Майсторът на сънища

[venus]

Червената лента се увиваше около тях и ги притискаше един към друг. Те се съпротивляваха в началото, но после той се предаде, погледна я в очите и притисна тялото си към нейното. Тя омекна и устните им се съединиха.

******
Тя се събуди. Зяпна тавана. Опита се да задържи отлитащото чуство на любов. Не искаше да мърда. След малко забеляза с крайчеца на окото си, че Майсторът седи на леглото до нея. Тя въздъхна и му се усмихна.
- Пак ли сънува? - Майсторът на сънища присви укоризнено устни.
- Да, и беше прекрасно - тя се сви на топка под одеялото и тъжно го погледна.
- Нали знаеш, че това не е твой сън - въздъхна Масторът. - Време е вече да свикнеш. Някои хора не могат да сънуват. Като им даваш твоите сънища, ти им помагаш. Сънищата карат хората да се замислят, радват ги и ги плашат, учат ги да мечтаят.
Чуваше това всеки ден откакто беше станала чирак на Майстора на сънища. Тя не беше виновна, че можеше да сънува. В началото й се струваше много благородно да помага на хора, които не бяха надарени, колкото нея. Но никой не я предупреди за жертвата. Постепено започна да разбира, че като пренасочи съня си към другите, той се източва от нея като струйка вода, и тя остава пресъхнала, несънуваща, немечтаеща. После разбра, че годините й на живот се съкращават с всеки недосънуван от нея сън.
Майсторът изглеждаше като сто годишен старец, въпреки че според думите му, той беше майстор едва втора година.
Той се опита да я успокои.
- И на мен ми беше трудно в началото. Малко са хората като нас, които имат дарбата. Не можем да я пазим само за себе си. Длъжни сме да споделим мъдростта на сънищата.
- Всички са мои! Всичките! - проплака тя.
Майсторът я остави сама, да се наплаче. Следващата нощ всеки неин сън започваше с някоя гадост и тя с удоволствие ги пренасочваше към хората. С успокоение наблюдаваше как кошмарите се източват един по един от нейния сън и се радваше, че няма да сънува продължението им.
Следващите нощи ставаше все по-спокойна. Докато една нощ се появи сънят с червената лента. Беше пълен с любов. Понечи да го изсънува целия. Сърцето и умът й се сборичкаха. Трябваше да го пусне. Сънят трябваше да отиде при някой друг. Тя остави сърцето си да плаче и насочи съня си към хората. На сутринта когато се погледна в огледалото, не успя да се познае. Очите й бяха подпухнали, а русите коси бяха придобили пепеляв оттенък. Майсторът я поздрави с края на чиркуването. И на него не му оставаше много време да бъде Майстор. А тя бе готова да го замени.

******
Един слънчев лъч го събуди. Досадна светлина, която се местеше бавно по цялата възглавница. Той отмести главата си и се протегна. Остана да лежи. Опитваше да си спомни съня, заради който се въртя цяла нощ в леглото. Някаква червена лента. Сигурно заради глупавия сълзлив филм, който гледа с приятелката си снощи. Не обичаше сънища. Пречеха му да се наспи. Ето сега цял ден ще бъде кисел, а даже не можеше да си спомни нищо от сънуваното. Освен една червена лента.

Източнис: Блогът на Елена