а не валеше

[ilusia]

Беше тъжна и черна нощ. Сякаш всички дяволи бяха излязли от земните недра и черните им покварени туловища закриваха небето. Нямаше звезди... само луна... млечнобялото и око светеше някак мъгляво. Сякаш бе испълнено с болка.. Тази светлина не бе благодатна и пътеводна . Луната приличаше на око на слепец. Покварено от грозотата на света... а дяволите танцуваха по небето.. и земята се гърчеше под адските им танци.
Чу се гръм. Мълния расцепи небето...просветна за миг и истля...не заваля...явно и сълзите на небето бяха привършили...
А дъждът щеше да е тъй благодатен, щеше да отмие болката на вселената .
В гората цареше гробовна тишина... всичко бе пусто и мъртво...
в часът когато висчки създания спяха , дори самодивите бяха приключили със магичните си танци , тя стоеше на кръстопътя...
ПОкоя ли пътечка да поеме... кой ли път да избере...
Нима всички пътище не водеха към едно и също място ?
Нима всички пътища не бяха обречени... обречени на сърцето й?
Търсеща и блуждаеща като скитник....а не валеше....
отново бе пред избор... Да гради лъжливо щастие под напора на емоциите си , или да потъне в забвението на самотат си ?
По кой ли път да тръгне ? Толкова отчайващо силно се нуждаеше да обича . Да се чувства обичана. Нима всичко не е само сън ?
НИма болката , щастието всичко не е мираж ? Илюзия ?
Но човек се нуждае от тези илюзии.. има ли мсиъл живота без тях ?
а дяволите танцуваха...
и не валеше...
Тръгна.. сама незнаеше на къде... просто вървеше през пустотта , през тишината.. в нощта на живте умрели , на мъртвите живели.
Не беше сама , беше прегърнала своето сърце . Търсеше подходящо място където да го остави ... да го зарови в твърдата звемя...
а не валеше...
Някъде далеч се чу птича песен..."Какво ли е това помисли си тя "
Нима в тази обречена земя все още има живот ?
Нима окото на слепеца все пак даряваше някаква благодат ?
а дяволите танцуваха...
и тя пак тръгна след изгубенит си емоци.. ровеше се в себе си и търсеше душата си
а не валеше....