Двете ангелчета

от **ilusia** » 23 Апр 2006, 16:44

Някога , сякаш преди хилядолетия живеела в малка спретната къщука дете. То било тъй невинно и нежно , сякаш зората го бе благословила. Сякаш росата бе нейна кръстница , а над русата и главица винаги имало по две ангелчета. Нали знаете - хората си имат ангелчета който ги пазят от демончетата вътре в тях. По принцип хората си имат по едно такова същество. Но това момиченце имало двечки. Едно да я пази от всичко лошо в света , а другото да я пази от демончето в нея. Защото във всеки човек се борят демончетата и ангелчетата и ту едното надделява , ту другото. НО Господ не можел да допусне в момиченцето да надделее дяволчето - тя била с определна мисия. Тя трябвало да бъде спасението на всички измъчени и истерзани души в света- в нейните обятия , те трябвало да намират утеха , спасение и красота. Да се обновляват и възраждат .
Където минело момичето носело красота ,радост , живот. Слънцето сякаш греело от очите й. И всички хора се радвали и възхищавали на невинноста и децката й чистота.
Момиченцето , трябвало да понесе ударите на живота , зада натрупа мъдрост и знание , за да може да понася всичките страдания на хората и да ги отешава. Да знае точно какво трябва да се направи .
МОмиченцето понасяло смело всичко. То знаело за своята благословия. Знаело за ангелчетата , който го пазели и знаело , че всичко което се случва - трябвало да стане.
Растяло момиченцето а с нея и преластта и добортата и. Ангелите били щастливи , че тяхното детенце никога не се поддавало на злостта и на болката.
Един ден Дядо Боже , испратил едното ангелче при един болен човек. Другото се било зареяло на някъде и си играело с лазура излегнало се на едно пухкаво бяло облаче.
Тогава момиченцето срещтнало един човек. Мръсен , дрипав и миришещ. Той спрял до нея и я погледнал право с сините и очи.
Тя го попитала кой е . А той отвърнал " аз съм болката" Болката ли ? Какво е това ??? А мъжт я попитал иска ли да и покаже... Тя се съгласила на драго сърце. Тогава той я хванал за ръка и я завел в една болница. Там на легло лежал умиращ човек. Сам изоставен и самотен. По лицето му било изписано болка и огорчение. На ,момичето и станало много, много мъчно. " Прободе ли те нещо в сърцето мила ? Осети ли нещо да те разкъсва от вътре ?" "да"
промълчило тихо момичето. " ето това е болката, ето това съм аз !"
МОмичето си спомнило за всичи слуай в живота , в който бе изпитвала болка и огорчение. Станало й ужасно криво.
Мъжт се усмихнал и й казал " не бой се. Аз при тебе няма да дойда. Ти си специялна , и не трябва да изпитваш болка. За теб Ония горе има по-добри планове.
И момиченцето се усмихнало доволна , че то няма да изпитва болка.
Забравила за случилото и отново се отдало на игра и фълшебства.
Скоро пораснала. Времето на игри и щастие отминало. То станало силна , красива и прекрасна жена. При нея идвали различни хора за съвети. Идвали и си отивали ... винаги отешени...винаги разбрани и доволни от това , че са получили отеха или съвет. Че е имало нежни любящи ръце , който да го утешът и топли очи , който при нужда да го погледнат строго и човекът да разбере , че грешеи или се самозъжалява. При нея нямало обвинения , нямало грешки. Имало само разбиране и топлота.
Един ден , тя срештнала една жена. Изглеждаща ужасно. Мръсна неугледна , и някак много тъжна. Момичето се приближло до нея и я прегърнало. Спонтано , красиво и нежно.Жената я погледнала с измуление. В погледът и се четяла лудостта , а на лицето и било изписано страданието.
" коя си ти ? " попитало момичето " Аз съм самотата" отговорила жената. " Самота ли ? " Удчудило се момичето. То никога не е било самотно. Птиците и били приятели , дърветата я радвали а цветята носели в душата и хармония и щастие. " какво е самотата"
"Наистина ли искаш да знаеш?" Попитала жената . "мм да" отвърнало момичето. " когато някой ден почувстваш нужда да споделиш с някого какво си преживял , а няма никой. Когато някой ден ти се плаче до безумие а оглеждайки се не виждаш никого , когато си сам сред карнавала на света , сам сред маските на хората и само и едиснствено ти не играеш театър... Тогава мила , ще ме намериш. Тогава ще се срещнеш с мен. И ще разбереш какво точно е самотата"
"Едва ли , аз имам всичко което искам. Имам приятелство , любов и щастие." Жената само се усмихнала и си тръгнала.... Сляла се с мрака и изчезнала.
Тогава момичето се сетило за една друга среща. Било многоо отдавна. Била още дете , тогава тя срещтнала пак така ненадейно един мъж. И той си бе отишъл така изведнъж.
Годините минавали- момичето растяло а с него и емоциите му. А ангелчетата се били запиляли на някъде и съвсем забравили за нея.
Един ден майката на момичето се разболяла серьозно. МОмичето бдяло по цели дни до нея , опитвало се да и помогне , но нищо не ставало. Майката се влушавала и накрая починала. Тогава момичето я пронизала една такава - ужасна болка и тя разбрала какво значи да те боли. Огледало се на около. В болницата било само. Нямало никой освен лекарите и тя. НО тя тичали на пред назад.. и тя намало с кого да сподели .. и на кого да изплаче болката си. Тогава разбрало какво значи самота.
Но това не можело да я сломи. Тя била силна и смела.
И продължила да дарява .... всичко от себе си давала тя и нищо не искала. раздавала сърцето си и в могом забравяла на кого колко и какво е дала.
Един ден се случило нещо не понятно. Просто сякаш цялата и доброрта се стопила. Слънцето вече не греело , цветята на ухаели така , а щастието било само спомен. Най-накрая демончето в нея бе победило. Бе я победил живота. С неговите повратности , болки и тъги. Тя станала затворена , в погледът и вече не светило слънцето. Той бил станал - жесток , остър и бдителен. Чуждите проблеми вече не я засягали. Не се интересувала от сенита , от лазура , от слънцето и луната. Не я интересували болктите на хората. Промяната бе дошла мигновенно. Като гръм от ясно небе.Обърна се с надежа на зад. На зад в миналото си , надявайки се , че там ще отркие малко щастие... любов и топлота. Но там нямаше . Бяха само хората с проблемите си. И тя се изпълни с омраза.Покварата изпи сърцето й. Болката я болада а самотата завладя крехкото й тяло.
Погледна към небето. Една птица падна мъртва на зелната и тучна трева. Бе се вкаменила под взора й. ВЪрвейки тревата пожълтяваше , дърветата накланяха морни клонки а животните бягаха от нея..... Да тя бе станала зла. Бе й омръзнало за бъде отешителна награда за човек отхвърлен от любовта си , да бъде играчка гъделичкаща егото на слабият и безполвият. Да бъде опитни зайче в ръцете на хора , жадуващи да покажат на някого способностие ти. Бе и писнало от цялата гнусутия. Бе и писнало да дава утеха а да не намира такава. Бе и писнало да бъде спасителна лотка на удавника а сама тя да се давеше.
Сега бе нейният час. Часът на отмащението. Тя никога повече нямаше да бъде мишката в играта . Нямаше да бъде сиренцето в капана и примамката в клопката.
Преминала през любовта и омразата. Мъдростта извираше от погледът й. Тя знаеше как да накра някого да страда. Да го боли ! Да бъде жаден и да иска да пие от нея , а тя все да е далечна. Тя знаеше как да бъде непокварена , мила и чистосърдечна. Как да хвърля прах в очите на хората. Знаеше как да вика демоните , който и помагаха и как да пъди досадните хвърковати с техните разбирания за чест и достойнство.
Знаеше .... знаеше защото ударите на живота , бяха най-добите й учители. Никога не влизаше в битка не подготвена. Винаги знаеше какво точно и колко да рискува. Съзнаваше слабостите си както и тези на противника и ги използваше ... за своя изгода.
Да... тя се бе превърнала в истински човек. Бе станала една от онези който години бяха плакали на рамото й. Тя бе взела от всички тях най-лошото. Най-мръсното ... Добротата , мечтите и илюзиите й бе скътала дълбоко в сърцето й. Те никога не й бяха носили нищо- винаги бяха ставали на пух и прах.
И сега се скиташе сред живите а бе мъртва. Сред мъртвите а бе жива.
Бе станала жестока , мразеща и силна. Убиваше наред и не я интересуваше хорската болка. Болка която векове бе збирала в себе си. ! Тя бе Артемида! Богинята на лова..... И тя бе ловец. Ловец на щастие ! А щастието изпиваше , покварваше и разрошаваше. А ангелчетата я бяха забравили и в нея останаха само демоните й. И тези демони- хората я направиха това което стана- синоним на смъртта!!!!

от **Звездичка** » 23 Апр 2006, 18:51

ilusia...нямам думи. Много е дълбоко, тъжно, но едновременно с това красиво и истинско.
Не се съмнявам, че този разказ ще има продължение, може би не на хартия, но като чувства и преживявания със сигурност. И развръзката може би ще се изменя безброй пъти...
Успех и продължавай да пишеш такива прекрасни неща. icon_eusa_clap