Още си няма заглавие.

[Krin le Fee]

1.

Звездите се бяха показали до една.
Белият сняг по върховете на Великата планина поемаше в себе си плискащото сияние на пълната луна, и, съживен от нея , рязко подчертаваше границата , където Небе и Земя сливаха безмълвния си съюз.
Дариан се отмести леко от огъня ,разбърка жарта и сложи нови съчки,след което погледна замислено към спящото до коленете му дете.Наоколо горяха други огньове, тихи приказки и смях долитаха откъслечно до него.Той вдигна глава и дълбоко вдиша нощния въздух. Миризмата на трева и дъжд, на ранна пролетна влага ,се смесваше с тази на горящите дръвчета.Младата им кора се противеше на огъня , съскаше и се пукаше, докато накрая се предаваше сломена и изгаряше в синкав пламък.
Малката се размърда в съня си,промърмори нещо тихичко, после се обръна рязко на дясната си страна,леко докосвайки с ръка грубата материя на облеклото му.
"Сънува"-помисли си Дариан, загледан в лицето й.
Бриа сънуваше често.Сънищата й бяха неспокойни и изпълнени с фантазия.Момиченцето беше будно и чувствително, повече отколкото му се щеше, и не му беше лесно с нея.Но и как да оживее спокойствие в сърцето й?Начинът на живот на племето, честите странствания заради лов и търсене на плодородна земя белязваха душата на малката и Дариан често трябваше да отговаря на безбройни и не винаги лесни въпроси.КОлко годишна беше вече тя?Пет?Шест?Сякаш вчера беше когато бе съзрял за пръв път малкото бебешко личице с цвят на печЕна глина и бе чул цепещото нощта врещене на новороденото. Той помнеше нощта, в която Бриа се роди..Беше в средата на зимата.Племето се бе заселило временно до едно голямо езеро ,чиято повърхност бе хванала здрава ледена кора и мъжете пробиваха дупки в леда за да ловят риба и да извадят вода.Същата тази нощ , в мига в който малката проплака върху гърдите на майка си , се изви дива снежна виелица и племето потърси подслон в дълбоките пещери на Кралската планина, както още наричаха планината Едир.Под нея се простираше престолния град Кведон,и билото й образуваше над града внушителни великански куполи , вечно покрити със сняг. Дебела снежна покривка бе загрънала земята . Бриа бе единственото бебе, което се бе родило в онази зима в племето , и никой не вярваше, че то ще оцелее.Но то издържа , и посрещна смело пролетта , започна да странства със своите хора още през онази първа нейна пролет,вече пет, а може би шeст години?
Майка й бе вече покойница, ненавреме тръгналото да излиза малко братче дойде за няколко мига на света и си тръгна отново, отнасяйки я със себе си.Бащата на Бриа и Дариан бе един от ония смели мъже, които тръгнаха да търсят нова плодородна земя, но вече месеци наред не се завръщаха и никой не знаеше къде са и дали са живи.Дариан се грижеше сам за малката.Той беше на 18, а се чувстваше на повече от 30. За Бриа му помагаха другите жени в племето,всяка от тях се чувстваше майка на всички деца.Но момичЕто помнеше своята , както и баща си, и чЕсто караше Дариан или жените от племето да й разказват за тях.Тези разкази тя слушаше замечтано , а после дълго мълчеше, замислена над това което бе чула.
Дариан бе задрямал.Все така седнал до огъня , с ръка върху пръчката с която отвреме навреме разбъркваше огъня.
" Далече от върха... далече... далече... далече... от върха..."Неразбираеми звуци и тиха въздишка.Младежът се сепна.Бриа отново бълнуваше.Ръчичката, която стискаш? наметалото , е което бе покрита, внезапно отпусна хватката си и пръстите й се изпънаха и затрепериха. Тънки бръчици прорязаха гладкото й чЕлце, поръбено с капчици пот.Малката несъзнателно хапеше устни на сън.Телцето, почти невидимо под завивката, излъчваше напрежение сякаш момиченцето щеше всеки момент да скочи.Устните й шепнеха някакви неразбрани слова,откъслечни несвързани думи.Пръстите й се свиха в юмрук,толкова здраво че почнаха да побеляват.Несвързаната непозната реч се превърна в глухи стонове и Дариан се надигна.Хвана сестричката си за раменете и внимателно я разтърси.
-Бриа. Бриа! Хей... Хайде , малката, събуди се.Събуди се де!Ти сънуваш...Бриа.!Стига вече....
Големите кафяви очи бавно се отовриха и невиждащо се взряха в тъмнината.После миглите потрепнаха , и Бриа извърна полубуден поглед към брат си.Лицето й бе изгубило обичайната си розовина , а малката й изтръпнала длан се вдигна и направи лек замах във въздуха.
-Ох, Дари.. прошепна тя и се сгуши в рамото му.
-Ти сънуваше , зайче...
-Не е вярно, не беше сън!!! Аз бях...
-Разбира се чЕ беше сън!Я се огледай!Глупавичката ми тя, не било вярно...Виж, всички сме тук.Аз съм тук.Всичко си е наред...доброто старо племе е тук и добрият ти стар брат също...Всичко друго от преди малко е както винаги просто сън!Нали така!Случва се на всеки.Сега спокойно,...
-Но аз съм спокойна, Дари!!!-прозвуча ядосано тъничко гласче...
Дариан я дръпна от себе си и внимателно я огледа.Бриа беше вперила укорителния си сериозен поглед в него.Корените на тъмните й коси все още блестяха от пот на фона на златистите пламъци на огньовете,но лицето й беше спокойно.Гънката, караща то да се изопва и да й ридава неестествено сериозен вид, бе изчезнала.Долната й устна може би потрепваше малко, но лицето й бе свежо.
-Нещо лошо ли сънува, Бриа?Нещо страшно?Какво беше то?
Момичето поклати глава.
-Аз...Не помня вече.
Дариан загрижено се вглеждаше в нея, търсейки да открие това ,което тя евентуално премълчаваше,но в крайна сметка реши да не я разпитва повече, за да не я разсъни.А и не искаше да й показва , чЕ сънищата изобщо имат някакво значение.
-Е, добре... - каза той колебливо.-Да лягаме тогава.
Той помогна на малкта да легне и я зави, следо което сам легна до нея, оставяйки до главата си ножа, който никога не с еразделяше, и пръчката, за да подържа отвреме навреме огъня.
Бриа лежеше с отворени очи и се взираше в простора. "Нощта е толкова светла ..." мислеше тя.Ярката светлина на луната я привличаше силно и макар да й се спеше, тя не искаше да затвори очи, за да не се лиши от сиянието й...
"Колко е различен тоя свят...Ето , дръвчетата тук са зелени и крехки,наблизо се чува шепота на Кведонския поток,хората от племето тихо си приказват, а ето чЕ се обажда и онова нощно пиле, което никой освен мен не харесва...Звуци, звуци...Толкова звуци!А ТАМ e тъмно и тихо...Няма звуци, няма луна...И небе сякаш няма..само едно безкрайно тъмносиньо,което виси над тебе и може би всеки момент ще падне и ще те похлупи, както лодката похлупu оня ден горкия Тиро, и той никога повечЕ не излезе от бързея...И дръвчeта няма...Само пясък, задух.. а нощем студ!И хора няма... Защо?"
-Дари?-чу се тъничкото й гласче в нощта.
-Заспивай, Бриа!
-Дари...разкажи ми за мама!
-Ох!Нали съм ти разказвал вече!Знаеш всичко.Сега ти остава само да се обърнеш и да заспиш,защото утре...
-Моля те, Дари!
Дариан въадъхна.Ох , как мразя когато това нейно "моля" ме прави мек като масло, мислеше си той...Обърна се с лице към нея.Тя лежеше с подвита под главата й ръка и го гледаше с очакване.
-Беше много красива и обичаше да пее.Имаше светли коси,не много дълги,но буйни и лъскави.Умееше да плете кошници и винаги се усмихваше.Често те вземаше на ръце и те въртеше около себе си.Пееше непрекъснато-като месешe хляб, като се решеше , като переше на потока...Беше я страх от всякакви малки гадинки, и ако видеше плъх или гущер,пищеше от уплаха, а татко се смееше...
-Можеше ли да пише?
-Да пише?-Дариан сбърчи вежди.-Мисля , че не.Откъде ти хрумна?
-Просто така.
-НЕ, не можеше.НЕ можеше и да чете.Може би затова чЕсто слушаше , когато мъжете разказват приключенията си оT далечни земи.Също както ти обичаш да слушаш.
-Жалко... жалко че не е можела да пише и чете.Ако беше жива, щях да я науча.Не е трудно.!Тихият Малик разказва, че дори по- малки деца в Кведон са се учили да четат и пишат!
-Тихият Малик има много време за хабене и разказва каквото му хрумне!-намръщи се Дариан.
-Да, но не лъже!В Кведон синът на краля е бил на четири години , когато е можел да пише и чете на Кведонски, а по късно е учил даже и езика на магьосниците!
-Глупости!Тихият Малик ли разказва тия небивалици?Магьосници НЯМА, нито език на магьосниците!Всичко това са стари приказки!По света има различни хора и всеки народ си има свой език, както и ние.В Кведон децата на краля могат да правят каквото им хрумне!Затова са деца на Краля...Те друга работа си нямат.Могат да се учат да свирят и пеятк, да учат различни езици.Но ЕЗИК НА МАГЬОСНИЦИТЕ не съществува, малката!Това са просто весели приказки, в които обаче никой не вярва...
Двамата млъкнаха...Огьнят извиваше синкави спирали в тъмнината.Разговорите наоколо бяха почнали да заглъхват...
-Защо Кведонците вярват в магьосници , Дари?-прошепна Бриа.
-НЕ знам...Може би просто вярват в това което им харесва и ги привлича.Всеки народ има в какво да вярва...А може би някога наистина са съЩествували-...
-Съществували са!-уверено каза малката.
-Това никой не може да каже.Има много легенди за магьосници.Но колко от тях са истина?Никой не може да ти каже...
-А в какво вярваме ние, тогава?
-В живота, Бриа!Ние вярваме в това, чЕ ни има.Вярваме, че има Небе, което ни закриля , Земя , която ни храни...Вода, която ни пои...
Вярвам,е в това което виждаме и знаем чЕ съществува.Че трябва да бъдем свободни и да правим добро, да си помагаме един друг.Вярваме че да обичаш е красиво,да убиваш е страшно, да мразиш е грозно...ЧЕ има ден и нощ...Всичко което еършим, това ,което постигаме със труда на собствените си ръце.
Това е нашата Вяра...
Младежът млъкна.Беше станало съвсем тихо, а беше и късно.Планината ехтеше от монотонните писъци на нощните птици, които отвреме-навреме извисяваха глас, после всичко отново стихваше.Дори звукът на пенливия поток, който течеше около стана, беше притихнал.Бриа се сгуши по плътно в завивката.Не й се спеше.Мислеше.
-Значи, ние вярваме само в това което виждаме и в нищо,което не сме видели да съществува?Не сме много мъдри тогава!-каза тя.
Дариан се надигна на лакът.Тя сякаш не забеляза движението му, не помръдна."кой я е учил да разсъждава по този начин?Откъде в главата й такива мисли!"
-Напротив-каза той след кратко колебание, все още питайки се трябва ли да продължи да говори или да пропусне думите й да се разпилеят на вятъра.-така е мъдро!Така трябва.Не може вярваш в нищо, без да си го видял.И не може да не вярваш в нбещо,което е пред очите ти.А пред нашите очи е земята , която чака да я обработим, за да ни нахрани, небето,от чиято воля зависи реколтата ни и мястото на което ще се заселим.Ние трябва да вярваме в тези нещ, защото бъдещето ни е там.От тях зависи, дали ще ни има...
Тук той се замисли на свой ред и гласът му замря. Наистина интересни въпроси задаваше малката.Сам не беш? мислил наистина върху тези неща, но винаги беше знаел,че е така.Все пак, изричайки го пред Бриа, му се стори неубедително и колебливо , незнайно защо.Това го изненада и ядоса.
-И изобщо,-допълни раздразнено той-малките моми'чета на твоята възраст не задават такива въпроси и не се интересуват от такива сложности...А сега заспивай и ме остави и мене да спя.Много е късно...
Бриа не отговори. Мислите й отидоха далече.Много далече.Там където се бе намирала преди малко, когато сънуваше...Очите и гледаха в огъня, но вместо него,или по точно в него,виждаха безкрайни жълти пясъци и огнено-червено слънце, чЕрни огромни правоъгълни камъни и някакви неразбираеми, странни знаци по тях -Черти и фигури,които й се струваха толкова чужди,че чак смешни.Те й говореха на някакъв непознат език,който сякаш дразнеш? слуха, а мислите й губеха реда си когато се взираше в тях.Дали можеше да си спомни точно как изглеждаха?Три отвесни чЕртички, свързани с една завъртулка, изписана със замах на един дъх, широка и по-тъмна, а накрая й се мъдри дебела точка.Всичко това заключено в нещо като сфера,но ръбчето на сферата опираше в някакви ъгли..5 или 6?Смешно!
Приличаха малко на играта която играеха децата от племето.Рисуваха на земята в пръстта фигури с пръчка и се опитваха да скачат в тях.Та, тези завъртулки напомняха малко рисунките в пръстта на Клоу и Матир , които се бяха спречкали заради такава една игра и вече втори ден не си бяха продумали нито дума.Тя се усмихна, спомняйки си нацупената физиономия на дребничката Матир,но мислите й бързо се върнаха към нейните сънища и знаците които бе видяла върху черните правоъгълни камъни на онова странно място...Сънуваше го вече доста отдавна и то често.ОтначАло сънуваше само камъните.После започна да вижда насън и пясъците.Сънуваше, чЕ загребва с пръсти от пясъка.Сънуваше , че е ден и слънцето кара бузите й да горят а устните й да се пукат от жажда.Сънуваше , че е нощ и студен свиреп вятър пилее пръст около лицето й, а хладната бяла луна наднича отгоре и й се присмива.И тогава чуваше в съня си тропот, който бавно се превръщаше в оглушително бумтене, земята под краката й се люлееше и пред очите й като из под пясъците изникваше гранитен връх., растеше и добиваше размерите на
гигантска планина, а самата тя се катереше и като че влизаше в нея, докато една тънка кафеникава пътека я води на все по-тъмно и по -тъмно под петите й става болезнено горещо а пред очите й пада непрогледен мрак. Някаква огромна сила изпълва и сгъстява пространството и тя я усеща., изтръпва и се събужда,а после не може да заспи.ПОстепенно обаче дотолкова свикна с тези сънища, че престана да се страхува, събуждаше се спокойна, но не можеше да спре да мисли за местата , които насън бе посетила.Не беше възможно такова място да съществува но тя знаеше че го има. Но най-интересни й бяха знаците.Даже да нямаха никакъв смисъл,представляваха много инетерсни рисунки.И защо ли ще ги дълбаят върху камъни?БЯха ли издълбани,или нарисувани?Имаше ли ги изобщо?Трябваше да пита Тихия Малик последния път като си говориха за Кведонския шрифт.Бриа искаше да се научи да говори и пише на Кведонски.Тихият Малик обаче се дърпаше и уклончиво отговаряше, че е много даже че тя вече чете и пише на езика на своето племе. Той отначАло изобщо и не искаше да я учи.Момичетата в племето нямаха нужда да чЕтат и пишат. Достатъчно заети бяха с ръкоделия,плетене и домакинстване.Племето се нуждаеше от здрави и силни жени, които да продължават рода.А за това книги на жените не им трябваха.Накрая обаче Малик изведнъж промени решението си и сам я намери за да и покаже като на игра няколко букви.Така се започна.А иначе често й разказваше най различни истории и Бриа забравяше времето.
Дали да му разкаже за знаците?Може би наистина има такова място,каквото тя бе сънувала?Ако се опиташе много точно да си го припомни и опише наТихия Малик, може би той щеше да се сети и нещо да й разкаже?"Дариан не харесва, че Малик ми разказва такива истории.Никога нищо не казва, но аз знам , че е така.ПО свъсените му вежди разбирам.Но как да не слушам Тихия МАлик!В разказите му просто има нещо.."
Някакъв скрит смисъл.Нещо,което Бриа усещаше, но не знаеше какво е.Тя се страхуваше и същевременно обичаше да слуша разказите за дракони, магьосници и вълшебства, за отминали времена и тайнствени сили.Дариан обаче не вярваше нито дума от това и се сърдеше на Малик, понеже виждаше от ден на ден как тези разкази оставят трайни следи в душата на малката му сестричка.
"Не е лошо да се разказват приказки на децата -мърмореше той-лошото е да накараш децата да вярват в такива небивалици."
А Тихият Малик умееше да разказва и не е един хлапак от племето навестяваше стареца край огъня..Той действаше на децата като магнит...
Бриа се обърна на другата си страна .И Тихият Малик не беше като другите старци в племето.Той не само разказваше.ТОй просто потъваш? в разказите си и в такива моменти не чуваше вечЕ че Бриа или когото и да било друг го пита нещо.Просто продължаваше да разказва, с широко отворени , немигащи очи.Веднъж, спомни си тя, Тихият Малик седеше сам до потока и гледаше в дълбините му.Бриа се опита да го заговори,но той не помръдна. "Сигурно спи" , помисли си момичЕто, но Малик остана така две денонощия , докато накрая не се събуди и чисто и просто отиде да събира гъби., без изобщо спомене каквото и да било за дългия си сън.Бриа го попита, но тоий само я погали по главата и каза чЕ друг път ще й разкаже.Но от тогава бе минало толкова много време, а този друг път още не бе настъпил.Разказваше й приказки, истории, смешки, но никога не й разказа защо седя две денонощия на брега на потока, без да помръдне."Утре ще го питам пак,реши тя...
Огънят танцуваше пред очите му й синкавите му пламъци-танцьори я развеселяваха...
Обърна се към Дариан, но той спеше.Тя се усмихна, погали го с ръчичка по челото и после се сгуши отново в наметалото с очи , обърнати към звездите.
"Да, ТАМ няма звезди...И големите чЕрни камъни едва се виждат нощем,само знаците от тях сякаш светят отвътре...Къде ли е това място?-мислеше Бриа."Някой ден ще ида при Краля и ще го помоля да ми позволи да пътувам с вестоносците му.Може би ще видя нови земи и ще намеря такива, които изглеждат точно така.Или ще видя камъните?А може би дори и самият връх...Ух, глупости!Върхът го няма, той е под пясъците...Но ако кажа на Краля , може би той би наредил да копаят под пясъците, за да излезе върха на повърхността?Дали пък на камъните не пише на някакъв тайнствен език къде се намира именно този връх?Ох , колко е глупаво че не мога да ги разчета.Може би са на Кведонски...Или дори на езика на магьосниците?Ще питам утре Тихия Малик дали магьосниците са имали своя азбука.Дори ще му нарисувам в пръстта знаците , може би той знае какво означават...Но трябва да гледам Дари да не се мярка в´точно тогава наоколо, че пак ще се цупи... "
Малката протегна ръка, докосвайки челото на брат си.Топлината на огъня разливаше по цялото й същество спокойствие и сънливост, и тя неусетно заспа, запазвайки като последен образ преди съня светлите усмивки на трепкащите звезди.

[Krin le Fee]

Ами, това е началото.НЕ е ново, просто го бях зарязала.Но след като снощи отнесох доста мъмрене по тоя повод, ще седна и ще продължа нататък.

Очаквам от вас обективно мнение.
Търпя критика.

[AMON RA]

Мога само да те поздравя, заслужаваше си четенето. Очаквам и продължение. Браво още веднъж.

[ilusia]

Имаш стил , идея и концепция което е ужасно завладяващо
Ще ти счупя главичката ако не го довършиш ;)

[Krin le Fee]

АМОН РА, благодаря.Обещавам да го продължа.Вече дори почнах.
Радвам се на вашите мнения.А бях много несигурна...
Поздрави от мен.

Илюзийче, сядам бе, сядам.!
НЕ ми я чупи... иначе няма как да довърша.
Благодаря ти!

[ZefaS]

Чакам с нетърпение продълженето.Измисли герой, който да се казава Бо И да пртежава някои от моите качества - да е смел, красив, умен, силен и най-вече скромен. А ако е магьосник още по-добре

[Krin le Fee]

За тези на които бях обещала да продължа И ако нещо не ви допада, без да жалите

2.
Откъм старата гора по утъпканата от босите крака на ловците пътека се показаха фигурите на двама мъже.Малик седеше на плоския камък до потока и плетеше юзди за конете. Не видя мъжете, но ги усети.Въпреки това не вдигна глава. Двамата странници бавно приближаваха, говорейки тихо по между си. Единият от тях звънко се разсмя и по звука на тоя смях Малик разбра , 4е това бе младеж.18, или дори 15 годишен, почти дете. Другият бе придърпал качулката на наметалото плътно над челото си, така, че косата му не се виждаше.Лицето му обаче оставаше открито. Двамата се приближихa към Тихия Малик с твърди стъпки и почтително поздравиха.
Брия също забеляза мъжете.Тя се бе скрила в тръстиките на потока с крака във водата и събираше малки речни рачета. Бе обещала на Илма да събере достатъчно за супата. Само дето днес не спореше изобщо в събирането на рачета.Пръстите й шареха безцелно из хладката вода, хващаха с пълни шепи тиня и камъни, тук таме някое раче,но после дланта й се отпускаше и тя връщаше обратно всичко във водата, без да забелязва какво прави.Мислите й се въртяха непрекъснато около това под какъв предлог да се доближи към Малик за да си говорят.Днес той бе особен и не приказваше. Тя бе дошла още рано сутринта при него с огромна чаша медено мляко ,но той само поздрави , благодари й и изчезна в колибата си.Не й се усмихна, както друг път, не я покани да седне. Даже не я погали по челото, както почти винаги правеше, говорейки с деца. Брия бе постояла малко край големия камък , надявайки се че стареца всеки момент ще излезе и ще я заприказва, но след като това не стана, разбра, че днес просто бе един от дните, в които Малик се нуждаеше от спокойствие,и няма какво повечЕ да чака.Тя разбираше това и не се сърдеше,не искаше и да му пречи. Малик бе й казал веднъж, че мислите са малки огънчета, с които човек си играе, и ако някой го прекъсне в тази игра ненадейно, огънчетата се разпиляват изневиделица и само с много мъка успява да ги събере всички обратно.Много от тях угасват завинаги,а други , освободени от съзнанието, което ги пази и контролира, са способни да се превърнат в голям пожар, и да изпепелят всичко онова, което човек е събирал и трупал в съзнанието и характера си през годините...Брия не разбираше какво всъщност се опитва да й каже Тихият Малик за тия огънчета, но той я бе помолил да запомни това и да помисли над него,когато порасне.Но не пропусна да й напомни също така за кой ли път , че не бива да смущава замислен човек.
Само че нейните собствени мисли не даваха покой,а не знаеше с кого да говори за това. Дариан щеше да каже че са празни приказки и за пореден път щеше да обвини Тихия Малик че я кара да вярва в глупости, u че това , което човек вижда насън няма никакво значение. Клоу и Матир щяха да се изкикотят, и да повдигнат рамене.Дори Илма нямаше да я разбере, а щеше най-вероятно да се усмихне и да заговори за нещо съвсем друго.Илма не се интересуваше от сънища и древни разкази.Затова пък бе способна да говори с часове колко пъти до сега е шила ризата на Ори и как той, разбойника, все по-често се прибирал опърпан и кален от гората...
Брия въздъхна...
Мъжете , които бе видяла да се задават по пътя вече бяха пред колибата на Малик.Тя се сви в тръстиките, обхващайки коленете си с ръце.Оттук можеше без затруднение да наблюдава всичко , и да разгледа двамата странника, без да бъде видяна и без някой да я обвини, че зяпа.Единият изглеждаше по-млад от Дариан, но бе доста по- висок.Другият, с качулка над челото, беше възрастен.Брия не можеше оттук да види очите му, но по кожата на лицето му предположи, че идва от югозапад. Бе чувала , че там хората са с тъмни лица и коси, и носят наметалата си точно така, тъй като не обичат да бъдат разглеждани.
Малик бе забелязал, чЕ мъжете идват право към него. Той остана спокоен, тъй като не усети заплаха от тези хора, само някакво странно вълнение бе обхвнало душата му от момента, в който ги бе видял. Hе показа нищо от него, само премери на око юздата която плетеше, и пак продължи работата си.Стъпките се чуваха все по -ясно докато в един момент той видя два чифта обути в доста добри кожени обуща крака да спират крачка в прахта пред неговата колиба.
- Добър да е денят ви, мъдри човече!- поклони се по-младият с уважение- далеч ли е Кведон от тук?
Едва сега Малик вдигна глава да погледне отблизо тези прашни и уморени неканени гости.Живите очи на младежа пред него грееха с открита синкава светлина, и излъчваха доброта,но и сила.Тези очи неволно му напомниха други едни, кафяви на цвят, обрамчени с едри гъсти мигли, които тая сутрин в очакване бяха гледали към вратата му.От тях извираше същата сила,но първична и лъчезарна като изгрев.Силата, която носеха обаче тези очи,синкави като нешлифован сапфир, бе осъзната и будна.Малик очакваше да срещне точно такива очи, бе се надявал на това, и в сърцето му бе избуяла радост, но и тревога, виждайки ги пред себе си."Толкова малко са на света, а ето , че непрекъснато пътищата им се пресичат...Търсят ли се?Или някой ги насочва непрекъснато в една и съща посока , единици от тях, без никога да събира всички заедно?"
-Далече е всичко, което взорът не достига , млади човече.-тихо отговори Малик. -Особено когато краката са уморени и тежат от прахта и тегобата на извървените пътища...
Другия мъж се разсмя и отхвърли качулката. Сега Малик можеше да разгледа и него.Тъмна кожа и светлокафяви очи, както и купища лъскави смолисточерни къдрици,които придаваха младежки вид на лицето,но Малик видя, че този мъж не бе вече младеж.Бе минал 40-те.Лицето му браздяха едва видими , но все пак осезаеми бръчици, кожата му бе загрубяла, като обрулени от пустинни ветрове
. -Само можем да се радваме тогава, че сме попаднали в селище, където може би ще намерим малко храна и където бихме могли да пренощуваме и да се наспим, без да сме нащрек за диви зверове!-каза странникът и лицето му просия.После, сещайки се за обноските на доброто възпитание бързо попита -А къде можем да намерим наместника на племето ви, за да му се представим?
Малик не отговори веднага.Странниците биваха добре дошли в племето, защото често носеха вести от далечни краища и бяха видели много земи, познаваха времето по мириса на вятъра или носеха някои дребни стоки, с които племето обогатяваше "съкровищата си " срещу малко храна или някое прясно яйце от диви патици.Тези обаче не бяха обикновени странници.Малик знаеше прекрасно какви са.Радваше се да ги срещне, но и се тревожеше за това доколко открито те проявяват способностите си.Никой от племето не вярваше в магьосничества и заклинания, още по малко в чудеса.Е ,почти никой...Хора, които умееха странни неща допринасяха за смут в племето. Малик си спомни как го бяха изгледали и после дълго отбягвали всички, когато бе накарал оня стар питон да отхлаби хватката си,стискаща сина на наместника в смъртносна прегръдка.Беше в оная година, когато племето се бе заселило край пълноводна река с водопади, сред гъста растителност, в която растяха много диви плодове.Най- малкият син на тогавашния наместник бе се увлякъл в търсенето на гъби и навлязъл в гъстата част на гората от диви растения.Дълго не се виждаше нищо от него, но изведнъж се чуха писъците му и когато мъжете навлязоха в гъсталаците,змията вече бе стегнала огромното си туловище около момчето и то едвам дишаше.С ужасени очи бяха обгърнали тялото на това чудовище, каквото виждаха за пръв път.До тогава пътищата им бяха пресичани само от дребни безобидни змийчета.Докато всички се чудеха какво да правят и нещастният наместник отчаянно се опитваше да помогне с едно тънко копие на сина си, Тихият Малик се бе приближил до муцуната на змията ,бавно бе поставил ръка на главата й и бе казал думите,които древната натура на това страшно създание начаса разпозна и изневиделица хватката, стягаща смъртоносно и безпощадно, се отпусна.Освободеното тяло на момчето бе тупнало в несвяст на земята, и докато мъжете се суетяха около него, питонът се бе промушил с безшумна грациозност между лианите и бе се скрил от погледите на хората.Наместникът бе благодарил горещо на Малик, но хората започнаха да шушукат и да странят от него.Той обаче не страдаше от това.Предпочиташе мира и спокойствието,което това отбягване му осигуряваха,за да се потапя в истинския свят и да лекува нощем душата си от дневния товар.Наместникът се съветваше с него за всичко, но дори той,който дължеше животът на сина си на Тихия Малик, се стремеше да не го среща повечЕ, отколкото бе нужно ...Само децата навестяваха с удоволствие колибата му, защото издялканите от него фигурки изглеждаха като живи и всяко дете искаше да има играчка,с която да играе и да се хвали пред другите деца.Малик бързо откри, 4е детските души се извайваха като финна глина и чистотата им възприема по лесно истинския свят,за който той им разказваше под формата на приказки.Само чЕ децата бързо порастваха, и приказките оставаха в миналото, и биваха събудени само тогава, когато самите те добиеха деца...
Десетилетия бяха минали оттогава...
Виждайки изражението на лицето на Малик,къдрокосият се разсмя и, отгатнал мисълта му, допълни:
- Не се грижете за това, мъдри приятелю, аз ,пустинният странник Сантир, ви давам думата си, че няма да буним духовете в племето, дало ви подслон.Ние сме просто уморени до смърт, и се нуждаем от малко храна, малко вода и много покой.А това е Илиас,дете на слънцето, както сам се сещаш.Бихме останали в племето ви няколко дни, докато си отпочинем и преценим по кои пътища най - бързо ще стигнем до Кведон, за където сме тръгнали от доста далеч.
-Малик е името ми.-отвърна на свой ред Тихия Малик.-Бих се радвал да останете в колибата ми ,след като говорите с наместника на племето,ще можете да си починете и да поговоримНо той още не се е върнал от лова.Дотогава можете да се измиете и да смените дрехите си. Жените ще ви ги изперат утре.А там в сандъка има 4исти, макар и не нови.Коритото е зад вратата в малката стаичка.
С тези думи Малик се обърна, взе недовършената юзда и продължи работата си, както и по- рано.Само че сега лицето му грееше от някаква вътрешна светлина.
Гостите се разсмяха и говорейки си на непознат език,влязоха в колибата.
Брия не можеше да чуе думите , нито дори гласовете на двамата мъже . Можеше само да вижда лицата им.Ето,чЕ беше права, по- възрастният н аистина изглеждаше като южняк, в околността нямаше такива тъмнокоси къдрокоси хора.КОи ли бяха?И защо Малик , който преди не искаше да говори с никого, изведнъж така се оживи , а ето че разреши на странниците да влязат в колибата му!Брия усети едно странно неприятно чувство.Стана й мъчно, че Тихият Малик не бе отделил време за нея,но бе нарушил покоя си заради двама скитници.Той не го правеше за никого.Това я накара да се замисли, и накрая стигна до заключението че може би Тихият Малик ги познава.Но от къде?Знаеха ли и те такива чудесни истории?Можеха ли да четат и пишат?Ами ако дори знаеха езика на магьосниците???
Любопитството й я застърга усилено, и тя реши , че няма да чака повече.
Стана, отърси дребните сламчици, полепнали от водата по ръцете и дрехата й, измъкна с въздишка почти празната съдинка за рачета от калта, в която я бе заровила наполовина, за да й са свободни ръцете и зашляпа от потока по посока на Малик.
Той я видя, разбира се , и вътрешно се усмихна.Сутринта бе почти забравил за нея, но преди малко бе усетил присъствието й наблизо, а по вида й се досети къде се бе спотайвала до сега.Малик бе привързан към това дете.Още от първия път , когато случайно бе попаднала пред очите му,едва проходило дребосъче, бе разбрал какво се крие в нея.Бе я наблюдавал тайно , бе следял развитието й, очаквайки първите прояви на вродените й способности.В същото време си напомняше, че тя е само дете, и то такова, на което ще му трябват много повече сили и заедно с това подкрепа.Знаеше какво я чака, както и това, че няма да се радва дълго на безгрижно детство- всички Слънчеви деца порастваха бързо,превъщайки се от дете направо във възрастен, подминавайки юношеството.Искаше му се тя да изживее колкото се може повече детство.ПО тази причина бе отказал, когато тя най-напред бе дошла да го моли да я научи да чете и пише,но после надничaйки във водите на ОНАЯ река отвъд Земната реалност ,бе разбрал,че за нея бе дошло времето да се учи.Бе я намерил и й бе показал някои неща, а останалото го направи нейното вродено любопитство....
- Май няма да ядем рачешка супа днес- усмихна й се той и посочи съдинката в ръцете й, чиято празнота отразяваше следобедното слънце.
-Няма- подсмръкна Брия и погледна изпитателно Малик.-уморен ли си?
-Така ли ти изглеждам ?
-Малко - каза тя, не знаейки как е правилно да отговори.
Малик продължаваше да се усмихва и да си мълчи.Момичето се поозърта, като да потърси помощ от някой, след което въздъхна и попита:
-Мога ли да направя нещо за теб?
-Да,-каза Малик,-просто бъди тук.
Брия се позамисли,след което остави съдчето с малкото рачета на земята и самата седна на прясно отсечения дънер пред колибата.
Известно време двамата мълчаха.Малката се загледа в сръчните ръце на старецa...Стори и се, че те сега много по бързо сплитаха парчетата кожа и юздата ставаше все по -дълга.Някакав необикновен прилив на енергия го правеше да изглежда по-млад и пъргав.Брия несъзнателно затананика една весела бърза песничка,чийто ритъм пасваше с движенията на Малик.Изведнъж тя прекъсна песничката.
-Малик?
-Да?
-Какво се прави когато си "просто тук?"
Старецът се разсмя искрено,смя се докато се появиха сълзи в очите му.Момиченцето не се обиди, а търпеливо изчака той да се насмее , заболо невъзмутимо очи в лицето му.Когато се посъвзе от смеха, Тихия Малик се позамисли над това , което трябваше да отговори.
-Всъщност, ти ми зададе доста хубав въпрос , малката ми.Отговора не е толкова прост, макар на пръв поглед да изглежда такъв."Просто тук", означава да подариш някому присъствието си и това, което то носи със себе си.Твоята песничка например, също означава да си "просто тук".Ти си почиваш до мен, а аз се наслаждавам на гласа ти , и работата ми става по лесна, не я усещам.Песничката е жизнерадостна и пълна с радост, твоето "просто тук" също е изпълнено с живот и радост , които ти подаряваш на мен чрез думичките на твоята песен. Разбираш ли?
- Май да...-отговори несигурно момичето.След което събра смелост и зададе единият от въпросите, които напираха в нея.
-Кои бяха тия хора, Малик?
-Странници.Дошли са от далечни земи, на път за Кведон.Искат да отпочинат няколко дни в нашето племе.Пратих ги да се измият докато чАкат наместника да му искат разрешение...
-Но ти не ги познаваш!?!- възкликна полувъпросително Брия.
-Не, не ги познавах, -каза Малик,-но те ми се представиха и сега ги познавам.
Брия несигурно замълча.Усещайки колебанието й , той вдигна поглед от юздата и каза:
-Няма нужда да се страхуваш от тях, Брия.Те са добри хора.Лошите, както знаеш ,се познават по погледа.
Брия се намръщи замислено.Несъзнателно риеше с петичка в мекия пясък, който подскачаше около пръстите на краката й ,издавайки тих звук.След което сви устни:
-А защо ще ходят в Кведон, Малик?При Краля ли отиват?
-Това не знам, малката ми.А и любопитството е добро само когато е с мярка!- и той шеговито -заканително размаха показалец пред нослето й.
Малик взе отново юздата, готов да започне пак работата си.Бе забелязал че малката иска да каже нещо,което обаче не знаеше или не смееше да изрази.Въпреки това не попита.Само протегна ръка ,шипна гальовно нослето й, след което наистина се зае с работата си.
Слънцето почти бе достигнало ръбчето на планината- бе станало късен следобяд.Откъм гората се чуваше екот на секира."Дано да не пипат младите дръвчета"-каза си Малик. Цвилене на коне долетя,оглушително остро, макар и отдалеч.Той знаеше , чЕ така цвилеха дивите жребци, ония горди красавци, които понякога вечер събуждаха с тропота си цялото племе.Никога не доближаваха, но волният им бяг оставяше дълбоки следи в нощта и звъна от свободни силни копита кънтеше за дълго в душата му.Малик знаеше , че някои от сетивата на конете бяха далеч по развити от човешките.Те усещаха опасност и трагедия, преди да се е случила, доближаваха добрите и чЕстни хора и се изправяха на задните си крака,срещайки подлеци.Дивите коне строго спазваха природните закони.Инстинктивно.Намираха се по усет.Тихият Малик често бе стоял на ръба на гората, там където в прикритата от няколко големи пинии долинка на Кведонския поток имаше цяло стадо диви коне.Той с удоволствие наблюдаваше грациозните им движения.Малките жребчета понякога идваха близо до него,пръхтейки нетърпеливо , гледаха го любопитно с големи влажни очи,след което с подскоци и цвилене се втурваха по поляната , спирайки се чак в мочурището.
Брия забеляза, че Малик е потънал в размисли.Загледана в ръцете му , тя си мислеше все още за двамата тайнствени госта , на които мъдрия старец бе подарил такова доверие. Беше любопитна да разбере кои са те, макар че фактът, че Малик ги бе нарекъл "добри хора "я успокояваше и я караше да им вярва. Той познаваше хората и наистина не би допуснал лоши хора в племето-колко пъти бе предупреждавал наместника , и е бил прав?
Погледът й попадна на съдинката с няколкото рачета.Тя погледа известно време, след което стана, взе я и тръгна към потока.Там изсипа животинките обратно в реката ,изми ръцете си и се върна при Малик.
-И без това са малко за супа-вдигна раменца малката и седна обратно на дънера.
Стареца се разсмя.
-Ако зависеше от теб, до сега да сме умрели от глад.
-Нямаше-аз мога да меся хляб!
-Така ли?
-Уф че си!-разсмя се Брия- вярно е, чЕ не мога да го меся така както Илма и Лeя , но това е само защото тестото е много тежко.Но бих го месила на няколко пъти и по малко.
-Е, значи все пак няма опасност от гладна смърт.-весело каза някой зад тях.
Брия сконфузено се обърна, след което засрамена заби поглед в земята.'Двамата странника, освежени и в чисти дрехи , тъкмо бяха излезли от колибата и приветливо й се усмихваха.Малик я побутна по крачето и каза:
-Ето ги твоите гости, нали ме питаше какви са.Сега можеш сама да ги питаш.
Брия събра смелост и погледна нагоре .Очите й срещнаха тези на къдрокосия мъж.Те се смееха и я гледаха топло и открито.Другият стоеше малко зад него и също се усмихваше.Сините му зеници грееха.Не , това не можеха да бъдат очи на лоши хора!В тях имаше доброта и светлина и нещо,което тя не можеше да определи...
Тихия Малик до нея наблюдаваше внимателно мъжа, представил се като Сантир.Когато малката повдигна очи и го погледна, по лицето на Сантир се изписа изненада, след това някаква смесица между любопитство и радост.Той се обърна към младежа зад него и двамата многозначително се изгледаха, след което се приближи към нея и я хвана за брадичката.
-Виж ти,-каза той,- а аз си мислех че този ден не може да ни предложи повече изненади !
Брия смутено наведе глава.
-Това е Брия ,-помогна й Малик и окуражително сложи ръка на рамото й.-Тя ми прави добрината да ме навестява често, и бързо научи от мен да чете и да пише на Кведонски.Освен това може да меси хляб, нали Брия?
Момичето заби още по дълбоко поглед в земята, но малко след това погледна колебливо нагоре.
-Да чете и да пише?Не е ли трудно за теб това?-сериозно каза младежът.
Брия поклати отрицателно глава.
-Това е чудесно!-възкликна той-значи като ни остане време може да ми покажеш някои неща, които си научила, тъй като аз все още не мога да чЕта и пиша на Кведонски.А аз мога да ти покажа някои букви на моят език, ако искаш!
-Твоят език?-оживи се Брия на секундата и го погледна право в очите.
-Моят-умихнасе й се момъка.-Казвам се Илиас.
Момичето възторжено погледна към Малик , после към Сантир.Нов език, различен от този на Кведонците и на племето!О, това беше просто чудесно!
-И накрая, ако наместника наистина ни позволи да останем колкото пожелаем, може да тои помогна да съберем твоите рачета.Съгласна ли си?-попита Илиас.
-Да!-извика тя рaдостно, след което лицето й доби серио3ен вид и тя твърдо каза, гледайки го в очите.-Но само при едно условие-никога повече не разпилявай така огънчетата на Тихия Малик!!!
Сантир и Илиас се спогледаха недоумяващо, а зад тях се разнесе гръмкият смях на Малик.




3.


- Домът е там ,кдето са сърцата
и морните крака покой намерят.
И няма сила дето да попре4и
на волните ни мисли да се реят...


Дариан се заслуша в напевния глас на Илма , която с много 4увство и без никакъв свян пееше старата племенна Песен на Ловците.От векове насам племето не се задържаше на едно място, търсеше нови земи и плодородни краища.Раждаха се деца, умираха старци, гробовете им бяха разпръснати по света, останките им по4иваха в разли4ни краища, но споменът за тях племето носеше със себе си.
Нямаше незаписано събитие в огромната, подвързана с 4ервена кожа Родова Книга.Тя стоеше в шатъра на наместника , на видно място , и с всяко ново преселение пътешествуваше , обогатявайки страниците си с нови събития, рождества и смърт. Дариан си спомни за времето, в което неговият собствен баща имаше 4естта да пише в нея . Yважаван и прославен мъж беше той и вси4ки тъгуваха заради загубата му. Като жив изпъкна Рамтор пред о4ите му,широкото 4ело,което и Брия бе наследила, гъстите 4ерни коси,сивите му о4и,безпогрешно държащи всяка една зададена цел в обхвата си и суровите му ръце, които майсторски опъваха тетивата на лъка с безпощадна то4ност. Със същите тия кафяви ръце бе държал той перото и бе изписвал историята на племето...Дариан 4уваше все още как перото скърца и о4ите му като в транс проследяваха мократа следа на мастилото от синя тинтява,4ието приготовление бе познато само на 4леновете на тяхното племе.Колко се бе възхищавал той на умението на баща си да ниже шрифт като шевица, да намира най -то4ните думи с невероятна бързина. Още старият наместник бе признал ка4ествата на Рамтор и бе го възнаградил за неговата вярност и способности с титлата Пръв довереник на наместника.ПО тази линия Дариан и Брия бяха от благородно потекло.Но Дариан не се интересуваше от букви и история.Пръстите му горяха от нетърпение да изу4ат тънкото изкуство на стрелянето с лък. О4ите му бяха зорки и дебнещи,погледът му не прощаваше и на най-малката подробност.Брия оба4е се прехласваше по вси4ко коетo можеше да се 4уе и напише, нямаше и най-малък интерес към безсмислени игри и женска работа и Илма, която най-4есто се знимаваше с нея, неведнъж бе й замахвала заканително пръст заради недовършена зада4а или небрежно захвьрлено в прахта ръкоделие...
Ах, какво от това, мислеше си Дариан... Та тя е още дете..Вярно, дете , разли4но от другите деца.Нямаше ден , в който да не я видu да седи сама на брега на реката със зареяни във водата замислени о4и, или драскайки с пръcт4е в прахта непознати нему знаци и 4ерти4ки. Той подозираше 4е те произлизат от дьлгите й раговори с Тихия Малик... Хм...
Самият Дариан харесваше стареца.Струваше му се, 4е този 4овек съществува от векове, толкова дълбоки бяха познанията и мъдростта му.ПОнякога Малик сам се шегуваше с възрастта си, казвайки 4е е бил свидетел на сътворението на Света.
Само 4е на Дариан кой знае защо не му се нравеха такива шеги в присъствието на малката му сестра. ТЯ приемаше всяка една дума сериозно, размишляваше над неща, които никой даже и не забелязваше, 4есто го затрупваше с въпроси, които той по4ти He сьумяваше да подреди и осмисли.
Не харесваше и това 4е Малик й разказваше неща , които упорито назоваваше като истина.. Стари приказки за магьосници и дале4ни земи, които самият той бе слушал като дете.Те оживяваха оба4е в съзнанието на Брия ...Ето, тези нейни сънища например...Бе му разказвала нещo за студена пустиня и бледа синкава луна над камъни , изрисувани със странни знаци... Дариан ннесъзнтелно обвиняваше Тихия Малик ,4е с разказите си при4инява неспокойните сънища на Брия , макар тя самата да твърдеше 4е не се страхува от това място.. упортито настояваше, 4е такова място съществува... Навърташе се покрай шатъра на НАместника , когато той приемаше гости от дале4ени краища , за да подо4уе и разбере дали слу4айно не идват от пустинята...
Ето я и сега, мислеше Дариан с непознато 4увство на яд и досада,седнала дале4е от другите деца до огъня между Малик и ония двама 4удаци, на които Наместника разреши да отмарят в лагера на племето от дългият им път до Кведон.Никой не знаеше откъде са дошли,коя е родината им.Бяха назовали само имената си...Брия изглежда се бе запознала ве4е с тях ,тъй като свободно разговаряше с младия странник, назовал себе си Илиас.За какво ли говореха изобщо?Дариан се 4удеше какви общи интереси имат малкото моми4енце и 4уждестранния младеж,познаващи се от два -три 4аса.
Той не оби4аше странниците.Будеха у него недоверие, инстинктивно заставаше нащрек и никога не се сприятеляваше с тях.
Брия също не оби4аше да я заговарят 4ужди хора.Което правеше още по -4удно поведението й спрямо двамата 4ужденци.Седеше до тях като 4е това бе най -естественото нещо на света,говореше си със Сантир и подска4аше весело около този висок и светлокож Илиас,дошъл неизвестно откъде. Дариан по4увства лека досада и изпитателно се вгледа в младежа , който тъкмо рисуваше нещо в прахта пред босите кра4ета на сестри4ката му.Доста висок беше този момък.Светла кожа и тъмни коси,сини о4и, много сини...Напомняха му онова странно растение, което бе видял наскоро в гората , и което никой от племенните мъже не познаваше.Отна4ало Дариан искаше да откъсне няколко от свежите му цветове за Брия, но после се отказа, тъй като не беше виждал никога подобно цвете,а Мъдрите в племето казваха, 4е ярките цветове в природата сигнализират опасност.Той се бе уплашил ,4е странното цвете може би е отровно и бе дръпнал ръката си от него...
Дали не трябваше да забрани на Брия да си приказва с този младеж , 4иито о4и го смущаваха и навяваха смътна угриженост у него?
Дариан не изпитваше страх от нищо. Единствената тревога му бе Брия, 4иято будна душа се разтърваше от заплетени кошмарни сънища.Мисълта ,4е нещо лошо може да й се слу4и караше сърцето му да се свива и той нерядко бе молил Илма да не праща малката дале4е от лагера сама, и да я наглежда колкото може пове4е.Знаеше колко любопитна бе Брия, и колко 4есто това нейни любопитство я бе водило в най-заплетени ситуации. Спотайваше се в гънките на шатъра на Наместника, за да 4уе разказите на пътешестващи мъдреци и умели търговци,отсядащи верменно в племето им. Ти4аше без страх навътре в гората след големи пъстри пеперуди, катереше се по скали, за да ocвободи малко пти4е, заплело се в храстите на върха на скалите, или припваше изневиделица към подножието на Сивия Връх ,където диви кони току -що бяха наплодили своите малки.И колкото и да повтаряше Дариан за внимание и предпазливост,малката си правеше каквото й хрумне,докато брат й ловуваше с мъжете и понякога дни наред не се вестяваше в племето...

И няма враг, способен да ни смаже,
- какво е страх народът ни не знаe..
Лъкът е нашата най-вярна стража
и тъй ще е докато дойде края...


Илма допяваше последните редове на песента , племето притихнало се гушеше до огньовете.
Брия с интерес следеше как Илиас рисува в прахта до нея някаква странна фигура.Бяха играли пове4е от 4ас да разпознават рисунки и букви , и общо взето и двамата се справяха добре…e,понякога Илиас трябваше да напрегне доста способностите и въображението си, за да разбере неясните и несигурни контури,оставяни от малката нетърпелива ръка на моми4ето.Сантир и Малик си приказваха тихо и сериозно, поклащайки отвереме навреме замислено глави.
Племето бе приело с любопитвство двамата нови странника,макар пове4ето от племенните се държаха на разстояние.Няколко жени се бяха доближили за да се погрижат за прашните им дрехи,Наместникът ги бе поздравил и се бе интересувал за земите по южното те4ение на реката Айел,в която се вливаше Кведонския поток,бе разпитал за земята , от която Сантир и Илиас идваха и народите, живеещи в нея, след което се бе надигнал и бе обявил 4е е време за ве4ерята.Няколко от племенните девойки бяха изгледали с интерес и вродена зака4ливост Илиас, без да смеят да го приближат.Дариан се бе прибрал ядосан и прашен от гората,тъй като бе загубил по невнимание 4аст от най-добрите си стрели, и се навъси още пове4е, забелязвайки сестра си да седи в краката на някакъв непознат младеж.Бе приближил , за да се увери 4е вси4ко е наред и за да си създаде впе4атление от двамата нови,бе поговорил с Илиас за ловуване и стрелба,макар да подозираше, 4е младежът идваше от място, където ловът не бе от голямо зна4ение.С това и контактите на двамата нови с племенните хора се из4ерпваxa.
- Глупости!Това изобщо не може да е птица!- долетя развълнуваното глас4е на Брия , и тя посо4и с ръка в прахта пред себе си.- Птиците са малки , и с къси 4ов4ици, а това нещо тук има дълъг врат и 4овката му е по4ти толкова дълга колкото стрелите на Дариан!
Илиас се засмя и възрази:
-Напротив, това също е вид птица, но тя не гнезди в земите които вие познавате... Аз оба4е съм виждал няколко от този вид,в разли4ни цветове.Има бели , и жълтеникави.Има и такива, 4иито глави и вратове са 4ерни, а телата им снежнобели и искрят на слънцето.А има и други,пурпурно 4ервени, и се срещат много по рядко.Те са недовер4иви и се пазят от хората.Макар 4е едва ли има племе, което познава тия птици и би се опитало да ги простреля или докосне.
-А защо?- попита малката, без да откъсва о4и от рисунката в краката й.
-Ами...-Илиас се колебаеше.-... защото смятат тези птици за много важни.Вярват, 4е те са вестители на нещо , което закриля племето им, и никой няма право да ги докосва.Освен това се смята, 4е ако птица от този вид сама доближи до лагера им,е знак за плодородие и щастие и се прави празни4на трапеза по този повод.
-Интересно- усмихна се Брия и възторжено се вгледа в 4удноватото пернато,което Илиас бе нарисувал на земята с тънката пръ4ица.-а как се казва тази птица?
-Нари4ат ги Ибиси- обади се усмихнат Сантир-много капризни същества.Затова пък наистина красиви и умни .
- Предпо4итам малките пухкави патета в потока- те не бягат като искаш да ги пипнеш и ядат трохи от ръката ми.Но аз ина4е най-оби4ам конете.Те са наистина умни и добри, и освен това говорят -заклю4и уверено Брия.
Тихият Малик и Сантир се спогледаха многозна4ително след което и двамата избухнаха в смях.
- И какво казват?- полюбопитства Илиас.
-Ами трудно е да се определи с думи какво то4но казват-Брия се умисли-то е сякаш като при бебетата-издават един и същи звук,но не винаги им трябва храна.Понякога пла4ат защото са гладни, друг път защото им е ску4но, трети път защото им трябват 4исти пелени... И трябва а се заслушаш в пла4а им за да разбереш какво им има.Така е и при конете.Има няколко в долината, те идват по4ти до края на поляната, там където запо4ва полето с дивата ръж.Тях разбирам най -добре, и мога да разпозная кога цвилят то4но те.Понякога са уплашени, друг път просто се търсят.Или се зака4ат.И се 4ува по разли4ен на4ин.
Илиас се усмихна.Той много добре знаеше какво се опитва да обясни Брия.Вътрешно се у4удваше на това малко будно съзнание ,4иито сетива бяха винагио изострени до крайност, и които попиваха всяка една подробност около себе си.Без съмнение малката бе изклю4ително дете, и способностите й се развиваха сякаш с 4асове. Той си спомни своето собствено детство на брега на морето,майка му, която го бе отгледала сама и по4ти без 4ужда помощ, волните си странствания по бреговете ...Спомни си и денят в който Сантир,полубратът на неговата майка го отведе със себе си, за да му подари познание и истини,достъпни за много малко хора.Единственото, над което нямаме истински контрол,е времето, мислеше Илиас с непризната носталгия.Можем да направим така, 4е то да придобие по-малко зна4ение,но не можем да определим вървежа му.Нито посоката, в която ще ни запрати...но ако беше ина4е , смисълът на вси4ко щеше да из4езне...Ако би могьл да контролира времето, би предпо4ел навярно миговете на тихо 4овешко щастие в къщи4ката на брега на океана никога да не свършват и близостта на май4ината ръка никога да не го напуска...а ако беше останал при нея и затворен в своя малък свят никога нямаше да узнае истината за хората и техните способности...Нямаше да знае , 4е са едва в на4алото на своя път на това малко къс4е Вселена, 4е не осъзнават колко важни са те за Световната същност, и колко много зависи от тях и тяхното развитие,от нравите които ще си създадат, от разли4ността на всеки един, всяка от която сама за себе си е надежда за осъзнаване и на4еваща мъдрост...
Нямаше може би да срещне и тази малка любопитна Брия, която все още се радваше на детството и същевременно се бореше с пробуждането на вродената й сила.Как ли ще се развие това крехко дете, откъснато в люлката на edHo странстващо племе, без надзор и подкрепа?Тихият Малик нямаше да живее ве4но...
Мислите му се върнаха към Брия и последните й думи и той и попита:
- А ти как разбираш какво ти казват конете?
Брия го изгледа сериозно.Той наистина ли ме пита такова нещо или се подбива с мен?
-Ами просто ги слушам,глуп4о.И гледам какво правят.Задаваш детински въпроси...
Тук тримата мъже се разсмяха от сърце...Да,мислеше Малик развеселен..Малката навярно смяташе 4е вси4ки възприемат света по на4ина , по който го възприема тя.Нещо,което на първо време беше от полза за нея...Но докога?Едва ли щеше мине пове4е от година,и Брия щеше да разбере ,колко разли4на е тя от другите... 4е тя 4ува и разбира древния език на природата, из4езнал от векове за 4ове4еството...4е сънищата й не са просто фантазия, а къс4е от спомени и клю4 към бъдеще...И какво ще стане с нея?Малик знаеше, 4е от Брия нямаше да излезе покорна племенна жена.Нито домакиня...Нямаше да плете кошници, нямаше да шие ризи...Бе погледнал само за миг нейната пътека, и бе видял слън4ева светлина и багри...Много багри, които преливаха себе си в дъгообразни светкавици и со4еха една определена цел.Една трудна мисия...
- Ако ще се смееш на вси4ко което обяснявам няма смиъл да говорим.-долетя твърдо,но спокойно глас4е до него и Малик бързо се върна към действителността.
Брия бе скръстила ръце и гледаше Илиас в упор.
- Ах, не се сърди.-каза младежа -всъщност аз се смеех на собствената си глупост,не на теб.Разбира се, 4е ако просто слушаш и наблюдаваш животните, ще разбереш много от нещата,които те разменят по между си.Така е, и ти си права.Та кой беше наред да познава?
Брия се огледа за Дариан.Брат й не оби4аше тя да си говори с непознати.странно защо оба4е тя не 4увстваше тези двамата, дошли от югозапад,като 4ужди хора.Сантир умееше да разказва интересни истории,по4ти толкова добре като Тихия Малик.А Илиас действително й бе помогнал да съберат ра4ета,нещо което всеки мъж би сметнал за крайно досадно и ску4но.Той оба4е дори й показа как по лесно да хваща ръбестите животинки, без да попада което и да било нейнно пръст4е в щипките им.Не 4е болеше,но понякога й оставаха глупави 4ервеникави петна по ръцете от миниатюрните рез4ици на ра4ешките щипки.И изобщо те двамата бяха прекарали по4ти целия остатък от следобеда във водата,а и Илма нямаше повод да се мръщи и да се кара...Само Дариан се мусеше, но той си се муси винаги, успокояваше се тя. Щеше да поговори с него и да му обясни, 4е даже Тихия Малик бе определил двамат странници като "добри хора" , а това ве4е беше нещо.Малик не грешеше никога в преценката си.Дори и Дари го казва...А, ето го и него,помисли си моми4ето.Седеше при Ори и Трей и 4упеше ядки на гладкия камък .Погледът му попадна върху нея и той и се усмихна.Брия му махна зака4ливо с разперено юмру4е,след което зарея поглед над него..мислеше с какво да затрудни Илиас, който лесно отгатваше вси4ко което тя си наумеше...
Племето малко по малко напускаше големия ве4ерен огън и всеки се настаняваше край постелките си.Илма тъкмо подкрепяше гнездото на огъня с нови камъни-децата бяха поразсместили доста от камъните на огнището, залисани в игра.Клоу и Матир не се виждаха никакви...Бяха се сдобрили и бяха прекарали целия ден в измисляне на нови щуротии и зака4ки.Брия харесваше и двете, макар да имаше известни предпо4итания към по-малката и лесно уязвима Матир, която Клоу винаги умееше да разпла4е.Затова пък Матир бе по разумна, и също като Брия оби4аше да слуша истории...Но трудно се задържаше на едно място...Предпо4иташе да ска4а с другите моми4ета от племето на въже, или да се крие из гористата местност...оби4ше и играта с подскоци върху смешни рисунки...
Изведнъж на Брия й хрумна нещо...ами да!Илиас никога нямаше да се сети какво е това!А и откъде???
ПОбедоносна усмивка заигра по устните й и тя ентусиазирано взе пръ4ицата.
- Да видим дали ще познаеш този път- престорено заканително му размаха пръ4ката под носа тя, след което изравни пръстта пред себе си...
Колко плавно се движеше ръката й в пясъка…Тя се наслаждаваше с неосъзнато задоволство на сигурните й и то4ни движения …всяка една линийка на това, коетo излизаше из под ръката й изглеждаше 4иста и изящна.Внимателно оформи завъртулката, удебели я, и постави то4ка в края й.Ина4е нетъпреливата й ръка този път изписа идеална сфера, която заклю4и знака с трите отвесни 4ерти и завъртулката в себе си .
Глух тътен стигна до ушите й, но тя не трепна...Не видя как Сантир и Тихия Малик неспокойно се огледаха, и как зениците на Илиас изненадано се разшириха.Момъка вдигна глава нагоре и затвори о4и...
И през ум не може да му мине, мислеше си Брия , концентрирана в рисунката...
Няма как да знае.. Сега ще го хвана на тясно...Ох как ще се 4уди ...И ще стане страхотна шега!
Тя бавно запо4на да изписва около сферата правилни ъгли, един по един, без да бърза...
Тътена се усили и племето се оживи...
4уxa се шушукане и възклицания...
Сантир бе усетил странно безпокойство...Погледна към Малик, който също бе млъкнал и сякаш се опиTваше да 4уе или види нещо в дале4ината.
Двамата мъже се спогледаха, след което отново наостриха сетива.
Първият звук се бе доловил като дале4на сянка от буреносен гръм...Небето, допреди малко 4исто и с тук таме полепнали по безкрая му звезди сякаш помръкна.Едва доловимо бумтене и страннен шум като от свли4ащи се пясъци се смеси с пукота на свежите съ4ки в огъня.Лек вятър раздвижи храсталаците наоколо , но изведнъж се усили и замята клони и шума по земята...
Брия не забеляза нищо от това.Радваше се на рисунката, която придобиваше все по осезателни 4ерти..Не знаеше 4е е способна да пресъздаде така добре нещо,видяно само на сън.Вътрешно беше ужасно горда със себе си,и в същото време едно странно 4увство се зараждаше в нея.Гърдите й се изпълниха с нов трепет, в стомаха й се появи усещане, подобно на онова което имаше когато се залюляваше на люлката,направена й от Дари от пар4ета стари конски юзди...Усети някакво раздвижване около себе си,но не вдигна глава от страх този миг да не из4езне.в същото време се изкушаваше да погледне в лицето на Илиас, който навярно се взираше в рисунката изпод пръстите й и от4аяно се мъ4еше да си представи какво е това...
Ръката , стиснала извендъж китката й по силно от всеки друг път, я върна в реалността..Пръстите й изпуснаха пръ4ицата и тя сепнато се огледа.Защо племето се бе събрало изведнъж около шатъра на наместника?Какво се беше слу4ило с камъните на огнището които Илма току-що бе наместила?Какъв беше тоя заглъхваш звук , от който сякаш земята потреперваше?В съшия момент оба4е бумтенето спря...Вятърът утихна като със един замах и 4увството на залюляване из4езна...
То4но пред нея Сантир се взираше отблизо в лицето й и тъмната му, с изпе4ена от слънцето суха кожа ръка стискаше нейната по4ти болезнено.
-Какво е това, Брия?-попита той тихо, со4ейки с бради4ка рисунката й...
Детето не знаеше какво става.Усещаше се така, сякаш е направила нещо забранено, но не знаеше какво.Зад Сантир срещна о4ите на Тихия Малик.Те я гледаха с някаква нова строгост,която тя не познаваше..Сърдити ли и бяха вси4ки?НО защо?Устните й потреперийха и тя отрони:
-Аз.. беше за Илиас... глас4ето й заглъхна и Брия с яд установи 4е се бори да не запла4е.
- Успокой се.-каза Сантир, все така загледан в лицето й.-Просто ми кажи какво е това което рисуваш.Къде си го видяла?
Брия погледна пак към Тихия Малик.ТОй бе все така сериозен и строг, но в погледа му се 4етеше мекота.Това я окуражи и тя преглътна.
- Не съм...аз ...- Брия погледна към Илиас.ТОй седеше със затворени о4и до нея.Защо бе станало така бледо лицето му -... само го сънувах...-довърши тя.
Видя как младежа дио нея отвори о4и.Сториха й се празни.Но само след секунди той сложи ръка на рамото й и каза:
-Вси4ко е наред, малката.
- Аз.. Брия се мъ4еше да не трепери.- нещо лошо ли направих?Какво е станало?
Тихият Малик изведнъж стана и се отдале4и.Моми4ето го проследи с поглед и разбра 4е той също отиваше към шатъра на наместника...4ак сега осъзна , 4е това,което бе събрало хората там, бе някакво безпокойство..Но от какво?Видя как Малик тихи4ко казва нещо на Наместника и той замислено кима с глава..Не намери Дариан сред тълпата...Легнал ли си бе?Едва ли, ина4е би я отвел до техния огън да си ляга и тя...
- Спокойно, детенце.Нищо не си направила , или поне ниЩо за което 4овек наистина може да те упрекне..Трябва да си поговорим с теб, но не сега.По добре си легни.Обещай ми оба4е 4е внимателно ще подбираш какво си драскаш в пясъка. Много ми се ще да имаше на4ин да отложим този разговор за след много време, но виждам 4е нещата се развиват ина4е. 3а сега е важно да...
- Какво става тук?
Гласът на Дариан ...С остър поглед той впиваше о4и в ръката , която все още здраво държеше малката ръ4и4ка на Брия.Първо в ръката, после в Илиас, после малко по- дълго в драсканиците на пода, и отново в ръката, със войнствено свити устни...
-Нищо особено... Просто си говорим-разсмя се Сантир, разхлаби пръстите си около дребната детска китка и продължи.-Обяснявах на сестра ти нещо за рисуването.Май ни се размина бурята, а? -и той погледна непринудено нагоре към небето,тъкмо разсейваЩо внезапните си облаци.
- Мисля 4е да.-каза Дариан, след което с по мек тон се обърна към сестра си-Време е да си лягаме , Брия.Виж колко късно е станало.
-Добре, подско4и тя и кимна към Илиас.-приятна ве4ер тогава.И до утре.
-До утре, детенце.-усмихна се младежът и й намигна..-рисунката ти все пак беше доста добра.
Биря махна с ръка и тръгна след Дариан...
..............................................................................
-Мисля 4е ги успокоих-каза Тихият Малик сядайки на гладкия камък пред колибата си,където Илиас току що бе запалил нов огън.-Но това ми дойде доста нео4аквано...изобЩо и не подозирах 4е тя е била там.И се 4удя..това любопитно малко пти4е не ме е попитало нищо в тази насока досега...
-Може би го е сънувала наскоро -предположи Сантир.
-Дали?Рисунката беше сравнително то4на.. видя ли с какво познание рисуваше елементите?Създаде ми впе4атление за нещо, което е виждала много пъти..Едва ли би го запомнила така добре от първия път...Трябва да говоря с нея..Да й обясня.някак.Да й кажа 4е не може да рисува тези неща така свободно навсякъде..Да й оябсня защо...Искаше ми се да не е сега.
- A аз се питам какво ще стане с нея оттук нататък-промърмори Илиас замислен, изтупвайки дрехата си от полепналите сламки.
Няколко огньове по нататък Брия тъкмо се питаше, заспивайки в познатата топлина на наметалото на Дариан,какво бе това нещо което я караше да ско4и и да довърши рисунката...