Коледна Приказка....

[ilusia]

Не , че някой ще я прочете.... Не ,че на някого му пука...
Но обещах на някого... надеждата крепи човека докато не го съсипе

Бе студен декемврийски ден. Слънцето беше скрило своето лазурно личице , зад тъмни навъсени и черни облаци . Те сякаш прегръщаха отровно земята и се стелеха като мъртво сияние върху нежните ниви и красиви поля. Закриваха върха на планината сякаш тя беше създадена от хорските угризения , мъки и тъги , който по Коледа.... ставаха така тежки и непреодолими , че сякаш небето се бе смилило над тях обгръщайки ги в невидим щит на закрила .
Сред феерията на красиво мигащите коледни лампички , бели гирлянди и светещи реклами , сякаш на сцена на циркова клоунада , сред искреността на уличните музиканти , в хапещият студ тя вървеше , забола поглед в краката си...Предпочиташе да свежда дългите си черни мигли към земята , тогава тя фантазираше и си мечтаеше за един по-красив и по-уютен свят , в който да живее. По свой , тайнствен и нежен начин бягаше от реалността... всъщност не бягаше , тя я съзнаваше , просто я пречупваше по начин , по който да е щастлива в нея . Бързаше към университета, стиснала папка с лекции в ръцете си пристискаше я до гърдите си... Сякаш жест , с който се опитваше да съхрани сърцето си ...
Вървеше забързана и задъхана сред шума на булеварда , невиждаща къде стъпва , подминаваше лица и тъжни очи , весели закачки и някак смешни , дори иронични хора...
Изведнъж се блъсна в нещо. Изпусна папката и листата се разпиляха по студеният тротоар .
Срещу нея стоеше красиво , небрежно облечено момче с ръце в джобовете . Черната му коса сякаш имаше собствено мнение по всеки въпрос , в което всеки един косъм се бореше за независимостта си се беше разпиляла на всички страни ... Щръкнала като гребенче на наперено малко петле ... Топлите му кафяви очи , биваха обграждани от огромни черни и извити мигли...до преди малко забил поглед в земята сега гледаше някак стреснато , дори притеснено от неочакваната среща на челото му с това на миловидното момиче , гледащо го не по- малко притеснено .
Тя се усмихна нежно , изчерви се и промърмори " Извинете ме , адски разсеяна съм напоследък "
" Не , не ... вие ме извинете ... аз таковата " и той се почеса някак нескопосано по тила , а устните му цъфнаха в широка и искрена момчешка усмивка " И , аз напоследък съм така.... май е от времето " И двамата едновременно клекнаха , за да съберат листата на момичето , но този така неочакван жест от страна на младежа доведе до още една болезнена целувка на челата им и вече и двамата паднаха на асфалта. Той се запревива от смях , а тя осъзнала комичността на тази абсурдна ситуация се усмихна първоначално леко и срамежливо , но после избухна в красив и искрен смях , извиращ от сърцето й . Случайните минувачи , гледаха на тази сценка с неприкрит кикот , малко ирония , а някой от тях искрено им завидяха ...
Изправиха се бавно , все още смеейки се един на друг...
Момчето подаде ръката си , която момичето стисна някак плахо
" Дани " Каза момчето , все още превивайки се от смях " много ми е приятно"
" Киара" Отвърна девойката и се засмя още по- високо , а смехът й беше тъй чаровен и заразителен , и тя потърка шеговито челото си ....
Дани влезе в сивата многолика сграда на университета . Зданието беше от сив камък и многотонни орнаменти , някак величествено , но и малко подтискащо. В двора се стелеше зелена морава с няколко пейки ... През пролетта тук имаше красиви цветя и нежно разпъпили се вишни. Но сега бе останала само голата морава с няколко пейки под сивото небе ... Той влезе с усмивка в стаята , сложи нещата си на катедрата , и се пльосна на стола. Качи краката си на масата и почна да се смее сам на себе си , докато студентите още не бяха дошли. Но скоро това му удоволствие бе прекъснато от нахлуващата тълпа бъбрещи , смеещи се и весели човечета , който заемаха местата си .
Часът започна. Дани се изправи срещу аудиторията , която го гледаше зяпнала от почуда . Никога преди не бяха имали толкова чаровен и млад преподавател.
" И така колеги " Още недоизрекал тези си думи , вратата се отвори с трясък и на нея застана младо момиче , с дълги черни коси , красиви синьо-зелени очи , запъхтяно и притеснено , лицето му беше почервеняло дали от смущение или от бързане .... тя промълви " аз.. извинявайте , наложи се да преснимам лекциите си , паднах и се разпиляха"
В този момент , чу бурен познат й мъжки смях... Вдигна очи от черните си ботушки и едва не припадна от изненада.....
" Май.... някой ви е помогнал , за да паднете " смигна й той ... а тя огледа залата , която следеше всяко нейно движение с почуда и дори потрес. Яд я обзе от вътре - защо тези хора бяха вперили празните си очи и злобливи погледи в нея... Вдигна главата си , изправи стойката и седна на последният чин ..
" И така колеги" Усмихна се Дани на хората , който вече го гледаха с нескрито любопитство " Тази година ще ви преподавам основи на психологията"
Дани , правеше занятията много забавни , внасяше различни игри в скучните монотнни часове....
Киара бе любимата му ученичка. Така плаха , така нежна и някак искрена и честна. Виждаше старанието и желанието у нея....
" Киара , искате ли да пием кафе ? " Беше студено и мрачно , няколко седмици след онзи им първи сблъсък на асфалта....
" ами....аз.. да , добре , само че възможно ли е малко по-далече от университета ? "
" да , разбира се... няма проблем."
Излязоха на вън. Мразовитият вятър лъхна в лицата им . Студ прониза телата им.
Режещият мраз проникна в кожата на двамата . Киара се загърна плътно в черното си палто и потрепери... Ако се беше обърнала дори за миг , щеше да види треперещата ръка на Дани , понечил да я прегърне , но бързо овладял желанието си за подобна фамилиарна близост с това нежно , ангелско създание.
Помогна й да се качи в колата и тръгнаха към не много далечното кафе. Беше малко , скътано с бледо оранжеви стени , красиви картини , черни сепарета и нежни , едва доловими светлинки , който придаваха особена мистичност , на това така уютно място. Кафето се казваше "Лунна светлина". Седнаха на маса до огромната витрина. Беше така приятно и топло тук , доставяше огромно удоволствие да наблюдаваш забързаните хора , мрачното небе .... и да усещаш дъх на канела и коледни сладки.
Киара си поръча амарето с аромат на бадеми . " За мен кафе - с мед и мляко" каза на сервитьорката Дани.
" Нали няма да ми правите , психоанализа , господине" Усмихна се небрежно и закачливо Киара....
" Как бих могъл , госпожице - вие сте загадка за мен" Дани се усмихна широко и искрено и й смигна едва доловимо....
"Често ли се запознавате с бъдещите си студенти така ? Наистина много интересен начин , за първо впечатление "
"Хахахахха "- засмя се Дани " А вие , често ли сваляте преподавателите си , на асфалта ? "
" Предпочитам.....да други места , асфалта е твърде.... твърд"
И едва изрекла тези думи , Киара се изчерви , спомнила си с кого говори... но въпреки всичко , игривите пламъчета в очите й останаха непоклатими и весели на мястото си.
"хахахахХАХАхаха , Спокойно , не се притеснявайте... няма защо да се червите "
" А... аз за вас се притесних...."
" Хахах , нима ? Защо така ? "
" Ами...." и тя се засмя .
" Дани ..... каква е тази тъга в очите ви ? "
От изумление , той едва не върна кафето си в чашата. Преглътна го някак трудно , усмихна се широко и отклони поглед...." Нима всички ние не носим своите тъги ? Кой на рамо , кой в очите си....Всички ги имаме "
" Да , прав сте - Киара отпи глътка от ароматната си и топла напитка- Красиво е да видиш , някаква надежда , и веселие да се вплитат в тъгата .... ражда се мъдрост...."
" Извинете , вие или аз съм преподавателят ? " и той се усмихна...
" Извинен сте . Вие... но аз съм схватлива ученичка"
" Боже... какво ще правя , с такава ученичка , скоро всичките ми тайни ще бъдат разкрити"
" Аз не желая тайните ви. Те са си ваши.... "
Киара сякаш се отнесе в друг свят. Млъкна забола поглед в чашата....Дани също отиде някъде другаде... Какво ли търсеха тези двама млади... Какви ли тайни криеха един от друг...
" Няма ли да прочетете късметчето си ? " Усмихна се Киара , и изобщо днес усмивката й не слизаше от лицето..." обичам тези късметчета.... "
" О , да права сте ... И аз много ги харесвам , м да... сега ще го отворя - ' за да заслужиш живота , трябва да го цениш"
" Хубава мисъл.... Май Леонардо Да Винчи е бил доста прав..."
" Хах... да мисълта е негова... НО не мислите ли , че след като сте на земята , сте заслужила правото да сте тук ? Вие , аз... ние всички сме тук - значи имаме това право"
" Ами...вижте Дани... моите мисли за живота са малко по-различни..."
" ще ги споделите ли с мен ? Или бързате за някъде ? "
" Не , не бързам... имам време... но... повечето хора , не разбират ... и често ми се присмиват .. "
" Сама казахте - хората не разбират. Те приемат живота си за даденост. Обещавам ви - няма да се смея"
" Смятам - започна тя плахо , но един искрен поглед от кафявите топли очи срещу нея я окуражи - Смятам , че човек винаги идва на тази земя с мисия. Вярвам , че през времето му отредено да е тук , той има да свърши много неща... И истински достойният живот е онзи , който ....осъзнава защо е тук. Търси и намира себе си , а после помага и на хората около него да се намерят...."
" Вие намерихте ли се ? "
" .... Сложен въпрос ми задавате господине. Аз се намирах много пъти... и също толкова пъти се загубвах.
Намирах се в чужди очи , раждах се в чужди прегръдки и живях в чужди мечти... Но винаги идваше краят. Бях... аз...." И тя млъкна... Дани реши да не я разпитва повече....
Това момиче съчетаваше невиждана нежност , и някак така осезаема сила и страст за живот , че обръщаше представите му за света....

[ilusia]

Вие сте добър човек , господине" Дани я гледаше стъписано....
" Защо мислиш така ? "
" Виждам го в очите ви "
" Киара , нали знаете , че няма добри хора... доброто и злото са толкова относителни..."
Киара се усмихна някак загадъчно....
" Да господине , прав сте.... Но когато хората знаят кога да бъдат доби и кога лоши , когато контролират емоциите си и у тях надделява хуманизма и правото , тогава те са хармонични. Тогава те са истински добри . Тогава са човеци в човещината."
" И вие го умеете. "
Дани беше вперил поглед в дълбочината на сините очи , който на мъждаливата светлина получаваха странен , мистичен, дори приказен отенък... В очите й проблясваха сякаш небесните звезди...Тези очи... толкова сини и същевременно топли и нежни , го омагьосваха все по силно , привличаха го все по-неудържимо
Киара се усмихна... но усмивката й беше тъжна ... иронична...
" Не... Аз не го мога.."
" Защо "
" Съдба.... "
" Глупости - не се стърпя той - съдбата е просто дума , с която бягаме от отговорността .... отказваме да приемем последиците от своите действия... "
" Вие мислите така. Аз виждам нещата по друг начин. Според мен , за всяко нещо си има време и място. Всяка наша постъпка проектира в бъдещето ни един или друг възможен изход на нещата... но в крайна сметка , вървим по един и същи път и ако кривнем в друга посока , това само удължава пътят до крайната ни цел.. Вижте , ако на мен и вас ни е било писано да се срещнем ние така или иначе щяхме... По един или друг повод. НО дали сега , дали тогава.... Това зависеше от изборите ни."
" Май сте права Киара... Но все пак...Изборът е наш "
" Но той винаги е бил наш. От нас зависи в какво ще се превърнем... В общи линии ние имаме свободата да възпитаме душата си . Да й отредим правото да бъде една или друга , но пътищата на материалното в реалният ни свят ... те са изтъкани от наши действия , който са проекция на миналото ни много преди да бъдем "АЗ" и "ВИЕ" , в този свят.... Уфф дано ме разбрахте"
" Хахаха... разбрах ви...За пръв път срещам човек , учещ психология , който отрича реалното или по-точно го допълва в сферата на окултното...."
" О , не не окултно...Да го наречем...Извън границите на познанието ни . То е в нас... но закърнелите ни сетива , скучният ни живот , нормите и догмите на сивите и закоренясали науки стъпкват свободното развитие на психиката ни "
" Киара , изумявате ме млада госпожице..."
" Защо , млади господине ?"
" Хайде , хайде... млад..."
" Дани , подозирам , че туко що си изпросихте комплимент.... - тя почервеня - наистина изглеждате много добре"
" Киара... защо се изчервявате , когато говорите нещо лично на някого , но когато разкривате вижданията си за живота и света го правите така открито и толкова самонадеяно и твърдо ??? Не разбирам . "
" Ами....Аз... просто вярвам в онова което казвам. Аз.... отстоявам убежденията си , защото това е моят свят , а аз браня света си със зъби и нокти... А комплиментите са... нещо което не умея нито да правя нито да понасям. Напротив.. правейки ми комплимент , се чувствам като глупачка.... "
" Хахахах.... вие сте уникален случай... но май трябва да тръгваме ... Не ви ли чакат...."
"....чакат ме... от... векове .." Каза тя едва чуто...
" Моля ?!"
" А не.. нищо нищо... не не ме чакат , но вас сигурно ви ? "
" Всъщност - не. Искате ли да се разходим ?"
" Да... разбира се.. защо не ... "
Дани , плати сметката. Киара се опита да се противопостави ... но още от малка знаеше , колко крехко и чупливо е мъжкото его... Предпочете да му достави удоволствието да бъде кавалер...
Дани задържа вратата за Киара. Това момче беше истински кавалер ... Тръгнаха , оставяйки колата на Дани на паркинга до кафенето. Вървяха , говориха се и се смееха. Изведнъж Киара се закова на мястото си и замлъкна. Дани проследи погледа й до едно бедно , малко и дрипаво детенце.... Очите й се напълниха със сълзи... "чакай ме тука"
И тя притича до близкият ресторант за бързо хранене... накупи няколко кутии с храна и тръгна към момченцето... Дани я наблюдаваше изумено и любопитно. Следеше всяко нейно движение , сякаш омагьосан от грацията и нежността на това създание. Тя подаде закупеното на момченце... То се усмихна искрено... благодари й и запя....
Като на сън , Дани простъпи една , две... и след няколко крачки вече бе до Киара... Застана плътно до нея и двамата се заслушаха в песента на момченцето. Искрена и детска - чиста песничка.
Тръгнаха си.... Вървяха по един мост , около него имаше безброй мъждукащи лампички.
" Защо го направи ?" попита я Дани .
" Нима ти нямаше ? "
" Щях... разбира се - щях"
" Ами... тогава защо ми задаваш въпроси ,чиито отговори знаеш ? "
И тя се засмя... Облегна се на парапета , тръсна черната си косица и впери очи в небето...
" Дани ,- каза тя не отлепяйки поглед от небето.... - Мечтал ли сте да летите ?"
" Разбира се , когато бях малък често си мечтаех за това... "
" А сега ???"
" Е Киара... кой мъж , на моята възраст мечтае да лети ?"
" АМи... аз си мечтая - засмя се тя - мечтая да летя... мечтая да живея в лотосов цвят...мечтая да хвана комета , с която да обиколя земята , през малкото ми останало време" тя се сепна и млъкна....
" Какво имате предвид ? "
" Ами... не нищо... исках да кажа , че всички сме на земята за адски кратко време..."
" Е .. да... но само си помислете , за колко грешки имаме възможност..."
" .. вие си помислете , колко от тях можем да поправим..."
Той се засмя... " Малка хитруша си ти "
" Ххахахахаха..... Само ако знаехте колко сте прав....хахах"
"Я какво е това ?"
" Риба Киара.... хахаха , не си ли виждала рибка преди ? "
" Аааа виждала съм ... да.. разбира се , че съм виждала..."
Изведнъж сияние озари небето... Киара пребледня...
" Дани.. колко е часа ?"
" Момент да си извадя телефона..."
" Моля ви , побързайте... Колко е часа ? "
" Ами... оо то станало късно... 12 без 5 ... "
" Боже......"
Киара тръгна бягайки по моста. Черното й палто се развяваше след нея. Косата й се вееше и й предаваше адски очарователен вид. След няколко секунди гледайки я хипнотизиран , той извика " чакайте... чантата ви " чантата й беше останала в него... " утре ще ми я върнете" извика тя , без дори да се обръща... Дани я последва... но след минутка от нея нямаше дори следа...Сякаш се беше изпарила...
Той тръгна към колата си... озадачен но и адски щастлив от събралите се у него емоции , който преливаха...
Прибра се у дома си. Но мисълта за Киара не му даваше мира... Кое бе това момиче... от къде беше дошло в спокойният му , разумен начин на живот , за да преобърне всичко.
В него се бореха моралността , етиката... и безумното любопитство , желанието да опознае това момиче.
Отвори чантата й .Само лекции ... Отвори портфейла й. Нямаше лична карта , адрес... нямаше нищо... Сякаш това момиче се беше появило от нищото и също като пепеляшка в 12 часа потъна отново там....
Дани легна в огромното пухесто легло , погледна звездите и се засмя. Смя се от сърце , сам на себе си и на всички тези емоции , който изпълваха цялото му същество.... Заспа сам , но в красиви безумни мечти.... заспа с усмивка на лицето....
А докато той спеше... някой друг определено не правеше същото . Киара седеше пред едно огледало и си повтаряше " Глупачка... глупачка... глупава малка гъска.... Аааа патка с патка заспала... какви ги вършиш"

Будилникът на Дани звънна точно в 7 .По-сладки сънища той никога не беше имал. Скочи от леглото , толкова бързо ,че забрави за таблата над кревата му.... Хубав сблъсък последва , спомагащ за разсънването му. Сутринта започна с няколко хубави псувни , последва я "чудната новина" за липсата на топла вода. Тичащ по шортите с които спеше от леглото до кухнята и обратно на пръсти - мрамора беше адски студен - Дани си стопли малко вода за сутрешният тоалет в огромна тенджера. Ако майка му узнаеше , за това разумно и толкова нетипично действие на сина й , на устните й щеше да цъфне усмивка тип " нали ти казах , че тенджерата ще ти потрябва" Дани се изкикоти при тази мисъл , но бързо тръсна глава , за да прогони майка си от там. " Груба грешка" помисли си той , усещайки главата си като гюле , заради таблата...
Изгори си дланта на дръжката на тенджерата..."Ах..." и едва не люсна горещата вода на краката си....
Обу панталона само на половина и почна да обикаля на един крачол къщата , за да си намери чорапите.. Грабна първият изпречил му се чифт , допря ги до носа си , но бързо се отказа от това действие , донесло му спомена , за селският обор , баба и дядо...
"Ще издържат и днеска" сякаш на себе си извинително каза Дани.
Навлече зеленият пуловер , който беше коледният му подарък от баба и дядо. Никак не го харесваше , но вече закъсняваше за лекциите , на вън беше мъгливо и студено... та жертвата си заслужаваше... Качи се в белият опел..." мамка му " изквича нещастно Дани... " ах , да му се не види... днеска да не е петък 13 ?!"
Погледнал си краката , Дани видя че под кремавите му джинси се мъдрят един жълт и един розов чорап...
"УЖАС ...Дани.... ти готин трътлесто...... само на тебе може да ти се случи " Уф... в бързината беше грабнал чорапа на сестра си , която преди няколко дни след скандал с мъжа си се беше приютила в неговата квартира..
" супер си му " махна с ръка Дани и се засмя... пооправи черната си коса - загубена кауза - беше си все така динамично , чак комично щръкнала на всички страни....
Погледна в огледалото за задно виждане и заби спирачките...."какво по дя..."
Едно прекрасно малко розово слонче с коледна шапчица се мъдреше на задното му стъкло.......
" Сигурно Кати ми го е закачила за коледна украса" Кати беше малката племенница на Дани...
Само , че тук Дани много грешеше

[ilusia]

Занятията започнаха.
" И така колеги днес ще си говорим за мечтите " залата бръмна . Дани търсеше одобрителният поглед на Киара в задните чинове , но при така зададената тема , тя сведе очи на долу и пребледня... Видеше се искаше й се да избяга... Но някак насили сърцето й да се успокой. Възбудените й гърди се издигаха и спадаха , сякаш едва поемаха въздух... Нещо в темата...я жегна дълбоко ...
" Някой от вас помни ли какъв е искал да стане като малък ? И как някога детските невинни мечти , сега ви се струват глуповати , наивни и смешни ? "
" Рада , ти каква искаше да станеш ? ПОмниш ли ?"
" Ми.... май исках да бъда модел..."
" А... жадуваме за блясъка на прожекторите..."
" Ами... всъщност - да. Харесва ми да съм център на внимание"
"Хахах , благодаря ви за това пояснение , Рада"
"Вие Иво , помните ли една от мечтите си ? "
"Ъъъ нали ги знаете тия големите боклуджииски коли ? Исках да карам такава"
" Ххахаха.... а днеска , бихте ли карали ?"
" ми не... аз искам по-различно бъдеще"
" Аха.... замислете се ... какво може да ви даде да карате колата за боклука ... И може би... колко по-приемливо е , да карате боклук... а не вас да ви карат"
Залата избуха в смях....
" Киара , вие за какво мечтаехте "
" Ами вие господине ?" Някак самонадеяно попита тя , виждайки се че не желая да разкрива мечтите си пред всички тези хора... Дани се усмихна загадъчно....
" Мечтаех да бъда рицар на бял кон и да спасявам девойки изпаднали в беда..."
" Хубава мечта.... жалко , че дамите се свършиха"
" Намират се тук таме.... Та... след така умелото измъкване от въпрос - пиша ви 6 по фасилитиране , за какво мечтаехте вие"
" Ами....исках да бъда човек ...."
" Моля ? Не сме ли всички хора ?"
" А хора ли сме всички ?"
Дани се засмя искрено.... Отново наум поздрави това дете за деликатността и хитростта му.
Часът свърши , всички се изнизаха бързо , само Киара още си оправяше листата в злощастната папка...
Тя се приближи някак плахо към Дани , а в ръцете си носеше нещо което той не виждаше , но беше силно розово...
"Дани....Някой иска да ти каже нещо"
Дани я гледаше стъписан . Киара се усмихна палаво и му показа един розов слон... Той прихна ... тя го задвижи в ръката си сякаш играеше куклен театър
" ЪЪЪъ - започна с твърд и гърлен глас- аз видях на стъклото на колата ви ъъъъъъ една много симпатична розова слоница....ъъъъ дали тя би искала да дойде с мен , на пейнт бол ?"
Той все още се смееше с цяло гърло , а Киара спотаила усмивката си го гледаше сериозно , едва въздържайки се да не се разкикоти...
"Ами , ако искаш ще я питам. Предполагам , че няма нищо против...."
И те тръгнаха към колата му. Той се наведе към слона... сякаш му шептеше нещо.
" м дам... както и предполагах... няма нищо против"
" О колко чудесно" Засмя се Киара....
" Ти от къде знаеш за коледният ми слон..."
" Хахахаха аз съм магьосница... знам много"
" О така ли.... далече от мене... да не ме омагьосаш..."
" хъхъ... де тоя късмет" засмя се тя...
Изкараха вълшебен следобед в гонене , стреляне , дърпане и смях...Накрая омазани като малки деца се пльоснаха на снега...
" Дани , виж тоя облак... на какво ти прилича ?"
" ми... на облак"
" Уф... не бе глупчо... на какво ти прилича" настоятелно повтори тя...
" Уф... ми де да знам..."
" Е как... виж не ти ли прилича на костенурка ? Ето й главата , краката" и тя сочеше с малкото си пръстче в небето...
" Ти си луда... ахах наистина прилича ... а виж онзи там... прилича на кораб... с мачтите и платното..."
"Ахъ..."
"Студено ли ти е ?"
" Малко...."
" да пием кафе ?"
" В лунна светлина ?"
" Ахъм.."
" Добре" И те тръгнаха на там...
Седнаха на топло в уютното кафене , което вече бе придобило статут на тяхното ти кафе....
Дани отиде до колата , за да вземе нещо. Когато се върна на масата го чакаше голяма чаша димящо кафе с мед и мляко. Той се усмихна... Киара бе поръчала и за двамата кафе с мед и мляко . При първото им идване тук , той си бе взел точно това. Топло чувство , го сгря в сърцето... тя помнеше...
"Дани... ти помниш ли какво е да си малко дете ? "
" Ами.... май съм забравил... за жалост...Но какво имаш предвид ?"
" Ами... децата често си говорят с ангелите. Помниш ли как си говорил на някой ангел ? Децата вярват в дядо Коледа... те виждат в небето приказни и чудни фигурки ... Имам предвид.. че забравяме. Забравяме и почваме да живеем в свят , който приемаме за даденост. Свят , в който няма чудеса.... Ти виждаш в рибата само риба. Помниш ли когато те попитах на моста ? Ти ми каза "ами риба" Виждаме в падащата звезда просто къс ... а аз виждам осъществено желание. В поляната аз виждам цял един свят... неописуем приказен свят. Където пчелиците живеят в цветните чашки , хранят се с цветен прашец... пърхат в един друг - красив и шарен свят . Дани.... знаеш ли аз вярвам в Дядо Коледа. Да... .сигурна съм , че го има. Най- ценните подаръци не са материалните...Те са онези до сърцето ни...И знам , сигурна съм , че Дядо Коледа в нощта на Коледата ни подарява на всички ни по един такъв подарък ... И знаеш ли , аз мисля че дъгата се получава когато през ангелска сълза премине едно човешко желание. Тогава то се пречупва през капчицата от ангел и става многоцветно шарено и сияино а не такова сиво и намусено когато е на земята.."
" Хахахах Киара... ти ще ме съсипеш... Хах... ти не си от този свят "
-Боже колко си прав- помисли си тя...
" не... от този съм...просто...знам ли...смятам , че всички трябва да сме такива..."
" Така е , но ежадневието ни поглъща. Прави ни сиви , мрачни и студени"
" Не е вярно Дани. Колко струва да подариш на някого малко обич , малко щастие...малко надежда ? Колко струва да се усмихнеш на някого ? Да подадеш топла ръка , окуражаващ поглед , подкрепяща усмивка? Тя не ни струва нищичко , освен преглъщането на собственото ни "Аз" и надмогването на егоистичната ни болка "
Дани се загледа в чашата кафе с поглед пълен със учудване , възхищение и малко тъга .... Той наистина беше забравил ... Това момиче за седмица обърна живота му с главата на долу .
Не знаеше нищо за нея. Коя е от къде е... не знаеше нищо за миналото й , за бъдещето й... дори името й не знаеше... Само и просто "Киара" И все пак... сякаш я познаваше векове наред. Това момиче озаряваше като слънчев лъч всичко до което се докоснеше , правеше го по-красиво , по-нежно и по-неземно ... по истинско
" Киара искаш ли да отидем на вечеря "
" Само ако ти сготвиш"
" Хахаха ама аз хич не мога да готвя...."
" Хайде де... ще е забавно , ще готвим заедно"
" ехаааа добре..."
Платиха сметката и тръгнаха към супера. Накупиха сумати продукти и отидоха в квартирата на Дани .
" Кафе ?"
" Ъъъ чай , ако имаш"
Киара си сложи една престилка на плодчета , която майката на Дани му беше връчила , нахлузи някаква шапчица - уж готварска.. изглеждаше адски сладка. Дани пусна много красива музика и Киара заподскача около барплота със стръкче лук на пера в ръката си. Взе да го размята и да се смее " виж каква хубава шнолка имам" и закачи връзката на главата си.
Дани отиде до тенджерата , където вреше доматеният сос. Потопи пръста си вътре и го опита.... Киара го погледна критично.... а той целият почервеня... " Какво има? " , " Горещооооооо" изкрещя той.
Тя се засмя с цяло гърло , а той почна да тича из апартамента с отворена оста , ръкомахайки ... в един момент обаче си удари крака в масата и се свлече на белият кожен диван...
Стисна зъби но една сълза от болката потече по лицето му.
" Глупчо" изтърси Киара и се затича към хладилника за лед.
"Ей... млада госпожице повече уважение към старият си преподавател"
Вдигна крачола и почна да се смее неистово..... 'Хахахаха..... старият ми преподавател защо е с розов чорап"
"еееее ти пък... виж колко съм секси така"
"ахъ... приличаш на старата ми леля"
И двамата се заляха в неистов неподправен смях .
Киара сервира вечерята , прекараха една приказна вечер....не усетиха кога стана 12 без 4..... Киара извика ужасена , грабна си нещата и изчезна...
Дани гледаше зашеметено...
Киара тичаше на долу по стълбите ... излезе на улицата и се свря в един ъгъл...
" Глупачка , глупачка такава... ух....хубаво ти каза бай Пешо да внимаваш.... ух.. и леля Мария и тя добре ме предупреди... ама нали съм си едина глупава перната гъска... тя хубаво ми казваше...." и внимавай за часа ! И като вали си взимай чадър... нали знаеш дядо ти Боже , че не е добре с простата.... внимавай като "вали" АААААААА защо не слушам... ама че съм гъска"

[ilusia]

Дани беше съвсем зашеметен от това неочаквано действие . Мистиката обгръщаща това създание му придаваше някакъв магически и неземен ореол , който все повече пленяваше сърцето му.
На следващата сутрин , той отиде в деканата на университета и почна да рови за Киара. Искаше да разбере нещо повече за това момиче. Но там нямаше нищо... Нищичко. Тя сякаш не съществуваше. Нямаше нищо за нея в регистрите , нямаше досие .. Изведнъж напрежение и тревога обзеха Дани.
Излезе в градината .... почна да мисли и премисля нещата но не стигаше до логично обяснение на нещата....Стана с ръце в джобовете и почна да се разхожда в студа. Не усети как стигна до "тяхното" кафене. Седна вътре , на масата до витрината и си поръча.... амарето с аромат на бадем. На това ухаеше Киара при първата им среща. Сервитьорката мило му се усмихна... Изведнъж Дани замръзна вперил поглед във витрината... отсреща на улицата беше тя... Разхождаше .... бебе! Беше прегърнала едно малко русо момиченце със сини очички. Изглеждаше приказно. И толкова приличаше на нея.... Гняв го обзе. Тя имаше дете. Защо по дяволите не му беше казала ?! "Защо го беше излъгала...Всичко е било лъжа... Плати сметката и изхвърча от кафенето. Тича дълго в студа. Блъскаше дървета , риташе камъни и стигна до моста....Загледа се във водата... в плуващите риби , погледна небето , облаците. Сякаш видя света си по друг начин. Всичко бе така ново , толкова различно.... толкова приказно. Снегът навалял на около му сякаш го потапяше в зимна приказка. Коледните елхи , светлинките проблясва... сякаш се намираше в една вълшебна страна на чудеса и приказки. Няколко "тролчета" му поднесаха бонбони и весело му се засмяха...
Дани тръгна като на сън към университета. Влезна в стаята посърнал и тъжен. Очите му зачервени , дали от студа или от нещо друго...
Студентите влязоха . Киара му хвърли весел поглед , на който той отговори смръщено и отчуждено. Тя се скомфузи . Седна тихичко на последният чин. Дани се изправи и гласът му прогърмя в стаята. " Тишина колеги" каза той толкова студено , сякаш целият лед на земята се беше събрал в гласа му . Цялата зала го гледаше изумено. Къде отиде милият , весел преподавател , шегуващ се , смеещ се.... разбиращ и окуражаващ ?
" Днес ще си говорим за лъжата"- и той гледаше Киара право в очите.... Душата й се сви на топка. Не.. той няма как да е разбрал... Нямаше начин... И все пак , този поглед я прониза. Тези думи се забиха в сърчицето й като отровни стрели... Той продължаваше да говори без да отлепя очи от нея : " Защо хората лъжат ? Каква е причината според вас колеги ?... Киара ?!"
Тя гледаше стъписано , уплашено.... пребледня цялата. Черната й коса и сини очи изпъкваха така ярко на бялата й кожа..." Бихте ли се изправила моля ?"
Тя стана и почна малко плахо... заеквайки , едва изговаряше думите " Ами....Понякога хората лъжат , от страх. Страх ги е другите да не ги отхвърлят. Но съм на мнение , че ако човек в самото начало покаже истинската си същност , до него биха останали много малко хора , но истински. А ако се прави на някой или нещо друго... ще губи и разочарова хората около себе си и малко по малко ще остане сам и самотен. Озлобен и сърдит на целият свят , заради нещо което сам е направил... Но има и истини , твърде невероятни , за да повярваме в тях... Има неща , който е по-добре за всички да останат скрити. Истината е способна да нарани много хора Господине.
Нима всички ние не носим своите тайни като кръст ? Нима в очите ни зад барикади и катинари не се таят толкова много гибел , страх и самота ? Нима чудесата не са свято тайнство ? Ако вие разберете как магьосника вади заека от шапката си... ще ви бъде ли интересно ? Няма ли да загуби този фокус очарованието си ? Трепета с който публиката го очаква ?"
"И според вас на една лъжа може да се гради бъдеще ? От руйните на минали спомени и болки , можем ли да построим истинско и здраво щастие ? Лъжата не води ли след себе си друга лъжа ? Страх ? Гняв ?"
Киара започна все по-уверено и силно . В гласа й се усещаше нотка на власт. От предишното срамежливо момиче бе останал само помен.... " Имаме ли право , да човъркаме в душата на хората ? Това ли правим ние ? Хората който искаме да станем психолози ? Не беше ли нашата цел да помагаме на онези около нас ? Не беше и целта да им показваме красивият свят ? Да изнамираме дълбинно скритите им мечти , страхове ? Да им помагаме да се борят с тях ? Да променяме живота им към по-добро ? Да ги караме да видят малките неща... Без да осъзнават те цената която ние плащаме. Без да виждат болката и тъгата в нашите очи. Очи изпълнени с реализъм и скептицизъм дори.... Знаят ли те страшната цена , да правиш някого щастлив ? Съзнават ли те болката на сърцето... Знаят ли какво да лъжеш някого когото обичаш ? - тук тя замълча и сведе поглед надолу , когато отново го вдигна , той беше изпълнен със страх , решимост и непоколебимост - Вие господине.... съзнавате ли цената на щастието си ? Съзнавате ли .... онова което някой друг плаща за усмивката ви ? "
Тя си взе бързо нещата и изтича на вън.... Цялата зала гледаше изумено.... Дани изтича след нея...
" Киара.... Киара... чакай... Спри ..... МОЛЯ ТЕ!"
Но тя не спираше... Тичаше... Той я настигна и хвана за ръката... "Моля те... чака... "
Погледна го с очи пълни с болка и гняв...Той се опита да я целуне... тя се извъртя и избяга. Опита се да я настигне но от нея нямаше и следа.
" Господине... на къде отиде момичето което изтича от тук ?" Попита Дани пазача на университета.
" От тук не е минавал никой в близкият час "
" Но как така.. ей сега от тука мина едно момиче... с черна дълга коса и сини очи... не я ли видяхте ?"
" Ето елате да видите запис от камерите. Никой не е минавал от тука..."
Дани гледаше като цапнат с мокър парцал.... Не можеше да повярва...
Върна се и довърши лекциите. Цялата зала го гледаше странно , почти съчувствено....
Не намери Киара.... И на следващият ден не дойде на лекции.... Нямаше я никъде...
С часове я чакаше в тяхното кафе...разхождаше се по моста... търсеше очите й във всяко лице... Виждаше в снега нейният образ.... Къде беше изчезнало това момиче , нежно като утринна сълза , твърдо като леден блок.... И така искрено и чисто.... Мисълта за бебето не му даде мира...

Беше 24 Декември. Университета беше в зимна ваканция.... Всички се разотиваха по домовете си.... Дани тръгна към своят тъжен , уморен ... с наведена глава и сълзи в очите....
На входната врата.... той зяпна.... Имаше розов слон с плюшена шапчица - коледна шапчица... И малка бележчица...: " На Коледа стават чудеса..... Коледа е времето когато разбираме , че Ние сме вълшебниците , който могат да дадат на света си всичко , от което той се нуждае; Детето не е мое....Казва се Мирослава и е 3 годишно детенце изоставено от родителите си.... Просто поисках да му подаря вълшебна Коледа... Такава която един ангел се опита да дари на теб. Но хорската глупост и недоверие убиват ангелите. Ангелите... чудесата... те са на всякъде край нас. Те са в изгрева и залеза. В чудото на раждането , в детската усмивка , в чашката на цветето , в зорницата , в Лунният прашец... в капката роса.... в пеперудата. В чистият поглед и искреният смях.... В облаците... и дъгата..... "
Дани гледаше втрещено. Ужасено..... Със сърцето си искаше да повярва.. но умът му отричаше това. С душата си знаеше истината... но за Бога... той беше на 30 години. Не вярваше в Ангели... не вярваше в Дядо Коледа... Чудеса нямаше...Живота го беше научил на това...Но това момиче... преобърна света му. Обърна надолу с главата представите му...Виждаше всичко толкова различно. Толкова ясно...И той повярва.... Повярва от цялото си сърце.... повярва с цялата си душа...
Изтича на вън.... почна да бяга... без посока... не знаеше на къде... просто бягаше... Стигна до жп гара ...
Свлече се на земята.... На колене , хвана главата си в ръце... и заплака. Заплака горчиво... за недоверието си , за съмнението си... за това , че загуби своят ангел за винаги...
Чу свирка на влак.... Два огромни фара идваха срещу него. Нямаше сили и желание да стане. Опита се да се изправи но не успя...
" Даниииииииииии какво правиш по дяволите" Нещо изкрещя и прехвърча край него... вдигна го и полетяха..
Стовариха се от другата страна на гарата. " Ти магаре такова !" Киара го гледаше безумно уплашена , две огромни сълзи се стекоха по розовите й бузки ... Той я гледаше изумено... Киара... неговата Киара... беше 12 и 2... тя имаше огромни бели пухкави крилца...Изглеждаше невероятно... приказна... не.... Дани прокара пръст по лицето й . Сякаш , за да се увери , че е истинска... че е тя...
" Но това... това е не възможно.... ангели ня..."
" Тихо ... Тихо... " каза Киара и се усмихна.... " винаги когато някой смъртен каже , че няма ангели... един от тях умира..Един ангел завинаги умива....Ето така Хората сами унищожават чудесата си ! "
А тя плачеше.... плачеше... и на тъмното нощно небе се появи ДЪГА.
Една чиста , красива и светеща дъга....Падна звезда.... "пожелай си нещо" каза Киара....
" Защо не ми позволи да те целуна ?" Попита Дани....
" Ако смъртен , целуне ангел... той губи крилете си... и завинаги остава на Земята..."
" Нямам право да те моля за това..."
" Дани... аз вече направих своят избор...Бях пратена тук , за да покажа на поне един човек какво е истинският живот. Сама избрах да дойда... и сега сама направих своят избор..."
" Какъв е той... "плахо попита той
Тя не каза нищо.... отскубна едно перце от крилата си... и го целуна...
В този миг крилата и паднаха на земята и изгоряха. Остана само пепел....
" НО защо.... аз ... аз нямам това право..." И той заплака...
" Дани..... Ангел не значи ореол и криле. Ангел не значи небе.... Ангелът е душа от душата. Ангелът е обич от обичта... ангелът е доброта от добротата , зло от злината... Щастие в нещастието , нещастие от щастието...
Ангел .... ангел това е просто любов. Чиста... неподправена.... красива... детска... невинна... Ангелът знае къде живее слънцето... Ангелът си говори с Луната. Ангелът вярва в чудеса... ангелът вижда в човешката усмивка.... вълшебство. Претворява реалността в приказка... Ангел... това е човещината в звяра... Човешкото извън човещината...И аз направих своят избор. Искам да остана тук. До теб... до Мирослава... До всичко и всички нуждаещи се да повярват в чудото..."

Той я прегърна и двамата заплакаха... в красиви и вълшебни сълзи...
Това.... се случи на Коледа..... Това може да се случва всеки ден... в сърцата на всеки от нас....
Никога... не отричайте чудесата ...Вярвайте в тях... за да повярват и те във вас....
Усмихвайте се.... и щастието цял живот ще върви редом с вас... Живейте сякаш сте ангел. Не скъпете усмивката и топлотата на ръката си... Не градете живота си зад кули и замъци от лед , когато тя гори за обич и щастие....
Нека не убиваме повече ангели.... НИКОГА....
Това бе приказката на Киара И Дани... това може да бъде приказката на всеки един от нас.....

The End.......
ПП
Знам че е наивна , блуткава и сладникава... но общо взето не ми пука

[zaek]

Илюзия за първи път мога да ти кажа...моите искрени поздравления.да както казваш ти разказа е блудкав но е някак си...истински.По принцип мразя сапунените опери от този тип...не мразя е слаба дума..ненавиждам ги но това което си написала ако се прочете между редовете човек ще хване смисала на това което си искала да кажеш.Все още държа на мнението си че този форум не е за такива неща,ти имаш страхотен талант и те съветвам да публикуваш свой неща някъде в други сайтове за поезия и арт, но смятам че на това разказче мястото му е и тук.Защо...ами защото ако не хората в този форум които се наричат вещици и магове не вярваме в чудеса...то тогава кой???Няма съдба всеки сам определя пътя си но чудесата съществуват.И не само на Коледа...чудесата могат да се случат със всеки от нас стига самите ние да го позволим.Затова имаш искрени поздравления за този разказ от един заклет противник на този вид разказчета и филмчета.спирам е ако някой който ме познава прочете това ще си разваля имиджа на кобра Весели празници и ти пожелавам тази Коледа да ти донесе твоето чудо...онова което чакаш и на което се надяваш!!!!

[TheDarkQueen]

Всеки път ме изумяваш все повече и повече. Аз не съм чак такава оптимистка като теб и може би не мога да пиша толкова добре като теб но ....

-Честита нова година!-каза той сам на себе си и не знаеше дали да се радва или да даде воля на истинските си чувства. И този празник той прекара сам. Беше добър човек, малко инатлив, но все пак добър. Посрещаше и изпращаше всички с усмивка, винаги имаше приятели и винаги оставаше сам. Изглеждаше силен духом, но истината винаги има повече лица, отколкото се виждат.
Поредната нова година бе пристигнала заедно с новите пожелания и мечти тя да бъде по-добра, а всъщност винаги ставаше по-лоша – увеличаваха се данъците, които така или иначе си бяха достатъчно високи. Техниката се развиваше с такова темпо, че ти се ужасяваше от това, колко по бедна изглежда твоята “схлупена къщурка”.
Ето защо той не знаеше дали да се радва, да повярва,че новата година този път наистина ще е честита или да бъде реалист.
Телефонът иззвъня продължително. Той вдигна слушалката и разпоз-
на гласа на един от своите “приятели”. Пожелаваха му здраве, щастие и сбъднати мечти. Здравето е нещо далечно за всеки човек, защото никой никога не е бил достатъчно здрав. А кой може да е щастлив след като цял живот е бил сам, както и в тази празнична вечер? С всеки един ден сбъднатите мечти намаляваха, а несбъднатите се увеличаваха.
Тъкмо постави телефонната слушалка на мястото й, когато се наложи отново да я вдигне. Този път бяха прибавени и пожеланията за късмет и любов. При мисълта за късмет той се усмихна – всичко,което беше спечелил благодарение на него се бе загубило безвъзвратно прекалено бързо. А любовта – тя го плашеше. Толкова бе наранявал и толкова бе нараняван, че вече знаеше със сигурност, че най-хубавото нещо погубва душата бавно и мъчително. Той виждаше как приятелите му изневеряваха а жените си, а после отиваха и им казваха колко много ги обичат. А те, от своя страна, се правеха, че нищо не забелязват. Често се случваше и обратното. За това той се страхуваше от любовта.
С въздишка седна на празничната си трапеза, на която имаше още няколко прибора освен неговия. Беше ги сложил, за да прогони поне частично самотата.
Защо никой не му пожела надежда? Надеждата беше тази, която го крепеше. Надеждата го накара да сложи още прибори на масата – прибори за едно бъдещо семейство, тогава когато надеждата го научи да не се страхува от любовта. Защо никой не му пожела да вярва? Да вярва, че надеждата е жива и я има!
Той се усмихна, защото вярва и се надява! А ти ще се усмихнеш ли?

[ilusia]

Искрено благодаря.
Публикувах го тук поради единствената причина , че магьосници или не , вещици , вещери , всичко сме преди всичко.... просто... хора. И никога не трябва да го забравяме. Ние сме Човеци ! А понякога... забравяме да се държим като такива.
Благодаря и на двете.

[Deina]

4овек като го прочете това и наистина настръхва поне на мен така ми подейства Мисля си, че който и да прочете това - даже и най-големия песимист ще разбере, че винаги има светлина в тунела и ще повярва в чудеса. Само едно си мисля, че малко хора в днешно време биха направили тази жертва - да се откажат да бъдат ангели - може би само този който изпитва искрена, чиста и дълбока любов. Моите поздравления ilusia за всичко, което си написала! Замисляла ли си се някога да публикуваш нещо - разбира се ако не е прекалено лично за теб и да не искаш да го разкриваш на по-голяма аудитория?

[ilusia]

Deina
Искрено ти благодаря .
Аз лично не съм се замисляла , но май доста народ мисли вместо мен - напоследък доста често ми задават този въпрос.
Един ден... може би , но само проза . Прозата я пиша , за да зарадвам някого , да му вдъхна кураж ,да се замисли... да види красотата.
" Стиховете " са просто израз на душевно огорчение. Нямам нужната рима , ритмика... просто ги използвам като кошчета за боклук , вместо да натоварвам близките си .
Удоволствие ми доставят а и изникват без дори да се замислям. Както съм се отвеяла на някъде думите просто сами се редят
Благодаря още веднъж !