С всяка стъпка аз пристигам
в своя храм от тишина.
Тук житейската интрига
не пристъпва. И така -
ярка, сребърно-лъчиста
се разтварям. В светлина.
.........
Мигове - порой мъниста –
отредени в оня свят
тук не могат да ме стиснат
в менгемето на обхвата.
Мой е жизне-кръговрата
на земята, на водата;
тоя вечен огън свят,
що не тлее, а блести,
що разлиства ме в лъчи...
И аз чувам светлината;
аз Съм въздуха, водата.
Аз - ядро. Сърцевината.
Времето не е замряло.
Стъпвам - стигам
във началото.
То е краят на нещата.
Кръговратът се върти...
И завихрям се във хаос,
и разтварям се всецяла.
Претворявам в звук и в лъч.
Тук - движение неспирно,
енергийно и всемирно
- част съм малка от това.
Тук е моето начало.
Тук съм цялостна,
в Цялото
от Светлина.
......
Ето ме - така красива,
истинска, немирно-жива -
звук и блясък, мекота.
Връщам се. И пак пристигам.
Тук съм, а пред мен е книга
със всевечните слова.
Майката около мене. Съм.
Тук бях родена.
Тук - отново сътворена,
претворена и нетленна,
се зареждам със света.
ВЪРВЯ ПО ПЪТЯ...
Вървя по пътя си, човешкия,
а нощем вия към луната.
И тъй - редя една след друга грешките,
пък после търся си душата.
И безначална, и без-мислена
се щурам будна във съня си.
Все търся днешната си истина,
а утре пак съм аз врага си.
УЛОВИХ...
Улових светлина от светулка,
вятър вплетох в гривата на коня
и препуснах - на лятото булка
- малък есенен листец отронен.
Аз въртя се с вселенския ритъм
и целувам звездите с усмивка.
Вече искам аз Бог да попитам:
Де от пътя ми има отбивка?...
Срещнах те...
Срещнах те в сън. Вплетох те в стих.
Две звезди за зеници извезах;
нощен блян в лунен триптих
изковах. С кинжал го прорязах.
С вик на птица ти дадох душа,
лунно тяло с лъчи ти уплетох,
жива, изворна, бяла вода
влях, вместо кръв, във сърцето.
Дадох дар - детското що бе у мен -
в теб вградих го, ти да го пазиш.
Съхрани мен за идния ден -
аз излизам. Вече съм празна.
Разплетох си...
Разплетох си косите и постлах
на километри паметно мълчание;
клепачи склопих и заспах,
отрекла своето всезнание.
Обгърнах се във самота
посред скалите от неверие...
На тишината песента
разнася шепотно поверие.
Сама иззидах крепостта
от безтегловни замъци въздушни;
две кули - стражи на нощта
с охрана - големи бездушни.
От елфски песни катинара
уплетох - тайната да пази
и мен, мушица в кехлибара
на ежедневието празно.
Странно е някак - да "поствам" душата си, думи да нижа, дела да рисувам...
