Аз съм роб в Пулия...

[TheDarkQueen]

Няма да коментирам текста, вижте сами:

Аз съм роб в Пулия
Фабрицио Гати, списание "Еспресо"


Bulgarian Post
06.09.2006 г.


Публикация на италианското списание “Еспресо” за отношението към чуждестранните работници в земеделието предизвика бърза реакция от страна на правителството. То обсъжда как да се гарантират правата на наетите имигранти. Авторът на статията определя условията като "нечовешки" и твърди, че към чуждестранните работници се отнасят "като към роби". Списанието разказва, че в този район работели и българи.



Господарят е с бяла риза черни панталони и прашни обувки. Той е от Пулия, но италианският му е оскъден. За да се разбере с другите, търси помощ от своя охранител, който гарантира реда и сигурността по полетата. "Виж какво иска онзи: ако търси работа, кажи му, че за днес сме уредили нещата", предупреждава на местен диалект и заминава с джип си. Охранителят говори отличен италиански. Няма пагони по фланелката си, но веднага се усеща, че той е надзирателят.

- Румънец ли си? -половин усмивка го убеждава.
- Мога да те взема, но утре. Имаш ли някоя приятелка?
- Приятелка?
- Трябва да ми доведеш някоя твоя приятелка. За господаря. Ако му я доведеш, той ще ти даде работа веднага. Става което и да е момиче.

Шефът посочва едно двайсетинагодишно момиче и приятеля й, претрупани с работа около един голям трактор за механизирано събиране на домати:

- Тези двамата са като теб. Тя е била с шефа.
- Но аз съм сам.
- Тогава няма работа.

Няма граници на срама в триъгълника на робите. Надзирателят иска момиче, което да даде на господаря, за да го изнасили. Това е цената на работната ръка в сърцето на Пулия. Един триъгълник без закони, който прокрива почти цялата провинция на Фоджа. От Чериньола до Кандела и нагоре на север до Сан Северо.

Това се случва в прогресиращия регион на Ники Вендола - на половин час път от плажовете на Гаргано. В земите на Джузепе Ди Виторио, герой на синдикалните войни и легендарен секретар на синдиката Cgil (Чиджиелле).

Прекарах една седмица като поставено лице сред робите - едно пътуване отвъд всяка хуманна представа. Но няма друг вариант, за да се види отблизо ужаса, които имигрантите трябва да понасят.

Те са поне пет хиляди. Може би седем хиляди. Никой досега не е правил точно преброяване. Всички те са чужденци и ги използват като черноработници - румънци с и без разрешително за пребиваване, българи, поляци, африканци от Нигерия, Нигер, Мали, Буркина Фасо, Уганда, Сенегал, Судан, Еритрея.

Някои са пристигнали преди няколко дни. Тръгнали са от Либия и са дошли тук, защото знаят, че лятото се намира работа. Патрулите по бреговете са безсмислени, ако на предприемачите не им пука за нормите. Но по тези земи не им "дреме" и за Конституцията: член първи, втори и трети, както и за Световната харта за правата на човека.

За да защитят бизнеса си, земеделците и собствениците на земя са изградили мрежа от безмилостни надзиратели: италианци, араби, източноевропейци. Настаняват наемниците си в порутени бордеи, където дори бездомните кучета не спят. Без вода, ток, хигиенни условия.

Карат ги да работят от шест сутринта до десет вечерта. И им плащат, когато плащат, по 15 /20 евро на ден. Този, който протестира, му затварят устата с побой с железен прът.

Някои са се обърнали към квестурата във Фоджа. И са открили закона, предложен от Умберто Боси и Джанфранко Фини: били са арестувани и експулсирани заради нередности с разрешителните за работа. Други са избягали. Надзирателите са ги търсили цяла нощ. Като преследването описано от Алън Паркър във филма "Mississippi burning". Някои са били настигнати. Някой друг ги е убил.

Не е нужно много, за да влезеш в най-мръсния пазар на земеделска Европа: някое измислено име, което ползваш от време на време, фотокопие от заповедта за отхвърляне, издадена преди година в Лампедуза от центъра за задържане на имигранти, велосипед, за да избягаш възможно най-далече в случай на опасност. Надзирателят, който изисква жертвената девойка, контролира събирането на реколтата в Сторнара.

Расовата сегрегация в провинция Фоджа е строга. Румънците спят с румънци. Българите с българи. Африканците с африканци. Така е и в набирането на работна ръка. Надзирателите не толерират изключения. Един бял няма избор, ако иска да види как са третирани черннокожите.

Адама, 40 години, нигерийски туарег от Агадеж, пристига в Париж със самолет с туристическа виза. После го експулсират от Франция като незаконно работещ. Слиза в Пулия, привлечен от сезона на червеното злато.

Водата, която вадят от кладенеца, не може да се пие. Замърсена е. Тоалетната е един рояк мухи над една дупка. За да спят по двама върху мръсни дюшеци върху земята, трябва да плащат на “шефа” 50 евро на месец на човек. В други бордеи шефовете удържат от заплатата до 50 евро на вечер. Добавени към 50 цента или едно евро на час работа. Плащат се и повече от пет евро на ден за транспорт по полетата. Веднага се колко лесно печели шефът.

Той пристига в два и половина часа следобед с автомобила си голф. И го натоварва.

- Наистина ли този е африканец?, пита другите. Никой не може да даде сигурен отговор.

- Аз плащам три евро на час. Добре ли са? Ако е така, качвай се.

Тръгваме. Деветима. Трима отпред. Пет на задната седалка. Едно момче е свито като плюшена играчка пред задното стъкло. Само за това превозване за десет минути шефът ще вземе 40 евро. Момчетата го наричат Джовани. Те вече са работили от 6 до 12.30 часа. Почивката от два часа не е от приличие. Днес беше прекалено топло господарите да се откажат от една почивка по обед. Джовани се представя веднага, гледайки в огледалото за обратно виждане.

Препълненият Голф кара с 100 км в час. Лудост. При първите ферми на селото, Джовани завива надясно по един изровен път. Още два километра и пристигаме. Продължаваме пеш в индийска нишка. Нивата е сред две лозя. Тези домати се събират на ръка.

Когато собственикът вижда групата от африканци да пристига, имитира маймуни. После дава заповеди, ползвайки обидите популяризирани от заместник-председателя на италианския сенат, Роберто Калдероли думи: “Форца Бинго Бонго”. По това време една кола стоварва девет румънци. Сред тях три момичета. Работи се с наведена глава.

Горко ти, ако надигнеш поглед: ”Какво по дяволите имаш да гледаш? Долу и бери”, крещи господарят, доближавайки се заплашително. Казва се Леонардо, 30-тина годишен. Той е от Пулия. Носи бермуди, потник и модерни слънчеви очила, като че ли току-що се е върнал от плажа. Говори, като че ли е собственик на фирмата. Или може би е син на собственика. Занимава се с работната ръка. Един вид командир на надзорниците.

Неговата ферма се намира на десетина километри при вратите на Сторнара. Един италианец - шеф на румънците помага на Леонардо. Той е с бяла фланелка, дълги коси и грижливо поддържани мустачки.

Третият италианец може би е изкупвачът на реколтата. Слаб. Къси руси коси. С висящ на златна верижка мобилен телефон на гърдите. Говори със силен неаполитански акцент. Паркира колата си и веднага го канят да влезе. Някой е поставил погрешка пълните касетки върху растенията. И той крещи като луд: ”Първият, който пак сложи касетка върху растенията, за бога, ще му чупя главата”.

Тримата италианци се потят. Но само от жегата. Освен да надзирават робите, не правят нищо друго.

Леонардо иска да знае как така в Африка има бели. Обикаля сред наведените гърбове като учител сред чиновете. Дава разрешение на Мохамед, 28 години, момче от Гвинея. За да спреш да работиш или да заговориш, тук трябва винаги да се иска разрешение.

Мохамед знае добре защо има бели в Южна африка. Завършил е политически науки и международни отношения в Университета в Алжир. Говори италиански, английски, френски и арабски език. И отговаря, оставайки на колене пред този италианец, който си признава без срам, че никога не е чувал за Нелсън Мандела.

- Разбрахте ли?,- повтаря Леонардо на другите италианци, - В Италия светлите са на север, а ние на юг сме тъмни. В Африка обаче на юг са бели, а тези на север са черни.

Инцидентът става внезапно. Микеле е най-възрастният сред румънците. На около 60-на години, със сиви коси. Товари пълни касетки в ремаркето на трактора. Дървото е прекалено тънко и сухо. И една касетка се продънва, разсипвайки 12 кг домати. Микеле не успява да се наведе да ги събере. Леонардо с ръка свита в юмрук го удря. Един удар в главата.

- Внимавай глупако, мислиш, че ние те чакаме да събаряш касетките?.

Микеле може би иска извинение. Прекалено е уморен и обиден, за да говори на висок глас.

- Извинявай друг път, - продължава Леонардо, -трябва да внимаваш повече.

Микеле започва отново да товари ремаркето, с помощта на други румънци. Но след половин час сяда на земята. Държи си главата. Губи много кръв от носа. Един негов другар по работа изстисква един домат, за да му намокри челото.

Микеле е по-добре. Румънците се събират около техния шеф. Джовани прави снимка на своите момчета. Служи за плащанията и за да се разбере, ако някой избяга от групата.

Петдесетина километри на север, същата история. Според пътната карта мястото е Виладжо Амендола. Едно земедeлско селище. Сега е само село фантом, пълно с румънски и български емигранти. Във Виладжо Амендола дори изоставената църква е напълнена с матраци.

Тук 100 процента от населението не са италианци. Всички са берачи. И всички чужденци.

Освен една. Джузепина Ломбардо, на 51 години. Тя идва от Калабрия. За земеделците от района тя е света жена. Тя и нейният тунизийски приятел, който кара да го наричат Азис, са в състояние да съберат един отбор от берачи на домати за по-малко от половин час. Джузепина и Азис се изхранват чрез робите.

Единственият кладенец във Виладжо Амендола е техен. Водата е замърсена, но те я продават въпреки това: 50 цента за 20 литра. Пригежават и единственият магазин в селището. Имат и бутилки минерална вода, ако човек не иска да си загуби деня заради дезинтерия.

На 20 юли тази година Павел, 39 години, има спор с Джузепина Ломбардо. Той изтървава 15 евро в магазина и тя си помислила, че ги е откраднал от касата.

В Румъния Павел работел като готвач за 150 евро на месец. От 20 март 2004 г., когато пристига в Пулия, понася насилие и експлоатация. Прави го, за да прати спестеното на жена си и за своята дъщеря - ученичка, която е на 15 години.

Павел има бързи ръце. Миналата година е успявал да напълни по 15 големи касети на ден: 45 квинтала домати, работейки от зори до мрак. С надницата от 3 евро на касета, според него добра заплата: като се махнат транспорта и процента за шефа, той успявал да спечели от 25 до 30 евро на ден.

Но на 20 юли Азис му попречва да повтори рекорда. Някой му казва, че Павел е протестирал за случая с парите и за експлоатацията над наемниците. Тунизиецът го удря в съня му в един почивен ден в два следобед. Павел закрива главата си ръце. Железният прът чупи костите му и отваря големи рани в плътта.

Той е убеден, че не е бил убит само заради намесата на своите съквартиранти. Но те го оставят да кърви на дюшека до един часа през нощта. Другите чужденци имат голям страх от Азис. В осем вечерта някой най-сетне се обажда тайно в болницата. Линейка и една патрулна полицейска кола пристигат в селото едва пет часа по-късно, според полицейския доклад.

На 31 юли Пaвел е изписан от болницата във Фоджа. Опериран преди четири дни. Лекарите го предават на полицията, нарушавайки лекарския кодекс. В квестурата го третират като нелегален имигрант. Въпреки че от 1 януари 2007 всички румънци би трябвало да бъдат граждани на Европейския съюз.

Една кола на квестурата го отвежда отново във Виладжо Амендола. Стоварват го пред магазина на Джузепина и Азис. Тунизиецът иска да покаже на всички кой командва. Заплашва Павел и той се укрива в една ферма на един километър от селището. Негови сънародници му носели тайно хляб и нещо за пиене.

След девет дни на болки и страдания един приятел румънец успява да се свърже с адвокат от Фоджа, Никола д’Алтилия, бивш полицай от севера. Адвокатът намира фермата и отвежда веднага Павел в болницата. Раните са инфектирани. Румънският работник е в тежко състояние.

На 21 август отново е изписан от болницата. Отива в квестурата да направи оплакване срещу тунизийския шеф и неговата италианска съучастничка. Придружава го адвокатът, който го е спасил. Но след един ден в квестурата прокуратурата разпорежда Павел да бъде арестуван като нелегален имигрант: не е спазил декрета за експулсиране, който го задължава да напусне Италия от летище Фиумичино. Няма значение, че в това състояние той не би могъл да пътува. Принуждават го да спи на дървена пейка в стаята за задържане, въпреки операциите, счупените кости и незарасналите рани.

На другия ден започва процесът, незабавно отсрочен за октомври. Освен че губи работата си, благодарение на закона Боси-Фини, Павел рискува от една до 4 години затвор. Повече, отколкото може да си навлече неговият надзирател, който междувременно е на свобода.

Вече са откривали мъртви работници в този район. Славомит Р, поляк, на 44 години, е бил изгорен на 2 юли 2005 г. в една нива в Сторнара. Един неразрешен казус. Както и този на два неидентифицирани трупа край Фоджа.

Безследно изчезналите са другата страна на ужаса. Никой не знае колко са румънските, българските или африкански работници, изчезнали безследно. Когато ги ангажират, не питат за имената им.

Никой не разследва смъртта на едно дете. Защото това, което привидно се е случило, не е престъпление. Малкото е трябвало да се роди в края на септември.

Лиляна Д, 20 години, почти във осми месец на бременността, през седмицата на италианския празник Ферагосто (15 август), работи сред доматените насаждения. Карат я да работи на една нива близо до Сан Северо. Нито съпругът, нито надзирателът, нито италианският собственик се замислят да я защитят от слънцето и тежкия труд.

Когато Лиляна се почувствала зле, е вече прекалено късно. Има кръвоизлив. Остава два дни без грижи в развалината, където живее. Робите от провинция Фоджа нямат семеен лекар. На 18 август следобед я водят в болницата в Сан Северо. Момичето рискува да умре. Настаняват я в реанимация.

Детето се ражда с цезарово сечение, но лекарите вече са чули, че сърцето не детето не бие. То също е жертва. На това нечовешко надпреварване, което възнаграждава този, който намалява повече разходите за производство.

[ilusia]

Мамка му... писна ми !
Всеки има своята съдба , но ако някой може да направи нещо... и опитва да го направи то все някой дръвник ще го спре.
За Италия не мога да говоря... Говоря за България...
Вече година чакаме шибаното разрешение да дейвстваме и шибаната организация да ни помогне..
Тееба , всичко с идеялна цел става извратено и гнусно...