Българите-най-древният народ на земята

[revan]

Тук е публикувано цялото сказание
http://ziezi.net/volga/(но на руски)

[revan]

МИТОЛОГИЯ

(т. ІІІ, стр. 110-113 - частични извадки)

Цялата вселена е създадена от върховния бог Тангра. Тя се състои от три свята: горен или небесен свят, среден или земен свят и долен или подземен свят. Средният свят е видимата част на вселената, а другите са невидими. После Тангра създал добрите и злите алпи (АЛП = ДУХ = БОГ). В началото Тангра създал два алпа първо поколение (мъжки и женски) - Берген и Уран. Берген (Буран, Мар…), алпът (духът) на хаоса, природните катастрофи, слънцето…можел да приема образа на гигантски дракон. Алп-бика Уран (женският дух) на живота и любовта…можел да приема образа на жерав, лебед, змия…

По волята на Тангра от тях произлезли алпите от средно поколение: Тама - алп на планините, сушата и тъмнината; Улят - алп-бика на мора и болестите; Джил - алп на ветровете; Кубар - алп на бурите, мълниите и небесните води (дъждовете); Самар (Сабан, Амур, Карга…) - алп на светлината, плодородието и изобилието; Кермес (Бай Терек…) - алп на горите; Арча (Ерми, Артиш…) - алп-бика на девствеността и горските животни; Чак Чак (Ашна…) - алп-бика на полските растения, която по волята на Тангра е възникнала от утринна капка роса...

Сред алпите от трето поколение най-известни са: Су-Анаси (или Хатин, дъщеря на Тама и Улят) - алп-бика на водните животни; Аждаха (син на Тама и Улят) - алп на разврата и прелюбодеянието; Шурале (син на Тама и Улят) - алп на сушата и смъртта; Кук Куян (Ташбаш, син на Тама и Улят) - алп на пътищата, търговията и разбойничеството; Тун-Бури (син на Кубар) - алп на удавниците; Бури (Барин, син на Кубар) - алп на победата и славата; Янгър (син на Кубар), алп на дъжда и славата; Булат (Мал Могер, Булюмар, Малмиш, Баламир, син на Тама и Улят) - алп на скотовъдството, който можел да приема образа на гигантски бик; Киш-Тархан (Тайгас) - алп на зимата (дядо Мраз); Боян (Джок, син на Кермес покровителстван от Арча) - алп на изцелението, гаданието и шаманството и др….Тама-Тархан, Аждаха, Улят и Шурале са се считали за зли, нечисти алпи, а Шурале по-късно е назоваван Шейтан, Дявол и Сатана…

Плътта на хората е създадена от тялото на Тама-Тархан. Затова в плътските желания на хората и постъпките им в изпълнение на тези жела-ния има низост и злина. Тези желания и постъпки омърсяват душите на хората. След смъртта на човека, неговата душа е подложена на проверка между Земята и Небето. Ако омърсяването на душата не е голямо, тя се пречиства и въздига в небето. Ако душата е претоварена с мърсотия и зло, тя пада в подземния свят (Тама) и се превръща в зъл дух - йореги. Затова трябва да се живее така, че низките мисли и постъпки да са колкото се може по-малко…Всички хора се раждат равни, но в последствие по волята на Твореца, получават различни наклонности и се занимават с различни работи. Според силата на дарованието на Твореца, способностите и въз-можностите на хората стават по-богати или по-бедни, но са длъжни, всеки честно да се занимава със своите работи, да не бъдат завистливи и да не се обиждат взаимно…

Представителите на едно от войнствените течения на разбиранията за ТОРЕ - “маджари”, са го разбирали така: Тангра е сътворил невидимия свят, а целия видим свят и човека, с негово разрешение, е сътворил Шура-ле. Само душата на човека е сътворена от Тангра. За да могат душите след смъртта на човека да се издигнат в небето при Тангра и да получат от Твореца вечно блаженство в невидимия свят, трябва напълно да се откажат от всичко плътско и да спазват пълно равенство между хората. Не трябва да има подчинение, държава, чиновници, войска, завист, пари, богатства и бедност, лично имущество, даже жените трябва да бъдат общи. …Маджарите забранявали войната …и убийството на животните, но убивали богатите и бесели кам-бояните (шамани = свещеници - б.а.)…

Тези идеи, с добавката на някои християнски молитви, възприел Худаяр и създал ереста Богомилство.

ОБРЕДНОСТ

(т. ІІІ, стр. 113-119 - частични извадки)

В дълбоката древност главните молитви са били две: зимна и лятна. Лятната молитва с молба към Тангра се е наричала Джиен, а зимната…в чест на духовете на предците - Нардуган или Мардукан. Тази молитва се водела от избрани келбири (колобри)…които на гърдите си имали изоб-ражение на Тангра…По време на молитвата гледали в небето с вдигнати нагоре ръце… Народът считал слънцето, луната и звездите за очите на Тангра, за това се молели при изгрев слънце. За колобри се избирали царе-те или членове на царската фамилия.

Гази Баба описва лятна молитва, на която е присъствал. Кармат (мястото на молитвата) е на висока поляна, оградена с нисък плет с три врати: източна - Тангра Капа, северна - Кук Капа и южна - Ер Капа. Запад-ната била затворена за злите духове. В средата на Кармата (поляната) рас-тели красиви дървета, а най-красивото от тях назовавали свещено дърво - Бай Терек. Следва описание на ритуала… (том ІІІ, стр.114-117), като в края се раздава храна от жертвените животни: бял кон, бял бик и бяла ов-ца. Храната се приготвяла върху три големи огнища.

Зимната молитва Нардуган се провеждала в десетия месец и за-почвала от хора с маски на лицата и с най-причудливи облекла (кукери). Те излизали по улиците на селищата и със силни викове и музика про-гонвали нечистите духове. Всички били въоръжени с тояги, вили, брадви, дървени саби, копия и рогати шлемове. Някои от тях теглели шейна, в която от всеки дом изхвърляли някакви стари вещи. Те били убедени, че изхвърляйки тези вещи, се освобождават от натрупаното в дома през годи-ната зло. С оръжията чукали пред всеки дом, а после, влизайки вътре, го опушвали с димящи факли понеже нечистите духове се страхували от то-зи дим. Процесията, завършвала при гробището, където обесвали чучело на Тама Тархан с ритуални песнопения, след което запалвали огньове и ги прескачали. Накрая всичко приключвало с всеобщо веселие (том ІІІ, стр. 119).

ОСНОВНИ ЗАКОНИ ТОРЕ

Записани по волята на Кансюбиги Урус Айдар от тебир Шамс

(по данни на Кул Гали и Гази Баба)

(том ІІІ, стр. 119-124 - частични извадки)

...............................

Чл. 4. Ако някой властител или боян (религиозен служител) тайно приеме друга вяра, то те се убиват. Ако прост българин приеме друга вяра и скрие това, то той се лишава от цялото имущество, носа и ушите, подлежи на бой и изгонва-не от рода. Ако някой българин открито приеме друга вяра, то той се лишава от всички звания, от цялото имущество и престава да бъде член на рода, но не се изгонва и не се наказва като безчестен човек...

Чл. 6. Юрганите (бюрганите) и кам-бояните, загубили своята (гадателска) сила и уличени в лъжа на народа, нека ги бесят на дърветата.

Чл. 8. …За измяна (на държавата) се убиват не само виновните, но и техните най-близки родственици…

Чл. 10. Каган, кан-сюбиги (император), капаган (глава на правителство), багаил тархан (предводител на знатните), и ещергу (ичугру) багаил, изпълнява-щи задълженията на иджик (върховен съдия) се избират на Великите Кинеши (събори)...

Чл. 11. Числото на багаили и багаини – участници във Великите събори, да не превишава 500. Всички те получават звание боляри… нека числото на дворцовите боляри да бъде ограничено - 30, а вътрешните или платени боляри - 12 и нека те да носят званието мен-багаили (велики багаили).

Чл. 13. Синовете на кагана или кан-сюбиги от наложниците не принад-лежат на царския род, а принадлежат на рода на своята майка.

Чл. 15. Облаганото с данъци население да плаща в хазната двадесета част от общото имущество.

Чл. 16. Канът има право да взема десятък от търговците…

Чл. 21. …Съдебните жалби се разглеждат от иджик (съдия).

Чл. 25. При всички случаи трябва да се плати откуп за невестата, даже ако е взета насила…Ако при опит за похищение на невеста е убит похитителят или някой от приятелите му, то за това никой не носи отговорност.

Чл. 30. Задължително преди битка да се извърши молебен към Тангра…и Кубар за техния дар за победа… след победоносна битка…да се извърши молебен за благодарност…

Чл. 32. Войните, проявяващи неуважение към своето оръжие, …се лиша-ват от него.

Чл. 36. Телата на загиналите велики войни на врага не бива да се зариват в земята - душите им остават на нашата земя и те ще отмъстят… Техните тела трябва да се изгарят…

Чл. 37. Пленените не подлежат на убийство…

Чл. 38. Убиец се предава на родствениците на убития, а те сами решават дали да го убият или да му позволят откуп за неговия живот …ако неговите родственици помолят и им бъде разрешен откуп то откупът за убиец-мъж е 1000 овце или 100 камили, или 300 коня, а за жена, за вдовица, по-малко…

Чл. 44. Крадецът е длъжен да върне откраднатото в десеторен размер…

Чл. 45. Ако на крадеца му е за първи път и се закълне да не краде, да му се вземе дължимото (по чл. 44), ако е за втори път, освен дължимото по тази кражба, да му бъдат отрязани носа и ушите и подложен на бой… като безчестен човек. При трети случай, освен дължимото, да му пречупят двата крака.

Чл. 51. …Бременната жена се освобождава от наказания…Жена, която има деца, при раздяла на имуществото получава не само своята част, но и частта и за децата… Бащите на децата могат да бъдат различни, а майката е една. Нека децата не забравят това и да се кланят пред майката, преди да приветстват бащата (том. ІІІ, стр.119-123).

Забележка: Настоящата материя, която привеждаме се отнася и за българите от Дунавска България през периода VІІ-ІХв.

Структурата на управлението на старите българи, а съответно и на Киевско-Волжка и на Дунавска България, отговаряло на конституционно-парламентарна монархия, при строго спазване принципа за родствена нас-ледственост по мъжка линия на върховната власт. Забелязват се и изклю-чения, при които родствената наследственост на властта, при определени обстоятелства, след парламентарно решение, се възлага на женското нас-ледие в рода или на нейния син. Подобни случаи в държавната практика на Дунавска България са владетелите: кан Корамджест (Кормисож ІІ), син на Бозок (внучка на кан Аспарух) и баща Уран от рода Укил; вторият та-къв случай е кан Бунек (Винех), син на Зухра (правнучка на кан Аспарух) и баща Урус Буг.

След смъртта на византийския император Теофил, в Дунавска България настъпила промяна на държавната отговорност, като вместо кан Пресиян бил въздигнат брат му Борис. Главният фактор за тази промяна е Кармат от родословието на Кубар (том ІІІ. стр.98). Това станало във времето на Папа Сергей ІІ.






Хистос е Любов и нека Тангра бди над всеки

[revan]

Древнобългарската писменост

Възникването на писмеността като културна проява на човечеството е от първостепенно значение. Дали даден народ притежава своя писменост е мярка за неговото духовно извисяване и за степента на културното му развитие. Още от дълбока древност на писмените народи е била отредена ролята на духовни обединители и водачи на човечеството.

Писмеността се появява на определен етап от човешкото развитие. Тя дава възможност както за по-добра комуникация между отделните индивиди и различните народи, така и за трайно съхраняване на придобитите знания в областта на математиката, строителството, медицината, историята, географията, военното дело, астрономията, астрологията. Спомага за развитието на литературата, музиката и различните видове изкуства. Това пък, от своя страна, създава предпоставки за по-бързия духовен, културен и технически напредък на едно общество. Не са редки случаите в историята, когато притежаващите писменост народи са успявали да се запазят и при най-тежки изпитания на съдбата, докато безписмените са изчезвали от историческата сцена и след сравнително леки сътресения.

Известни са няколко фази в развитието на писмеността - мнемоническа1, пиктографска2, идеографска3. По-късно идеограмите се усъвършенстват към фонетична писменост, като по-стари и примитивни са съгласните азбуки. При тях липсват знаци за гласните букви (наричат се още сричкови). Последен етап от развитието на фонетичната писменост са гласно-съгласните азбуки, при които има знаци за всички звуци. С тях се е боравело по-лесно и е можело да се изразяват абстрактни понятия.

Не са били много народите в древността, притежаващи писменост. Писмените паметници, които те са оставили върху глинени плочки или папируси, по стените на храмовете или върху камък, съдове, монети и т.н., и до днес будят възхищението и нестихващия интерес на историци, археолози, лингвисти. Някои от тези древни народи са изчезнали (шумери, финикийци), други са се запазили през хилядолетията. Техните потомци с пълно право се гордеят с културните постижения на прадедите си. Малко са обаче българите, които знаят, че ние още от дълбока древност сме имали своя писменост - много преди Кирил и Методий и учениците им да създадат глаголицата и кирилицата. Твърдението на някои историци и филолози, че това са първите български азбуки, е тенденциозно, погрешно и обслужва чужди идеологически, политически и етнически доктрини. Принуждава ни да си затваряме очите пред истини и ни въвежда в заблуждение относно факта, че са открити и продължават да се откриват многобройни писмени паметници, написани на древнобългарска азбука. Те се срещат навсякъде, където са живели българите - в Кавказ, Урал, Поволжието, на територията на днешните Украйна, Румъния, Унгария, Сърбия, Македония, Гърция и, разбира се, в България. Без в никакъв случай да омаловажаваме делото на солунските братя, трябва да признаем, че тези гении са използвали хилядолетния български опит в това поле на културата. Създаването на глаголицата и кирилицата представлява един важен етап от усъвършенстването на българската писменост и култура.

Благодарение на дипломатическия талант на кана субиги Борис, на самоотвержения труд и смелостта на Кирил и Методий и на учениците им, глаголицата е осветена от папата в Рим. Нашият език е узаконен като свещен, наравно с другите три езика, на които се пише Свещеното писание – юдейски, гръцки и латински. Така ние, Дунавските българи, заемаме мястото на духовни водачи на славяните и ги култивираме и приобщаваме към европейската цивилизация.

За да бъде картината пълна и да не даваме възможност на други народи да извършват произволни манипулации, с цел да ни отнемат това място, трябва да се върнем назад във времето.

”Куниг” - Древнобългарската писменост

Възниква като идеографско писмо още когато българите са живеели в Централна Азия - Памир, Хиндокуш, Тян Шан, Тарим. Преди това в този ръйон е съществувало възлово, подобно на възловото писмо "кипу" на инките в Перу. С течение на времето тя се усъвършенства и постепенно се превръща във фонетична писменост от сричков тип. На следващия етап от нейното развитие всеки знак отговаря на определен звук, като все още се запазват знаци за срички, символи и формули - често религиозни. Създаването на глаголицата и кирилицата представлява нов качествен скок – преход към фонетична писменост от гласно-съгласен тип. В тези две азбуки преминават много знаци от "куниг", някои от които могат да се четат като идеограми, други - като букви. За да не се получава двусмислие и за да не стават грешки, е написана "Азбучна молитва" от Константин Преславски, в която е вложен определен смисъл в началното поредно четене на буквите. Първото изречение гласи "Азъ Буки, Веде Глаголи" - "Помни буквите, разбирай думите", т.е. на учениците се дава указание да не възприемат знаците като идеограми, а като букви и по този начин да разбират думите.

Освен като писмени знаци, древнобългарските "куни" са се използвали и за изписване на числа. В съчинението си "За буквите" Черноризец Храбър отбелязва, че те са служели също и за гадаене, имали са магическа сила.

Много учени са установили сходство между българската "куниг", финикийската и шумерската писменост, китайските йероглифи, писмеността "брахми" в Индия, етруската писменост, открита на територията на днешна Италия, старогерманските и скандинавските руни.

В своята книга "Пътят на България" (1937 г.) българският учен Димитър Съселов, а след него и други учени (Петър Добрев, Дориян Александров, Веселин Бешевлиев и др.) обръщат внимание на сходството между писмените знаци на кирилицата и "куниг", от една страна, и китайските йероглифи (предимно техните древни варианти).

В китайските предания и легенди е отбелязано, че йероглифното писмо е въведено от митичния владетел и прародител на китайците Фу Си (2852-2737 г. пр. н. е.) С него той заменил съществуващото дотогава възлово писмо. Според друга версия, китайските йероглифи са изобретени от сподвижника на император Хуан Ди (2698-2598г. пр. н. е.) Цан Цзе.

Най-старите китайски писмени знаци са намерени върху неолитна керамика и с помощта на радиовъглеродния анализ са датирани около 4800-4700 г. пр. н. е. Открити са в близост до градовете Тунчуан, Геян, Чанъан, Линтун, в провинция Шанси. Намерени са и по-късни надписи от периода Шан-ин (16-11 в. пр. н. е. ) върху гадателни кости от костенурки, говежди кости (лопатки) и бронзови ритуални съдове. Всички тези знаци съвпадат в голяма степен с българската куниг. В Тян Шан (древнобългарското име на тази планина е Богдо Кан), са открити подобни български бронзови култови триножни котли (6 - 5в. пр. н. е.)

По своята същност йероглифите представляват идеограми. Първоначално те са около 2500, а по-късно достигат и до 50 000. Китайската писменост не се развива към фонетично писмо. В по-ново време са въведени опростени йероглифи.

Сходството между древнобългарската и шумерската писменост може да се обясни с факта, че в създаването на Шумер (Самара) участват българите - арийци. Има сходни шумерски и български думи -“кумир” (свещен), ”кунуку” (надпис), ”шар” (рисувам) ”зид” (издигам). Същото се среща и при имената - Маламихр, Асен, Първан, Люцкан, Ганци, Балих, Балтин, Звиницас, Иваз и др. По подобен начин може да обясним приликата между куниг и етруската писменост. Според летописите на Волжска България град Атряч (Троя) е създаден от българите, а района на Мала Азия те нарекли Яна Идел. След превземането и разрушаването на Атряч част от оцелелите, предвождани от Еней, отплават и се заселват на Апенинския полуостров. Там те били наречени от местното население по името на техния град Атряч - етруски.

Около 1800 г. пр. н. е. ариите от Памир и Хиндукуш завладяват Северна Индия. Със себе си те донасят една нова култура и традиции, които ще изиграят съществена роля за по-нататъшното историческо развитие на този регион от света. Вследствие дейността на българските брамани в Индия се появява ведическото учение. Браманът Панини, роден в столицата на Балхара - гр. Балх, създава първата граматика за “Санскритския език”. На този език с писмеността “брахми” са записани индийският епос “Махабхарата” и свещените книги - “Веди”. В ”Махабхарата” името на българите е споменато над 70 пъти. “Махабхарата “ и “Ведите” не се превеждат дълго време в България, за да не се разкрие българският им произход. Ведите описват слънчеви култове, подобни на тракийските и зороастрийските мистерии. “Веди” е третата буква от нашата азбука. Означава “виждане, разбиране, знание”.

На върховете на най-големите пирамиди, открити в света - българските в Тарим - има площадки с храмове на слънчевия култ.

Аюрведа - древното учение за лекуване с билки, представлява българска народна медицина.

Още през 19 в. известният български учен д-р Петър Берон, а също и Георги Раковски пишат, че санскрит означава “скрит, съвършен, свещен език”. По-късно те бяха обявени от официалната ни историческа наука за хора-романтици, които са целели единствено да повдигнат патриотичния дух на българите, без да имат необходимите исторически знания.

В периода ІV в. пр. н. е. В района на Балхара (в гръцката литература, известена като Бактрия) се осъществява срещата, взаимното опознаване и проникване на древнобългарската и елинската култура. Това става след като Александър Македонски достига до тук с войските си. Оттогава българите започват да използват освен своята писменост куниг, също и гръцката. Тази традиция се запазва и в Кушанската империя, изградена върху руините на Гръко-Актрийската държава и просъществувала между І и ІV в. сл. н. е.

Развитие на българската писменост в Европа

На Европейския континент, българите запазват и продължават да развиват писмените си традиции. Най-напред в Стара Велика България (ІІ- VII в.), а след VII в. В Дунавска и Вожка България. Повечето надписи от периода ІІ - VІІ в. са открити в големите центрове на салтово-маяцката археологическа култура - Маяки, Саркел, а също и в Кавказ - гр. Хумар, гр. Булкар-Балк, от района на Северното Причерноморие – в Тернопол, Житков, Перешчепина, Вознесенска, Раду Негру. Най-старите са от III в.и предхождат с около пет века тюркски надписи, открити в Централна Азия по поречието на Орхон и Енисей. Надписите, оставени от българите, са открити върху различни предмети от бита, глинени съдове, ритуални метални съдове, пръстени, каменни стълбове, крепостни стени.

На териториите, които са заемали Дунавска и Волжка България, са открити множество надписи. Само в района на Мурфатлар (Северна Добруджа), наброяват около 60. Открити са още в Балши (Албания), Варош (Македония), Житков (Сърбия), Наги сент Миклош (Унгария), Плиска, Преслав, Шумен, Мадара и т. н. В Поволжието най-важните местонаходища на надписи са Велики Болгар, Казан, Онашат, в Пермска, Свердловска и Кировска област. Навсякъде, където са живели българите, се е говорел особен език от източно-ирански тип и именно той е запечатан в достигналите до нас надписи. При изписването им, освен куниг са използвани още гръцка азбука, иберийска писменост, брахми, кхарошти (разпространена през периода ІІІ в. пр. н. е. - ІІ в. н. е.) в Бактрия и Кушанската империя. Всички тези находки, открити на различни места, често отдалечени едно от друго на хиляди километри, се отличават с една обща специфика, която ги свързва в едно неделимо цяло.

Според съдържанието тези надписи могат да бъдат подредени в следните групи: летописни; триумфални; военни - главно инвентар и въоръжение; строителни; мирни договори и гранични; възпоминателни или надгробни; графити; надписи върху лекоподвижни предмети - съдове, печати, медальони, пръстени.

В средата на ІХ в. политическите реалности в Европа се променят. В резултат на междуособни борби синовете на Урус Айдар създават две нови държави на мястото на Черна България. Единият – Джилки, се изтегля към поречието на Волга и Кама в княжеството Буляр и създава Волжка България. След 922 г. заедно с исляма тук се въвежда и арабската писменост. В Киев другият син Угер Лачини става основоположник на една нова държава – Киевска Рус. Там пък ще се наложи новата азбука, създадена в Дунавска България.

Пред трудна дилема е изправен и нашият владетел Борис. По това време държавата му граничи с две силни християнски империи - на северозапад с Франкската, на юг - с Византия. Дипломатичният Борис разбира, че за да не попадне страната му под чуждо влияние, заедно с приемането на християнството й е необходима и нова писменост. Освен това в България живеят много славяни (макар че те съвсем не са били мнозинство, както се твърди), които трябва да бъдат приобщени. Ако той не стори това, ще го направи Византия. Започва игра на дипломация - тайни ходове, интриги. През 893 г. новата писменост е обявена официално за държавна. В България се създава и друга азбука - кирилицата. От следващите няколко века са останали надписи и на “куниг”, и на древнобългарски с кирилски букви. Засега последният известен е от ХVІІ в. (в Рилски дамаскин, открит от Петър Добрев).

Надписите, открити на огромните територии, върху които са се разпростирали българските държави (засега няма данни дали на Апенинския полуостров са останали такива от италианските булгари), са самобитно наше явление, което няма аналог сред останалите европейски народи.

В Европа само две високо развити култури - старогръцката и римската, притежаващи хилядолетни писмени традиции, са вършели това, но техните надписи нито са така многобройни, нито така съсредоточени (по време или по място), нито имат разнообразието и оригиналността на древнобългарските. Ако погледнем Германия, ще видим, че са останали 7-8 кратки надписа с руни върху предмети, а при славянските народи - сърби, хървати, чехи, поляци, руснаци, словенци, е абсолютно излишно да ги търсим. Ако на техните територии има такива, то те са най-вече българско дело и отчасти латински или гръцки. В България също не е открит нито един славянски надпис - било на гръцки, с гръцки букви на славянски или на някаква древнославянска писменост.

Съвършено оригинално българско творение са триумфалните надписи, съдържащи имена на крепости и сражения, военните инвентарни надписи, мирни договори, издълбани върху камък, определящи държавните граници, възпоменателните или надгробните надписи. Те представят не само историческо предание - съобщавали са за българското становище за определени събития и са служили за политическа пропаганда. За съвременната наука представляват ценен исторически извор.

Богатият писмен материал, който са ни оставили древните българи, налага да се преосмисли коренно образът им на културно слаборазвит номадски народ. Фактите категорично доказват, че още от дълбока древност в Азия са имали своя писменост. През хилядолетията тя непрекъснато е била усъвършенствана - развива се от идеографска до фонетична от гласно-съгласен тип. Само в разстояние на няколко десетилетия през ІХ в. са създадени глаголицата и кирилицата. Това показва какъв огромен творчески потенциал и култура е притежавал нашият народ.

Докато много от другите европейски народи са започнали да пишат на своите езици (с чужда писменост) след ІХ в., а някои чак през ХVІ в. , то българите са писали на своя говорим език и със своя азбука още след ІІ в. в Стара Велика България. Премълчавана истина е, че в съвременния свят само най-древните и висококултурни народи имат свои писмености.

Кирилицата е много по-съвършена от използваната в Западна Европа латиница. Тя се употребява от над 400 милиона души в Европа и Азия, говорещи различни езици - тюркски, ирански, славянски и аналитичния български.

Не бива официалната историческа наука да крие повече тези факти от българското общество. Ние, днешните българи, имаме право да знаем за високите културни постижения на нашите прадеди, тъй като те ни отреждат водещо място пред останалите европейски народи.

[revan]

htp://jolo.hit.bg/main.htm
http://www.heliopol.com/symposium.htm
http://www.beinsadouno.com/articles.php?id=194

[revan]

Върховното единство на рода Дуло със Сириус

Доц. Татяна Ярулина пише за огромното влияние, което оказват при формирането на българската цивилизация познанията за Сириус, Орион и "Учението за върховното единство с Полярната звезда". Прабългарите са знаели за тройната звезда Сириус.
Един от празниците във Волжска България е празникът на ралото, наречен Сабантуй. На езика на волжските българи "сабан" означава рало, плуг. Сабан, обаче, означава и съзвездието Орион, което ние - дунавските българи, наричаме Ралица. Ритуално задължителна на този празник е била стрелбата с лък, а лъкът и стрелата са едни от най-древните символи на Сириус. Един от древните знаци - тризъбецът - наречен Балтавар, е бил знак на рода Дуло. Други типично български символи на Сириус са шестолъчната звезда, равнораменният кръст, кедърът, самурът, вълкът, кучето, лъвът, еднорогът, митичното същество получовек-полуриба (в Шумер се нарича Оанес, а в Акад -Дагон), златното поле, изумруденото поле, черният цвят.
В древнобългарската митология рибата Бойгала се смята за прамайка на всички българи. Тя ражда първия българин Иджик с вид на змийче в деня на лятното слънцестоене - 22 юни. Тагмата на Атила е риба. Кан Аспарух е символизиран като амфибийно същество с мощна опашка в "Именник на българските канове". Такова същество е изобразено и в герба на гр. Казан, столицата на Казанското царство.
В преданията от древността е отбелязано, че алп Бури (вълк), полубог, станал първоучител на българите, като ги научил да добиват огън, да изпичат глинени съдове и да леят метали. Наличието на тройната система - Сириус А, Сириус В и Сириус С, е дало отражение и върху делението на българите: ак-българи, или аржани от "арг" - сребро, (сребърни, бели българи); карабуржани (черни българи) и златни българи. Древнобългарските държави са се делели на три части - център, ляво и дясно крило.
В българската хералдика центърът на държавата и кана субиги е свързан с черния цвят. Според преданията на африканското племе догони, черният цвят олицетворява звездата джудже Сириус В, която е извор на всичко в материалната вселена.
Г. Кръстев защитава становището, че в космически смисъл "черният цвят символизира първоначалното състоянието на Вселената, преди Големия взрив, Метагалактиката, Върховен бог, Всеобщ разум, млади звезди."
Робърт Темпъл свързва корена "арк" със Сириус. Арка на санскрит означава слънце. Свещеният древен град на българите се нарича Аркаим. Той е основан третото хилядолетие пр.н.е. и се намира в Югоизточен Урал. Аркам на санскрит означава "далеч, колкото слънцето, дори до слънцето включително". Древните египтяни са смятали Сириус за духовното слънце на нашата система.
Върху известния портрет на последната царица на Волжска България - Сююмбике (средата на XVI век), тя и дъщеря й са изобразени с дрехи от златист и изумруден цвят, с високи конусообразни златни шапки, на три ката, които завършват с огромни кристали.
Много знатни волжско-български родове, попаднали в Русия през периода XII - XVII век, запазват в своите гербове символите на Сириус. Такива са Кутузови, Шувалови, Голицини, Толстой, Романови, Годунови и др





Таримската котловина пази тайната

В различни документи от индийски, китайски, арменски, византийски и друг произход, както и от направените множество изследвания, е установено, че древните българи са населявали района на планината Имеон (дн. Памир и Хиндокуш), Таримската котловина и планинската верига Тян Шан. Там преди 4000 - 6000 хиляди години, се е развила една от най-древните земеделски цивилизации на Изтока. Авторитетният немски учен Фердинанд фон Рихтховен (1833-1905) потвърждава, че Таримската котловина и Памирско-Хиндокушкият масив са "люлка на първата човешка цивилизация". В книгата си "Пътят на България" (1936 г.) Димитър Съсълов изказва становище, че древната прародина на българите се намира в Таримската котловина, между Северен Тибет, Тян Шан и пустинята Гоби. Потвърждение на факта, че българите са населявали тези места, има и в редица древни документи: индийския епос "Махабхарта" (VII - X век пр.н.е.); "Анонимен латински хронограф" (354г); арменската география "Ашхарацуйц" (VII век); трудовете византийския историк Михаил Сирийски и др.
Едва преди няколко години изследователи като Хартвин Хаусдорф и Петер Краса, оповестиха пред световната общественост, че в северен Китай, и най-вече в провинция Шансу, са открити над 100 пирамиди, в сравнение с които Хеопсовата пирамида в Египет изглежда скромна. Повечето от тях имат на върха си площадки с храмове на слънчевия култ. Някои са с куполообразна форма, а най-голямата, известна като Бялата пирамида, е с височина 305 метра и с широчина на основата 487 метра. Китайските учени проф. Чи Пенлао и д-р У Тоуай провеждат изследване на пирамидите и картографират местността. Пак в този район, близо до мъртвите градове Лулан и Ния, китайски и уйгурски археолози през 1980 г. откриват над 120 отлично запазени мумии. Американският учен Виктор Маир определя възрастта им между 3200 - 6000 години, а със своите изследвания генетикът Паоло Франкалаци установява, че това са мумии на хора от индоевропейската раса, от така наречения кавказки тип. На една от мумиите - на мъж, е открит татуиран тангристки слънчев знак на слепоочието, а краката му са обути с характерните български навуща, тип гети. Някои от женските мумии имат на главите си високи черни шапки тип гугли. Открити са също: вълнени тъкани, тип "родопско одеяло", престилки с шевици и орнаменти, на които има български аналози, конско снаряжение; оръжия и други.





Фън Шуей - древна наука за добър живот
Знанията на древните българи са в основата й

Все повече учени изказват мнение, че всичко във Вселената е движеща се Енергия. От тази отправна точка следват много практически изводи, които ни водят до ново разбиране за същността на Света в който живеем. Това ще ни помогне да променим значително живота си в положителна посока. Най–новите научни виждания по неочакван начин се свързват с най – древни разбирания и знания за заобикалящия ни свят. Потвърждават се знания и разбирания, които се прилагат успешно поне от осем хилядолетия.

Това е древната система от знания,

науката и изкуството за постигане на здраве и благополучие, ръководството за хармоничен живот ФЪН ШУЕЙ.
Фън Шуей е древна научна система от правила , препоръки , методи за хармонизиране и балансиране на Енергиите в обкръжаващата среда и в Човека, за подобряване на живота, здравето и състоянието на хората. Тази система от знания, е всеобхватна по своето приложение и резултатите, които можем да получим. Фън Шуей е древно и универсално изкуство за създаване на хармоничен и балансиран живот на човека. Фън Шуей през хилядолетията се развива и допълва с развитието на обществото. Творческото и прилагане в съвременността я превръща в изкуство за пълноценен живот и успешна работа в съответствие с природните фактори. В съвременните условия Фън Шуей има допирни точки с всички области на науката. Като използва симбиозата между своите методи и средства, и съвременните научни постижения, това изкуство постига забележителни резултати.

Фън Шуей означава “вятър и вода”

С тези две думи древните китайци са означили различните естествени сили и енергии около нас, които се променят бързо. Този термин обхваща цялото многообразие на природни фактори в тяхното динамично равновесие. С намесата на човека това равновесие се променя и целта на Фенг Шуей е да възстановим хармонията на Енергиите в местата на обитаване на хората там, където тя е нарушена. Равновесието им води до хармония, а техният излишък или недостиг води до здравни проблеми и неблагополучие. С намесата на човека това равновесие също се променя и целта на Фън Шуей е да възстановим хармонията на Енергиите в местата за работа и обитаване на хората там, където тя е нарушена.

Произходът на Фън Шуей е древнобългарски

Знанията на древните българи за протичането на Енергиите във Вселената, на Земята и във Времето са в основата на магическият квадрат. Този квадрат показва разпределението на Енергиите в ежедневието, а дванадесетгодишния календар на древните българи показва развитието във Времето. При контакта на двете култури вследствие на общата им граница отпреди пет – осем хилядолетия китайците възприемат тези знания и ги доразвиват в една съвършена система за хармоничен живот на Човека.

В съвременния живот сме подложени на най-различни влияния

и фактори, които подкопават нашето здраве. За много хора стресът е постоянен спътник в ежедневието. Той сам или в комбинация с други фактори е причината за най – разпространените и тежки заболявания – сърдечно-съдови, нервно-психически и други. По цял свят се прилагат оздравителни системи и средства с различен успех.
Ние изучаваме и прилагаме Фън Шуей, за да извлечем полза от положителните влияния и да избегнем отрицателните от обкръжаващата ни среда. Положителните промени, които настъпват с прилагането на Фенг Шуей, се изразяват в добро самочувствие и добро здраве, здравословна среда за живот и работа, оптимално използване и повишаване на дадения ни жизнен и умствен потенциал. Като резултат се получава по – високо качество на живота. Именно здравето и грижата за него е в основата на системата Фън Шуей. Това изкуство от хилядолетия работи с различните прояви на Енергията и протичането и в околното пространство и човека.
Когато прилагаме добрия Фън Шуей ние

по принцип подобряваме своето здраве

Това е една от трите основни области на въздействие, освен подобряването на семейните отношения и благополучието. Използвайки Фън Шуей, ние установяваме трайно щастието и благоденствието в нашия живот. Във всяка от тези области има много допълнителни съвети и препоръки. Те още повече усилват положителните резултати, които получаваме като прилагаме Фън Шуей. Чрез изкуството на Фенг Шуей се привлича щастливата съдба в дома и семейството като създаваме баланс в материалния и духовния свят.
Възможностите на добрия Фън Шуей в това направление са твърде големи. Прилагането на Фън Шуей води до всеобхватни положителни промени за хората, които го използват. Затова тази древна наука за добър живот е винаги актуална. Хиляди хора от цял свят са променили живота си и са поели по пътя на просперитета благодарение на това изкуство.





Свещеният елен в българската митология – образ на Праотеца и знак за древността на българския народ





При своите изследвания историците стриктно се придържат към така наречените материални доказателства като различни надписи, свидетелства от чужди хронисти и пътешественици, археологични находки и др. Въз основа на тях те изграждат представата за историята на един народ. Възстановяват неговата материална и духовна култура. В същото време те пренебрегват една много важна част от културата на един народ – неговия фолклор. Много факти от историята не са се запазили цялостно или са се запазили частично и не може да се изясни подробно. Често отговорите на много исторически въпроси се крият в фолклора – паметта на народа. Фолклорът на един народ , това е неговата митология, макар и видоизменящ се във времето, тъй като той следва промените на живота , съпътстващи съдбата н а народа – носител , фолклорът запазва основните моменти, отразяващи началото на времената (illo tempore). Чрез народните песни и приказки хората се връщат в началото, приобщавайки се със съзиданието. Въз основа на духовната си култура хората създават своята материална култура.

Фолклорът се разглежда като творение на въображението и фантазията на народа. Поради това академичните историци не му обръщат нужното внимание. Относно елена в българската митология са писали много малко историци. В техни изследвания се споменава малко и се възприема като тотем, а не като символ. По-голямо внимание му отделя Милош Сидоров в книгата си “ Българианството” и съвсем слабо Петър Добрев. Според Милош Сидоров свещеният елен е образ на духа на Праотеца .За целта са използвани няколко вида източници: сведения от византийски хронисти , българския фолклор и митологията на други народи.

Еленът силно присъства в разказите на много византийски летописци, обясняващи произхода на българския народ.В тях има един общ мотив: двама братя , тръгнали на лов започват да преследват кошута или елен , който се е появил внезапно пред тях. Те започват да го/я преследват и пресичайки воден басейн излизат на непозната земя. След като откриват новата земя, кошутата изчезва отново внезапно.

Тези разкази могат да се разгледат в два плана: символен и исторически.В исторически, защото отразяват едно събитие от историята на българския народ, а именно преселението на българите от вътешността на Азия в Югоизточна Европа( Северно Причерноморие и Прикавказието). В символичен план , защото елементите на разказите могат да се разглеждат като символи . Преминаването на двамата братя от старата и позната земя в новата и непозната земя е инициация. От реда , олицетворен от старата земя се преминава през хаоса – водния басейн, за да се стигне до нов ред, на ново място.Всяка инициация се води от дух-водач и покровител.На двамата братя , които от своя страна са водачи на народа , като водач се явява кошутата или елена. Самото движение на елена – водач показва неговият необикновен произход. Какъв е този произход може да се разбере от разказите на Прокопий Кесарийски в съчинението му “История на войните”и Йорданес. Прокопий Кесарийски казва: “ Младежите , обзети от честолюбие, било от някаква ревност или пък заставени от някакъв дух, последвали кошутата и не я изоставили докато не стигнали заедно с нея отсрещния бряг “. За същата кошута Йорданес казва , че “ това са извършили духовете , от които хуните били произлезли” и ,че “... помислили , че този път , който преди това не бил известен им бил посочен от божеството”. От цитираните автори може да се направи съпоставка кошута – дух , божество.Така кошутата се явява дух – водач в инициацията на българския народ. Но тези разкази не дават отговор на въпроса кой е този дух-водач. За да се даде отговор на този въпрос е нужно да се обърнем към българския фолклор и по-точно към народните песни.

В много народни песни един от централните образи е еленът или кошутата.В тези песни той често се нарича сур елен , а в една песен – син-зелен. Тук ще направя малко отклонение за да се изясни какво означава определението сур. Думата сур се свързва с ведийското божество Сурия и с авестийската дума sura – небесна сила , могъщестдво. Сурия е син на Небето (Дяус) , но в същото време има погребално- хтонични функции. Така сурия елен може да се разглежда като небесен дух , част от Върховния Бог. За небесния характер на елена може да се съди от другото значение на думата сур, а именно бял ( например на чувашки шуръ). В много вярвания за свещено животно се е смятало такова , което е имало бяло петно или е изцяло бяло. Белият цвят е символ на свещеното и на жречеството. Като извод може да се каже , че сур елен означава свещен небесен елен.

Сега е нужно да се върнем отново към българските народни песни.Свещеният елен се споменава в няколко цикъла песни – коледни, лазарски, сватбени и свързани с Крали Марко. Първите три цикъла отразяват преходни периоди в живота на хората. Всички те ще бъдат разгледани накратко.

Коледните песни представят първият преходен период от годината – прехода от старата в новата година. Главен обред е коледуването. То се извършва от коледари. Коледуват само мъже. Коледарите са бъдещите женихи на селището. Начело им стои женен мъж наречен станеник, цар или поп. Станеникът е главният “жрец”. С своите действия коледарите напомнят на жреците от езическо време. При анализа на коледните песни свещеният елен има смисъл на дух-водач (п.83 стр.116 Братя Миладинови), както и може да се свърже с Праотеца (сур елен) и Прамайката (кошута).Еленът води инициирания през планини, долини и водни препятствия. Всеки дом си има дух- покровител (стопан), който се свързва с основателя на рода. Той може да бъде се олицетворява от елена.Хващането на свещения елен , т. е. успешното преминаване на инициацията означава , че ловеца (кандидата) се свързва с Праотеца и може да поеме властта и продължаването на рода.

Еленът като част от света на духовете се свързва пряко с Бога. При приемането на християнствмото образа на светците застава на мястото на духовете на природата или рода:” Ний не сме до два елена,/ два елена , до два светца”. Както светците са служители на Бога, така и свещеният елен е служител на езическия Бог. Свещеният елен е атрибут на Върховния Бог: “ Съмси Госпут на суреля/Попудир иди Бужа майка/ Бужа майка на кошута” .

От коледните песни може да се направи извода , че свещеният елен е символ на основателя на рода, той е духа-водач по време на инициация и е връзка с Бога.

Докато Коледа е типично мъжки празник , Лазаровден е женски. По начин на извършване основният обред се доближава до коледуването.В лазаруването участват само момичета.По този начин обреда се свързва с инициацията – подготовката на малкото момиче да стане мома за женене (преминаването от един социален статус в друг). В лазарските песни свещеният елен е символ на основателя на рода или казано иначе на Праотеца. В тях той носи на гърба си момиче , което е предназначено да продължи рода. Интересен момент в тези песни е , че свещеният елен преминава през водно пространство. Водата има няколко значения : животодаващ елемент, елемент олицетворяващ първичния хаос и преминаването от ред в хаос и обратно . Свещеният елен носи девойка, която преминава през инициационен обред и от девойка става мома, която ще продължи рода. Свещеният елен е символ на Прародителя.

В сватбения цикъл песни се срещат хората преминали през гореспоменатите инициационни обреди.Сватбата е преходен момент. При нея се преминава от едно социално положение в друго. И както при всеки преходен момент и тук се преминава през инициация. Сватбените песни могат да се разделят на няколко вида. При първия вид свещения елен носи на гърба си младо момиче и пресичат водно пространство .Този вид песни е идентичен с лазарските песни. При втория вид песни младоженецът и невестата се олицетворяват от свещен елен и кошута.При трети вид песни сватбарите преминават през гора и се впускат да гонят свещен елен и, при което се случва нещастие.

Сравнявянето на младоженеца и невестата с свещения елен и кошута показва, че те се свързват с Праотеца и Прамайката. По този начин те символично отразяват брака на основателите на рода и в същото време те се явяват негови продължители.

Третият вид песни е много интересен, т. като в тях се отразява едно нарушение на природния закон. В тях сватбарите се впускат да гонят свещения елен с цел да го убият. Това тяхно действие води до нещастие – смъртта на невестата. Според българските вярвания убиването на елен е престъпление и голям грях.С убиването на елена се спира продължаването на рода, т. като се прекъсва връзката с Праотеца и оттам с Бога.

Съществува още един цикъл песни , в които се споменава свещения елен . Този цикъл песни са от юнашките епос за Крали Марко. В тези песни свещеният елен е атрибут на самодивите. Но за разлика от елена , на който седи Бог и Божията майка в коледната песен “Станеник посреща светци”В ( п.5 стр.55 СбНУ т.35 1923), където той не е оседлан, сямодивския елен е оседлан с хтонични същества. Свещеният елен на самодивите е оседлан с отровни змии и с гущери. На пръв поглед двойката елен –змия е сбор на противоположности, но тя изразява връзката с природата и нейното вечно обновление. Така самодивата , като дух на природата има власт над нейните сили, но по своята същност тя е хтонично същество.

Има песни , в които свещеният елен също е централен персонаж. В тях вследствие на проклятие, несправедлива делба от страна на майка или баща, главният герой се превръща в елен, който избягва в гората. След време , по време на лов, той бива хванат и убит или се самопожертва. Чрез превръщането в елен (кошута) става отделяне от света на хората и се преминава в света на духовете, т. е. на мъртвите. Отлъчването от рода означава смърт – спира се продължаването на рода. Чрез хващането на елена и неговото жертване , а понякога и самопожертване, се прави опит да се възстанови равновесието, което е било нарушено. От анализа на народните песни може да се направи извод , че свещеният елен е символ на основателя на рода, т. е. на Праотеца. Той е дух-водач по време на инициация, връзка на Бога с хората, т.е. негов служител. Свещеният елен може да преминава през различни светове. Той е символ на продължаването на рода в лицето на младоженеца и невестата при сватбените песни. А от една народна приказка свещеният елен има способността да се превръща в различно животно. Като дух на Праотеца свещеният елен се свързва с жреческото съсловие и става негов символ.

В народнте песни свещеният елен се среща главно в песни от цикли, които отразяват преходни периоди от живота на човека – мъжки и женски инициационни обреди ( коледуване и лазаруване), сватба. Като символ на прехода свещеният елен може да се види в по-горе цитираните византийски летописци. В техните разкази той спомага за преселението на българския народ от неговите стари и познати земи в нови и непознати дотогава за него земи. Свещеният елен се появява по време на трудни моменти, моменти на преход и повежда народа. Като такива моменти се явяват преселението на българите под водачеството на Авитохол, който може би е отразен от византийските летописци, както и по времето на Зиези, син на Сем, според Анонимния хронограф от 354 сл. Хр. За тези български владетели съдя , че са били водени от свещения елен по време на преселение на българския народ от превода на имената им направен от проф. Петър Добрев, като “син на сърната” .А като се вземе пред вид , че зад образа на сърната (свещения елен) стои Праотеца или родоначалника на народа , името може да се преведе като син на , дете на Праотеца. Тук възниква въпроса кой е Праотеца?

В Лудогорието има поверия за Железния Баща или Демир Баба. Според тези поверия той е роден от сърна и е родоначалник на 72 народа, сред които и българите.Може да се прдположи ,че зад образа на кошутата и свещения елен , които олицетворяват духа на Прамайката и Праотеца, да стои първата божествена двойка, която поставя началото на човешкия род. Това ни отвежда твърде далеч в историята.

Това е времето , когато българите и всички индоевропейски народи са били заедно в своята прародина, а в последните са били едно цяло с останалите северно и централноазиатски народи.Това е времето , когато вярата в единния небесен Бог и вярата в свещения елен са доминирали. Възможно е тази култура да се е развила в един изолиран регион , най-вероятно в азиатски север, където северният елен е бил първото опитомено животно, както казва Й. Зайферт. По времето на последния ледников период част от този общ народ се преселва на юг и пренася с себе си вярата в единния небесен Бог и свещения елен. По този начин вярата в свещения елен се явява на територията на Галия, древна Гърция, Анатолия – при хатите, в Индия – вярата в шарабха, елен с осем крака, Северна и Централна Америка. Той се появява в изобразителното изкуство, погребенията, ритуалите и т. н. При всички тези народи еленът и кошутата стоят край дървото на света. Еленът е връзка с световете и е символ на обновление , на прародителя, на душата на човека. Еленът е дух-водач и пазител.При някои индиански народи той е демиурга, устроителя на света. В японската митология слънчевата богиня Аматерасу идва на земята яхнала елен. Поради това в Япония еленът сика се смята за свещен. Днес в храма в град Касуга се разхождат свободно множество елени. Те се смятат за божествиени посланици .

Името на японския елен сика напомня за името на едно скитско племе – саките. Възможно е сакски търговци и пътешественици да са пренесли вярата в свещения елен в Япония. Саките са вярвали ,че техният родоначалник е елен. Това много ги доближава до българските вярвания за прародителя елен. Моята теза е , че българите са един от народите от скито-сакската етническа общност. Впоследствие те се отделили от нея и създали в нейно съседство своя държава край планината Имеон.

Свещеният елен присъства силно в българската митология и българските поверия. Неговата връзка с началото на българския род ярко личи от разказите на византийските летописци, българския фолклор и поверия. Свещеният елен е символ на Прародителя и е дух-водач и пазител по време на инициационните обреди.Части от елен (най-вече рога) носят здраве и пазят от магии.

В това изследване потвърдихме тезата на Милош Сидоров , че свещеният елен е образ на Прародителя и се направи опит да се докаже , че той е и знак за древността на българския народ.


http://liternet.bg/publish5/dmangurov/sofia.htm

[revan]

ТЕНГРИЗМЪТ НА ХАЗАРИТЕ И НЕГОВИТЕ ПРАБЪЛГАРСКИ ПАРАЛЕЛИ

Хазарите (евр. - kazarim, идиш - kazarn) доминират Източна Европа между VII и Х в. и играят изключителна роля за спиране на ислямското настъпление на Запад.[1] Неотдавна претърпя второ издание у нас известният “Хазарски речник” на Павич, който е опит за белетризация на основните проблеми, свързани с този уникален народ.[2] Въпреки твърденията на Артамонов, че хазарите и езикът им били изчезнали безследно от историческата сцена,[3] към края на 2001 г. те се появиха неочаквано в световните новини. Член на антиталибанската коалиция в Афганистан е Хезб-и-Уахдат (Партия на ислямското единство), която е коалиция от осем шиитски групировки, подкрепяни от Иран. В нея влизат главно етнически хазари с водач Карим Халили, които са 30% от 25-милионното население на страната.[4] Езикът им, който е близък на персийския, също е изследван.[5]

Особен научен интерес представлява религията на хазарите.[6] По всичко изглежда, че те, подобно на българите и сабирите, са от скито-угърски произход и са тюркизирани на по-късен етап от историята си. Еврейските легенди твърдят, че хазарите са потомци на изгубените 10 библейски колена. Според Кейбриджския аноним (писмото на Шехтер), писан през 948 или 949 г. от неизвестен хазарски автор в Константинопол, хазарките се омъжват за евреи, които напускат Армения и се заселват в Хазария.[7]

Преди да приемат главните монотеистични религии, хазарите изповядват тенгризъм и шаманизъм. Основният им бог е Тенгри (прабългарски вариант - Тангра), който олицетворява небето и владее над живота и съдбата на хората. Той дава мъдрост и власт на кагана и санкционира авторитета му.[8] Съпруга на Тенгри е покровителката на плодородието и детеродството Умай (в превод “плацента”), която олицетворява женското начало. Тази богиня представлява качествено развитие на персийския доброжелателен дух Хумай.[9] Неслучайно неин фетиш е лъкът и стрелите, които имат фалическа семантика.[10] Средният свят се олицетворява от възприеманите като единно божество близнаци Йер-Суб (‘земя-вода’), свързани с поклонение на земята, планините и реките.[11] Хтоничното царство се владее от божеството на войната и смъртта Ерклиг.

“Историята на кавказките албанци” от арменския писател Мовсес Дасхуранц описва как през 682 г. албанска християнска мисия начело с епископ Исраел покръства “страната на хуните” (хазарите), която се намира северно от Кавказ в земите на днешния Дагестан. Името на княза на хазарите е Алп Илутвер. Интересно е, че в местния пантеон образът на главното божество е разделен на две - антропоморфизирания Тенгри-хан с друго име Аспандеат (от перс. аspa ‘кон’; срв. Спентодат в иранския епос), който е представен като чудовищен исполин, и Куар (от перс. xwar ‘слънце’), който персонифицира слънцето и мълниите.[12] От други извори се знае, че хуните и древните уйгури почитат бога на мълниите, като принасят жертви на местата, където те падат.[13] Според Дасхуранц хазарските богослужебни места са дървени храмове с идоли.[14] На някогашната територия на Хазария са разкопани само два езически храма в Маяцкото селище и крепостта Хумар.[15] Сигурно е имало и други, но те не са запазени поради дървената си конструкция. Хазарите почитат и свещени гори, чиито вековни дървета символизират мощта на Тенгри. Вярва се, че който отчупи клонче от тях е заплашен от полудяване и смърт. На връщане от хазарската си мисия през 860-861 г. св. Кирил Философ премахва в кримския град Фула култ към дъб, който уж предизвиква дъжд и дава други блага. Той отвръща на магията с магия, като удря или по-скоро чука дървото 33 пъти и накрая го отсича (ЖК, ХІІ гл.).[16] Има данни и за грамадно обожествявано дърво в кавказкия град Ранхаз, на което всяка сряда се окачват плодове и се принасят жертви.[17]

В кастата на хазарските свещенослужители влизат жреци, шамани, магьосници и знахари. Жертвите се състоят от коне, които са свещени животни. С тяхната кръв се напръсква земята под дърветата, главите и кожите им се окачват по клоните, а труповете им се изгарят.[18] Култът към конете е общотюркски и е присъщ също на прабългарите, но поклонението на свещени дървета се дължи на фино-угърския субстрат на хазарите. Като номадски народ те се молят и на второстепенни божества на пътищата.[19]

Дасхуранц съобщава, че хазарите погребват мъртвите на “високи места” (по-близо до небето или Тенгри), където са изградени капища. Скръбта се проявява чрез плач и нараняване на бузите с нож. На Балканите от античността до късното Средновековие жените си дерат бузите с нокти, което е отразено в иконографията на сцената “Оплакване на Христос”.[20] Хазарските погребения се следват от дрънкане на звънци, биене на барабани, надбягвания с коне, двубои с мечове на голи до пояс мъже и еротични игри на младежите и девойките, които след това се сватосват от родителите.[21] Тук се съчетават трите нива на вечно възраждащото се митобитие: 1) соларно (конете като знак на слънцето); 2) земно (мечоборството до кръв като алюзия за дефлорация[22] и младежките любовни игри като обреди за възпроизводство и плодородие); 3) хтонично (шаманско прогонване на подземните духове онгони чрез биене на звънци и тъпани; смъртта като преход към живот в друга фаза). Описаните от епископ Исраел хазарски заупокойни обичаи намират близки паралели във фолклора на скитите, описан от Херодот, и са още едно потвърждение за техното общо иранско потекло.[23]

Археологията установява, че хазарските погребения се извършват предимно в катакомби, които наподобяват юрти. Отвъдният живот се схваща като продължение на земния.[24] Тюрките гузи от Х в., описани от Ахмад ибн Фадлан, изкопават на покойниците “гроб, подобен на дом” и им принасят в жертва коне.[25] Той твърди, че при кончина на някой виден волжски българин робите му се бичуват до кръв, което е паралел на хазарското нараняване с нож.[26] Ритуални звънци на шамани са намерени и в погребения от българските земи.[27] Сведенията на Дасхуранц се потвърждават от по-късни тюркски погребения на шамани, в които се поставя модел на фалос или лък със стрели.[28] Чрез тези сексуални символи на живота и размножението шаманите ознаменуват победата си над подземните духове на смъртта. При руските езически погребения избрана девойка, която се жертва за умрелия, се изнасилва от шестима мъже (профанно число), преди да бъде прободена с нож и удушена. Човекът, който запалва ладията с двата трупа е гол и пристъпва гърбом. Тази инверсия показва, че се извършва анти-обред.[29] През 921 г. хазарите споделят с Ибн Фадлан, че когато умре неженен младеж, неговите роднини го венчават посмъртно.[30] Погребалният репертоар на средноазиатските народи и даже на някои балкански народи като черногорците досега включва ритуален танц.[31] Реликтови имитации на погребални обичаи също се забелязват в народните игри на унгарците, които в продължение на векове съжителстват с хазарите и прабългарите.[32] Славянските народи също схващат погребението като венчание за смъртта, което е отразено в техния фолклор.[33]

След като си спечелва подкрепата на хазарските племенни вождове, епископ Исраел събаря олтарите на Тенгри и отсича дърветата, почитани от туземците. От тях той прави голям кръст, декориран с изображения на животни и кръстчета. Хазарският каган Алп Илутвер принуждава жреците да му предадат амулетите си, за които се вярва, че излъчват свърхестествена сила. Познати и на древните българи, тези аксесоари на суеверието са отречени в 79-я отговор на папа Николай I като “изобретение на бесовски хитрости”.[34] На намерените при разкопки хазарски амулети са представени слънце, птици, мишки, маски, змейове, онгони. Като амулети се използват и зъби на глигани, кучета и вълци.[35] Съдбата на хазарските жреци е трагична, защото Исраел заповядва те да бъдат изгорени на клада вероятно поради съпротивата им на новата религия. Този акт е замислен и изпълнен като екзекуция, но може би служителите на Тенгри го приветстват като върховно “пречистване” с обожествяваната от тях стихия на огъня.

Всяко шаманско “действо” се развива около свещения огън. Култовото отношение към огъня у хазарите се доказва и от археологически разкопки в Дагестан. Пепелта от огнищата не е изхвърляна, а събирана в специални ями в чертите на селищата, т. е. вътре в сакралното пространство, осветено от човешкото присъствие. При редица могилни погребения труповете са положени върху основа от въглени.[36] Пространното житие на св. Кирил Философ (гл. VІІІ) цитира признание на хазарски пратеници, че се молят на Тенгри, обърнати на изток. Следователно те почитат слънцето като негов символ.[37]

Хазарите прибягват до ритуално удушаване на своите остарели или провалени владетели, с което ги “изпращат” при Тенгри, за да му служат и да обезпечат благоденствие за живите. Този древен регицид е характерен за древните иранци, аварите, тюрките и волжските българи през доислямския им период.[38] Обредното цареубийство е отразено върху черниговския ритон - ценен паметник на хазарската торевтика от 60-те години на Х в.[39] Крайното сакрализиране на властта на кагана стига до апотеоз и е характерно за тюркската традиция, но е съвсем чуждо на юдейството, възприето от хазарската върхушка.[40] През 654 г., когато хазарите успяват да отразят арабската обсада на Беленджер, те запазват тялото на убития пълководец Абд-ар-Рахман в голяма делва, за да правят с него магии за дъжд и военна победа.[41] Личната сакрална ‘оренда’ на силния враг не се влияе от смъртта и дори може да се асимилира, какъвто е случаят с чашата на българския кан Крум, направена от черепа на император Никифор I Геник през 811 г.[42] Ослепяването на Владимир Расате от баща му Борис І е предназначено да неутрализира орендата, изразявана чрез очите (срв. вярата в уроки).

Съществуват и други податки за хазарския култ, чиято достоверност е трудно установима. Видният арабски историк ат-Табари (ок. 846-922) твърди, че хазарите извършват обреди и произнасят молитви за дъжд, което е естествено поведение на народ, обитаващ безводни степи.[43] Анонимната персийска хроника от ХІІ в. “Мугмал ат-тауарих” заявява, че хазарите практикуват кремация на покойниците вероятно под славянско влияние. Доста противоречиво е сведението на сирийския летописец Псевдо-Дионисий от Тел-Мар, вписано под годината 730-731, че хазарите почитат един Бог и са влъхви (т. е. зороастрийци). Монотеизмът е несъвместим със зороастризма, който е краен дуализъм. Приписването на зороастризъм на хазарите е невероятно, макар че някои зороастрийци са разселени в Северен Кавказ от персийците през VІ в. Брук предполага, че под “влъхви” сирийският хронист има предвид езичници, а не зороастрийци.[44] Под следващата година 731-732 Псевдо-Дионисий пише, че хазарите “не са съгласни, че има Бог на небето”. Вероятно той има предвид техните шамани, чието внимание е фокусирано върху подземния демоничен свят. Няма данни, че хазарите някога изповядват будизъм или манихейство.

През Х в. тюрките гузи при несправедливост или неприятност крещят, обърнати към небето: “Бир Тенгри!” ([Кълна се в] единия Бог!).[45] Българските лапидарни надписи на гръцки език преди покръстването също говорят за Теос (Бог) само в единствено число. В края на ХІХ в. качинските жреци в Сибир, които принасят жертви на Тенгри, не допускат на службите им да присъстват шамани и жени. Ако случайно попаднат там, те припадат, гърчат се и се запенват.[46] Този казус на границата между религия и патология по всяка вероятност се дължи на късна силна монотеизация на тенгризма, която обезсмисля и анахронизира шаманския спиритизъм. Конкретно в случая с България този процес обуславя сравнително безболезненото преминаване на прабългарското население към монотеизма на християнството ок. 865 г. Бунтът срещу кан Борис след покръстването е дело предимно на иноплеменните федерати, които пазят границите.

[REAN_IYI_Melhisedek]

По-важни алпове в тенгрианския пантеон - функции и атрибути

Биргюн - алп на Слънцето, природните катастрофи и лова, везир на добрите духове; приема образите на: бял кон, петел, барадж (“крилат змей”); други имена: Биркюн, Берген (Мерген), Ут (Утен, “Огън” или “Огнен”), Ур, Май, Мар (Нар, “Светлина”, срвн. инд. Нара, Нараяна - Вишну с неизв. етимология), Етеч (“Петел”), Узи-Аба, Леуген (“Змиевиден змей”), Субаш, Буран, Джам-Буран, Йямал (Йяма), Гима (Йима), Тенгри-хан, Курбусту (Хормузта); символ - свастика (субаш, сарман).

Туран - алп-бика на живота и любовта, гадаенето, изворите, подземните и подводните богатства, рудниците, островите, планинските езера, покровителка на дивите животни, жена на Биргюн и майка на алповете от средното поколение; явява се под образите на: змия, жерав, гъска, лебед, патица; други имена: Аби Армай (Рамай), Бан, Банджни (“Любов”), Торна (“Жерав”), Турган (“Невеста”- покровителка на невестите), Уран, Урал (Арал), Умай (“Утроба”, срвн. инд. Ума и перс. Хумаюн); символ - тризъбец Y (санак - “вила”; Z казак - “гъши крак”).

Следват Уч-Курбустан (“тримата божествени синове”), наричани също Ага (Ака, “Старши”):

Мардукан - алп на светлината, спасител на човечеството; приема образите на: гарван, змей; други имена: Нардуган, Карга (“Гарван”), Симбир (Сембер), Кюнгош, Атряч (“Змей с конска глава и опашка на змия”), Леуген (“Змиевиден змей”); символ - Х; празници: Нардуган (“Слънчово Раждане”, Коледа, 25 декември), Карга Боткасъ или Каргатуй (“Гарванова каша” или “Гарванова сватба”, Науруз, 20 март), Шиллък (= Спасовден, 29 април)

Кубар - алп на бурята, мълнията и небесната вода (дъжда); обичал да язди бик; други имена: Бабай (“Дядо”, скит. Папай), Биняче (“Дух на дъжда”), Яндърай (“Запалващ”), Наджигай, Кагърай, Саръ-салтък (“Мълниен”), Деберджай (“Гръмовержец”); отъждествяван с алпа-ковач Хурса под името Сувар - покровител на търговско-занаятчийското съсловие (суварчи, саварджи); символ - тризъбец Y; празници: Янгър Боткасъ (“Дъждовна каша”), Телею Боткасъ или Чюлмечтеки (= Илинден, 25 юли).

Самар - алп на тревопасните животни, приплода, реколтата и изобилието; приемал образа на: змей, елен (лос), кон, бик, овен, козел; изобразяван като конник-багатур или прекрасен младеж с плитки (= класове - символи на силата и изобилието) и цвете в ръка (символ на изобилието) (срвн. Мадарския конник); покровител на земеделците (таръгчи); други имена - Чумар, Барадж (“Крилат змей”), Елбеген (“Многоглав змей с главна орлова глава и змийска опашка”), Тюрк (“Великия Бик”), Алабуга (“Петнистия Бик”), Олкер (“Петнистия Бик”), Сабан (“Пастир”), Болан Худжа (“Господар на елените”); Гюлджимеш (“Цветоплоден”), Джимчачак (“Цветущо-плодоносещ”), Субаш, Амур (Омур), вероятно съответствува на скитския Тагимасад; празници: Сабантуй (“Пастирьова сватба”, Гергьовден, 27 април), Чумар Боткасъ (“Чумарова каша”, 40 дни между джура ечкене /”воинския пир”/ и къзлар ечкене /”моминския пир”/, в градовете - 23 август - 1 октомври).

Чакчак - алп-бика на утрото, семейното благополучие и домчашното огнище (учаг), жена на алпа Мардукан-Карга, майка на братята Сак и Сок и вероятно на първата иделска царица Танбит; приема образа на: двуглава птица (орел, беркут, грифон и др.); други имена: Ерги, Тевет (скит. Табити), Алат (Илят - “Щастливо огнище” в см. “Даряваща щастие на дома, страната”), От-Ана (“Огнена Майка”); символ -? или двуглав орел - герба на Стария Велик Туран (Улуг Иске Туран), чиято столица носила нейното име (Ерги).

Етуген - алп-бика на земята, планините, дърветата и потоците, жена на алпа Кубар; други имена: Аби (“Баба”), Итога, Йотюкен, Ядган, Удган, Утаган.

Ашна - алп-бика на полските растения, жена на алпа Самар, възникнала по волята на Тангра от капка утринна роса; приема образа на: растения и цветя; други имена - Ашнан, Атна, Гюлджихан (“Цветно венче”), Ана Корсак (“Покровителка на родилките”), Кашан-бика; символ - Туба o (“Дървото на Живота”); празник - Чачак байрамъ (“Цветница”, средата на май, вер. 26 май).

Арча - алп-бика на девствеността, чистотата и горските животни, покровителка на хазясите (духовете на различните места, деца на алпа Кермес); явява се под образа на: хвойна, смрика, чийто дим прогонва злите сили и затова се използува при пречистващи ритуали; други имена: Артъш (“Хвойна”), Ердим (“Доблест”), Ерми, Артимеш, скит. Артимпаса, Тимеш, Ура-бика; символ - V.

Кермес - алп на горите, доброто и борбата със злото, баща на хазясите (местните духове); ползувал се с правото да съобщава на Тангра за всичко, което става на земята и сред алповете по всяко време; приемал образа на: огромна зелена топола; други имена: Бой Терек (“Свещена Топола”), Бат-Терек, Имен (“Дъб”).

Хурса - алп на огъня, ковашко-оръжейното дело и Божието вестителство (за предстояща смърт или наказание), покровител на занаятчиите (заргари) и оръжейниците (кубаджи, кюбеджи); по волята на Тангра вдъхвал в човека безсмъртния дух (сюр), а след смъртта пренасял душите от Земята на Небето; отъждествяван с Кубар под името Сувар (вж. по-горе); приемал образа на: сокол (лачън), орел, беркут, грифон (сенмурв) и др. хищни птици, понякога преобразяващи се в бял кон; пазител на пътя към Чулман Арал (“Сребърния Остров”) - свещената северна обител на алпите; символ на неотвратимостта на Божия съд и наказанието за греховете; именно той предал на Иджик - първия цар на Идел - бунчука (байрак, хоруг, стяг, туг, челбир), символа на имперската власт във вид на сноп конски косми (опашка на жертвения бял кон - аджак, иджик), прикрепен към дръжда (копие, жезъл); други имена: Саин (“Добър, Щастлив”), Аспар (“Суров”). Средният син на Атила - Тингиз (Денгизих) - бил считан за негово въплъщение.

Тайгас - алп на зимата, студовете и планинските проходи, пазител на свещената планина на алпите (Самар, Симбир) и божествената мъдрост (бо, мо), син на Ашна; приемал образа на: (бяла) едногърба камила, бяла сова; изобразяван като старец в синя шуба, с островърха вълча шапка (бурек) и жезъл със сребърен полумесец; господар на вълците и гарваните, приемал даровете от Нардугана и дарявал късмет на пътниците, ловците и воините; предал на цар Иджик божествените закони (Торе), което му позволило да създаде държава със съвършено устройство (кастова система); други имена: Елаур, Къш-Тархан (“Господар на зимата”), Ябалак (уйгур. Ялавач, Ялвач - “Пророк”).

Джил - алп на вятъра.

Джир-Каган - алп на песента; друго название - Сандугач (“Славей”).

Тъмни алпи (дивове):

Албастъ - алп на планините, засухата, мрака и преизподнята (Тама), баща на йорегите (злите духове) и дивовете от третото поколение, символ на злото; други имена - Тама (Тамта, “Преизподня, Ад”), Тама-Тархан (“Господар на Преизподнята”).

Улят - алп-бика на мора и болестите; първоначално - като Таймър (Тагмър, “Яребица”) - майка на човечеството от алпа Баръс (Бури); впоследствие, след като била превърната в прилеп (Улят) и лишена от крила - мишка (Кузге) - станала дух на женското своеволие и лекомислие (Къркъз, “Дивата девойка”); от Албастъ майка на дивовете и йорегите.

Трето поколение алпи:

Бури (“Вълк”, “Сив”) - алп на Луната, лова, воинската сполука, победата, славата, покровител на българите, син на алпа Кубар; дух на гръмотевицата и халиб (вестител на победата и славата); приемал образа на: вълк, барс; понякога изобразяван едноок; вълшебният му меч бил притежаван от кан Атила; други имена: Чин (Хин), Синдиу, Хон, *цензура* (Курт), Маг (Мак, Мек), - “Вълк”, Айчин (Афшин), Айбури - “Лунен Вълк”, Мамил (Мамли - “Хранител”), Баръс (“Барс, Тигър”), Барън (“Воинска и Царска Слава”), Булг (“Черен”), Селътчъ (“Разтапящ метала” - откривател на леярството), Карабаг.

Су-Анасъ (“Майка на Водата”) - алп-бика на реките, равнинните езера, водните животни и водоплаващите птици, дъщеря на Тама и Улят, жена на алп Бури; приемала образа на: патица, гъска, лебед, жерав; други имена: Хатън (“Господарка”), Уран, Балатьон (“Малко-тъмна”, т.е. “Прозрачна”).

Тун-Бури - син на алпа Кубар, дух на подводния свят и удавниците (ако се яви някому - значи му е писано да се удави); според легендата се удавил в реката Бури-чай (“Вълчата река” - Днепър, грц. Бористен).

Янгър (“Дъжд”) - син на алпа Кубар, дух на дъжда и халиб (вестител на победата); други имена - Пиняче, Бинедже.

Аудан - алп на рицарството, геройството и занаятите, син на Самар и Ашна; изобразяван в образа на прекрасен конник-багатур или могъщ дъб; баща на Иджик - първия цар на Идел - той разказал на хората за тяхния произход и станал първия жрец-владетел (каган); той единствен от алповете предпочел на умре като човек, за да не надживее сина си, който бил простосмъртен; други имена: Енкей (“Биче”), Боян, Маджи (Мише, Меше, “Дъб”), Гуроглъ (“Син на Гроба”), Узи (“Красив”), Тюргеш (Тюркют, Таргиз - “Подобен на Тюрк”; скит. Таргитай, “от рода Таргиз”), Джураш (“Воин, юнак”).

Бойгал-Аби - алп-бика на водните животни (риби, тюлени, китове и др.), дъщеря на Бури и Су Анасъ, майка на Иджик и прародителка на българите; приемала облика на голяма риба; друго име: Байгул (“Голяма риба”).

Боян - дух на изцелението, гадаенето и шаманството (джок), син на Кермес; други имена: Боян-Имен, Джок.

Иджик - син на Аудан и Бойгал, основател на империята Идел и родоначалник на царската династия Имен-Дуло; други имена: Аджак (Азак, “Бял кон”), Хишдек (“Номад”), Джам (перс. Джамшед), Има (авест. Йима, инд. Яма, “Близнак”), Джам-Иджик; вероятно съответствува на Ерлик-хан (“Цар на човеците” или Ерклиг-каган, “Могъщ Владетел”), след смъртта си превърнат в отговарящ за съда над мъртвите и света на сенките (като инд. Яма).

Лаиш - син на алпа Аудан и брат на Иджик; според легендата загинал, опитвайки се да донесе спасителния лек за болния си брат Иджик и вероятно затова отъждествен с Улген (“Починал, Мъртвец”).

Последните двама вероятно съответствуват на почитаните в тенгрианското шаманство духове-близнаци Йол-Тенгри (“Божества на Пътя”):

Улген (“Починал”) - господар на запада и пътя към горния свят (Устюгу урен); атрибути - елха, гъска, шапка с трицветни ленти; покровител на белите шамани (имче, бояри, бу-юргани).

Ерлик (“Мъжествен”, Ерклиг - “Могъщ”) - господар на изтока и пътя към долния свят на сенките (Адакъ урен); покровител на черните шамани (кам-бояни, юргани).

Подобни двойки близнаци, свързани със задгробния съд са напр. Ману и Яма при индусите, Минос и Радамант при гърците и др.

Дивове (тъмни алпи), деца на Тама и Улят:

Аждаха - дух на похотта, разврата и прелюбодеянието; приемал образа на огромен бик с медни хълбоци - еднорог (Кепкей).

Шурале - дух на пустините, засухата и смъртта; изобразяван в образа на лисица, гигантско изсъхнало дърво с медни листа и хралупа-паст със страшни медни зъби; друго име: Кувъш (“Хралупест”).

Куян - дух на пътищата и търговията; за непочтителност към себе си можел да устройва различни пакости на пътниците и да им изпраща разбойници; приемал образа на заек; символ на тленността и греховността на земния живот, напразно опитващ се да избяга от смъртта; други имена: Кук Куян (“Небесен заек”), Таш Баш (“Каменна глава”).

Мал - дух на добитъка (принадлежащ на номадите-животновъди), имуществото и богатството; приемал образа на гигантски бик; други имена: Мал-Могер, Булут, Буляр, Малмъш, Булюмар, Баламир.

Кук-Теке (“Небесен Овен”) - дух на враждата и твърдоглавието; по-късно - дух, наказващ прелюбодейците.

[Kira-Uriel]

Аз искам да попитам - къде са днешните богомили? Съществуват ли хора, които изповядват богомилството в истинският му вид- къде са, кои са?
Как се е запазило и откъде да съм сигурна, че книгата на богомилите, на която попаднах, е истинска?
Въобще някой познава ли днешен богомил?
Интересно ми е и ще се радвам, ако има съвременни богомили и успея да им задам въпросите си

[DEZNAM]

Защо беше изтрита първата част стори ми се най-важна???