Споделете какво знаете за нашите родни магии и вярвания.
Използваме какви ли не чужди култури и влияния, а не знаем почти нищо за собственото ни наследство.
Родина и магия
Модератор: Nemezius
-
Arhimikus - Модератор
- Мнения: 803
- Регистриран на: 29 Ное 2005, 17:14
- Местоположение: Сливен
от EXARP » 13 Яну 2006, 18:52
[shadow=red]Божества[/shadow]
Славянският пантеон обхваща онези свръхестествени сили, които притежават характеристиките на богове в същинския смисъл на това понятие. Не бива в пантеона да бъдат включвани различните духове, демони, антропоморфизирани природни обекти, приказни същества и персонификации.
В пантеона обикновено не се включват и по-старите индо-европейски, балто-славянски и панславянски култови образи, характерни за еволюиралите анимистични и тотемистични дорелигиозни вярвания.
С други думи пантеон, така наричаната от древните славяни сварга (небе), представлява съвкупността от сравнително усъвършенствани във философско отношение, комплексни, одухотворени свръхестествени сили, характерни за езическите вярвания на славяните допреди тяхното покръстване.
Според славяните, божествата са били по-съвършени от човека същества, които са знаели, можели и имали повече. Поради тези си качества те са можели да контролират и изменят материалния свят, да насочват човешкото битие и да моделират обстоятелствата в него. Така, ако човек ги уважавал достатъчно, ако ги почитал по установения от традицията начин, ако следвал предписанията им, те го закриляли и му помагали, а в противен случай всячески го затруднявали, причинявайки му множество вреди. Поради това вярване славяните виждали зад всяка беда проява на божието възмездие и възприемали несгодите като предупреждение, че са поели по грешен път. Ако пък родът благоденствал, ако реколтата била изобилна и липсвали неприятности, те били сигурни, че живеят в съгласие с божествения закон, т.е. в хармония с природата.
БЕЛОБОГ, БЯЛБОГ, БЕЛУН едно от архаичните божества. Това е богът на светлината, носителят на доброто, на щастието и късмета, на плодородието и изобилието. Белобог е абсолютен противовес на мрака, на злото, на нещастията, на всички отрицателни явления и емоции. Вероятно в началото той е бил божество от особена важност, свързвано с древната славянска космогония, като един от световните демиурзи и изначален противник на бога на злото - Чернобог. С времето и развитието на езическите вярвания той постепенно губи своята важност, макар да се запазва уважението към него. В късния славянски култ, Белобог е един от спътниците на слънчевия бог Даждбог. Белобог е персонификация на слънчевата светлина, топлината и живота като цяло. Селяните са вярвали, че Белобог тайно следи за житата им и ако го почитали, дори им помагал в земеделската работа, особено при жътва.
ВЕЛЕС, ВОЛОС, ВЛАС етимологията тук е твърде несигурна (както в повечето случаи): името му се свързва с влас - косъм, козина, т.е. облечен в кожи, скотовъдец. Някои го извеждат от власть - власт, мощ и власти - владея, притежавам, господствам. Формата Велес, пък, очевидно би могла да произхожда от корена вел-, веле-, т.е. голям, велик, могъщ. Велес е богът на мъдростта, магията, познанието, уменията, изкуството, скотовъдството, покровител на стадата и оттам - на богатството (колкото по-голямо стадо има човек - толкова е по-богат!).
Велес обитава приказна градина някъде на края на земята, точно на входа на Долната земя, където обитават навите - душите на умрелите хора. Така той също влиза в ролята на бог на мъртвите, ала символизира философските аспекти на смъртта, в качеството й на стадий от прераждането, на резултат от завъртането на жизнения цикъл. Разбира се тук "прераждане" означава универсално трансцендентално преминаване от едно същностно състояние в друго, като развитие по права линия, а не в кръгова цикличност, както е в източната философия. Вероятно именно Велесовите владения славяните са наричали Рай - термин, известен още от предхристиянския период, зад който стояла представата за вечно зелена, богата, отрупана с плод градина на топлина и блажен покой.
Велес може да бъде оприличен донякъде на кеметския (древноегипетския) бог на смъртта, прераждането и обновлението, Осирис. Това оприличаване, обаче, ще е ограничитилно, тъй като голяма част от характеристиките (оплодителни, плодотворни) на Осирис са присъщи на славянския Ярило, а не на Вeлeс.
Велес не е партньор на злата богиня на смъртта Мора, а по-скоро е нейна опозиция и алтернатива на повелителя й Чернобог - бог на подземния свят, на смъртта, злото и тъмнината.
Според древните вярвания, след смъртта душите на праведните, на достойните хора се преселвали във Велесовите селения, в Рай, докато грешните били отвеждани от Мора в мрачния студен свят на Чернобог, където ги очаквали вечни страдания.
ДАЖДБОГ, ДАЖБОГ, ДАЙБОГ прекрасният бог на слънцето, което дава небесната светлина и топлина, и дарява живот и плодородие. В тази връзка се извежда и самото име - от старославянското дати - давам, въздавам, възнаграждавам, раждам плод; и повелителната му форма дажд (дай, дари); т.е. "Даващ бог", "Даряващ бог" или "Дайбог", "Дайбоже". Според някои автори името трябва да се обясни с древноиранското даги - горя, обгарям.
Представят Даждбог като красив млад златоглав късобрад мъж, който всяка сутрин подкарва своята небесна колесница, теглена от дванайсет коня, и осветява света с кръглия си златен щит (символиращ слънчевия диск).
В по-късната славянска митология, когато Белобог и Чернобог са загубили своето централно религиозно значение, Белобог, като олицетворение на слънчевата благодат = добро = щастие е смятан за вечен спътник на Даждбог и вероятно заедно с него влиза в слънчевата троица Даждбог - Белобог - Хърс.
Даждбог е син на древния вселенски властелин - исконния небесен господар Сварог, поради което често е наричан в легендите Даждбог Сварожич. По тази линия следва, че Даждбог е брат на бога на земния огън Сварожич, а и на Перун, доколкото Перун и Сварожич в дълбока древност са представлявали единно огнено божество - Перун Сварожич.
Древните руси особено са почитали Даждбог, като са се считали за негови внуци.
Важното място на Даждбог в руската традиция се потвърждава и от факта, че той е едно от шестте върховни божества, въздигнати във "Великия" пантеон на киевския княз Владимир.
ДАНЯ, ДАНА богиня на водата, оттам - на живота, плодородието и изобилието. Особено е почитана в култа към Къпало, отдават й чест по време на Къпалските празници.
ДИД, ДИТ, ДЕТЬ син на Лада, нейн постоянен спътник, окичен с цветен венец. Лятно божество - носител на радостта, щастието, споделената любов, светлината, топлината; покровител на брака. На него се молят да запази брака завинаги, да заздрави семейното разбирателство, да дари много деца.
ДОГОДА крилатият млад бог на западния есеннен вятър. Син на бога на ветровете - Стрибог.
ДОДОЛА, ДУДУЛЯ, ДИДИЛЯ богиня на дъжда, съпруга на върховния бог - мълниеносеца Перун. Вярва се, че когато Додола дои своите небесни крави, облаците, на земята вали дъжд. Затова и по време на суша, се организира празникът Додо-ле (Пеперуда), при който почитат богинята и й се молят да се застъпи за хората пред бог Перун. Именно него смятат виновен за сушите, като в гнева си спира дъждовете и откланя облаците от пътя им. Всяка пролет Додола прелита над гори и поля и разпръсква пролетната зеленина, кичейки дърветата с цвят. Вероятно Додола е друго име на Пеперуна.
ДОЛЯ, СРЕТЯ, СРЕЧА богиня на щастливата съдба и късмета, приносителка на радост и щастие, помощница на богинята на домашното добруване - Макош. Представяна е като златокоса девойка, която, също като Макош, често преде златна прежда и в нея вплита съдбите на хората, т.е. щастливите моменти в съдбите им. Често Доля пътува по земята и може да се яви на всеки - веднъж като момиче, веднъж като момче. Помолва за малка услуга, подпитва това и онова и, ако човекът е добър, отзивчив, почтителен, тя го дарява с късмет. Ако човек е сприхав, неуслужлив или каже лоша дума за боговете, Доля се отвръща от него и щастието никога не идва при такъв човек. Доля очевидно е източнославянският вариант на южнославянската богиня Сретя.
ЖАРОВИТ, ЯРОВИТ във Веда Словена - "Жарно/ Жарну"; бог на войната, битките, оръжията, смелостта, гнева, мъстта. Той довежда убийствените летни жеги, сушата, пожарите, подвластен на своето огнено начало, загатнато от самото му име (жар). Бил особено почитан сред западните славяни, които му издигнали голям храм в средновековния град Волгаст. Там държали огромния реликвен щит на бога, който бил обкован с чисто злато и бил считан за свещен. Когато влизали в битка тамошните славяни носели свещения щит пред войската и вярвали, че така нищо не може да ги сломи, защото Жаровит бди над тях.
ЖИВА, ДИВА, СИВА във Веда Словена - Шива; богиня на живота, рождението, пролетта, плодородието и любовта. Въплъщава вселенската жизнена енергия, носи животворните природни сили и в това си качество се явява абсолютна противоположност на богинята на смъртта Мора. Жива е съпруга на бога-демиург Род.
ЗОРИ двете божествени въплъщения на планетата Венера, наречени Вечерница и Зорница. Те са дъщери на Даждбог, покровителки на утрото и вечерта. В този контекст Зорница е богиня на развиделяването, на идващата, раждащата се светлина и вероятно е носила позитивни черти, а Вечерница - богиня на здрачаването, на отиващата си, умиращата светлина и съответно е била натоварена с негативен характер. При все това разделение, славяните са се страхували еднакво и от двете, доколкото и двете са свързвани с т.нар. Разпътно време - от появата до изчезването на Венера от небесклона.
КОЛЕДА, КОЛЯДА, КОЛЕнДА, БОЖИК слънцето-младенец, зимното слънце, бог на зимното слънцестоене. Нему се молят славяните да порасте по-бързо и отново да се превърне в благото пролетно слънце Ярило, за да донесе нов живот след зимата. Бог Коледа се почита в периода 25 студен (декември) - 6 просинец (януари). Почитат го като приносител на надеждата, веселието, пиршествата. В негова чест пеят коледни заклинателни песни, вещаещи богатство и благополучие на рода и дома.
КЪПАЛО, КУПАЛО, КОнПАЛО бог на лятното слънцестоене. Къпало е възмъжалият, съзрелият Ярило. Ярило идва в човешкия свят Яв всяка пролет, за да донесе нов живот, плодородие и добра реколта. След края на пролетта, в първия ден от лятото - 23 липен (юни), Ярило се превръща в Къпало. Животът му на земята е достигнал апогея си и се обръща към своя край. Той е свършил работата си тук и се отправя към земята на мъртвите Нав, за да се върне отново следващата пролет. Затова и празникът Къпало, отбелязващ лятното слънцестоене, е всъщност прощаване с остарелия Ярило, подготовка за неговото ритуално погребване. По време на празненствата, за последно се изразява радостта на хората от гостуването на Ярило, щастието което той им е донесъл. Произнасят се заклинания и молби богът на плодородието да дойде и следващата година. Веднага след празника Къпало започва жалеенето по бога Къпало. Годината е преполовена, предстоят последните плодоносни месеци, след което идва зимата - времето на богинята на смъртта Морена, време на мрак, студ, нищета, болести и смърт.
ЛАДА богиня на красотата, любовта, брака, семейния живот; човешката майка, защитница на човешкия живот и закрилница на жените. Към нея следва да се отправят молитвите за лична защита, за майчина защита над нейните деца. Особено почитан сред всички славяни свръхестествен персонаж, Лада съчетава едновременно елинските Хера и Афродита, германските Фрея и Фриг. Такова едно съчетание между сексуалното привличане, страстта, плътската любов и брачното целомъдрие е сравнително рядко в езическите вярвания. То е достоверен свидетел на отношението на патриархалното езическо общество към любовта и брака.
Във всички патриархални общества, решаваща дума относно омъжването имат родителите, особено бащите. Те преценят и определят с кого да се обвържат наследниците им. В традициите на повечето народи при взимане на такова отговорно решение, съгласието на младоженците е било без значение, но това сякаш не е така при славяните. Естествено, че и тук бащите, старейшините на рода избират подходящия партньор, но това не е така безогледно, тиранично, а по-скоро има формата на съгласие. Младите които са се харесвали, са давали израз на своите чувства пред рода, а старейшините са ги взимали под внимание и са стараели да ги уважат, когато дойдело време за задомяване. По този начин привличането, истинската любов еволюирали чрез брачната церемония в по-силно духовно обвързване, в доживотна взаимна обреченост. Затова и нямало нужда една богиня да е но сител на любовта, а друга на брака, като две различни социални явления. Само в този контекст можем да разберем и свидетелството на византийския хроникьор Псевдомаврикий: "Жените им (на славяните) са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска, така щото повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, като не смятат вдовството за живот". Такъв обичай силно впечатлява дори възпитаника на консервативното средновековно християнско византийско общество и едва ли би бил възможен, ако славянките са били насилствено женени за мъже, които не обичат.
Свързана с богинята Лада и с омъжването по любов била е също традицията, след езическите славянски фестивали в края на пролетта, младежи и девойки да излизат на смесени групи в гората и да се връщат едва на следното утро. Този обичай бил изкоренен най-трудно сред новопокръстеното славянство и често е изтъкван от повърхностно запознати с въпроса автори като израз на езическата безнравственост и пошлост. Той обаче несъмнено е много по-практичен и полезен за общественото здраве от друг един, превърнат във висше християнско благонравие, обичай младоженците да се виждат за пръв път едва на сватбата си. Такива церемониални "нощни разходки" са изигравали ролята на по-късния християнски годеж и чрез тях младите хора са затвърждавали съществуваща вече помежду им духовна връзка, опознавали са се и заедно са се подготвяли да встъпят в брак, която подготовка е от особена важност за бъдещата здравина на семейството, т.е. на рода, на цялото.
ЛАДО, ЛАДУНО спътник на богинята на любовта Лада. Според някои автори е единен персонаж с бога на сексуалността и плодородието Ярило, тъй като в отделните славянски вярвания имат сходни характеристики. По-вероятно обаче са различни богове, поради съществените различия в отношението им към мира и войната. Ако има славянски бог на мира, това определено ще е Ладо, който охранява човешкия живот и щастието, в който съзидателното начало е ясно изразено като противовес на разрушителното у Ярило. Така по-вероятна е хипотезата, че Ладо е брат - близнак на Лада. Той символизира нежното, пасивното, женското у мъжа. Ладо събужда любовната нагласа в мъжкия характер, привързаността към семейството, жертвоготовността, протекторската нагласа, отговорността за отглеждането на децата и добруването на рода.
ЛЕЛ, ЛЯЛ, ЛЕЛЬ син на богиня Лада; бог на брака и семейното щастие. Брат - близнак на богиня Леля. Възможно е да е просто друго име на Дид.
ЛЕЛЯ, ЛЯЛЯ богиня-близначка на бог Лел; пролетна богиня от свитата на Лада, подбущаща природата към плодородие, а човека - към любовни контакти и брак, възпламенявайки любовта в сърцето.
МАТИ-ЗЕМIА Майката Земя. Навсякъде е споменавана наравно с боговете, но по-вероятно едно от основните начала - земята. Отделно различни божества са въплъщения на някои нейни състояния и функции, както богинята Мокош е господарка на влажната земя и съответно на земеделското плодородие. На Мати-Земiа е отдавана изключителна почит, поради жизненоважното й значение за тясноземеделските славянски общности. Изцяло от нея е зависела реколтата, следователно храната и оцеляването на рода, като в същото време е осигурявала и вечен подслон за тленните останки на мъртвите, т.е. пряко зависим от нея човек е бил през целия си живот, а и след смъртта, защото състоянието на мъртвото тяло директно е рефлектирало върху състоянието на душата - стопанин.
Уважението към Мати-Земiа е намирало израз и в обичая да се държи шепа пръст при даване на клетва. По този начин Богинята е ставала свидетел на обещанието и е гарантирала неговото изпълнение под заплаха, че ще спре да дава плод на прекрачилия клетвата си. А какво по-страшно възмездие за земеделеца, от това земята му да остане безплодна. По подобен начин и предсмъртно се искала прошка от Майката-Земя, за да може тялото (изгорените останки) на опростения да лежи спокойно в обителта й, а душата му безпрепятствено да премине под земята, в царството на мъртвите.
Явни са паралелите между тази славянска богиня и елинската Гея или германската Йорд, чиито наименования буквално означават "земя".
Мати-Земia е съпруга на праотеца Сварог, което е славянския еквивалент на често срещаната, в различни митологии, идея за свещен брачен съюз между земя и небе. Такъв срещаме у древните гърци - между Гея (земя) и Уран (небе); в кеметската митология - между земята Геб (с мъжка персонификация) и небето Нут (с женска); и дори у племената на Среден и Източен Сибир.
МЕСЕнЦ, МЕСЯЦ, МЕСЕЧИНА
МОКОШ, МАКОШ богиня на плодородието, изобилието и домашното богатство. Тя охранява хамбарите, оборите, плевните и кошарите, и дарява храната и дрехите в семейството; грижи се за добруването на семейството и дома, за материалното подсигуряване на неговите обитатели. Представяна е като млада дългокоса жена с рог в дясната ръка, което е явен паралел с общоарийската идея за "Рога на изобилието". Името й е с твърде неясна етимология и многото автори дават напълно противоположни значения. Поради сходството с "мекост" или "мокрост", мнозина обявяват Мокош за богиня на земната влага или дори водата, като второто е малко вероятно. Вярно е, обаче, че името й често се споменава в комбинация с Мати Сыра Земia, т.е. налице е връзка с влажната земя, което е в близка релация с плодородието на почвата - влажна земя = плодовита земя = богата реколта и обратно - суха земя = безплодна земя = бедна реколта.
МОРА, МОРЕНА, МАРА, МАРЖЕНА богиня на суровата зима, на студа, на страданието, на смъртта и всички свързани с нея емоции. Макар явно името й да е изведено от общославянския корен "мор", т.е. смърт или от глагола "морити" - убивам, допустима е и евентуална кореспонденция с праславянското "морз" - мраз, студ.
Мора е представяна като дългокоса старица, облечена в чисто бяла дреха, без шевици - символ на смъртта, на траура. Тя донася смъртта, покосява телата на хората, на които им е писано да умрат, с острата си закривена коса. После сбира душите им и ги повежда към света на мъртвите Нав. Затова и духовете на умрелите се наричат "мори" и се смятат за нейни слуги.
Мора също докарва зимата. В края на есента тя преборва отслабващото смаляващо се слънце и установява властта си на над земята до следващата пролет.
Мора лесно може да бъде отъждествена със старогерманската Хелл, чието име в германските езици след християнизацията започва да значи "Ад", т.е. християнския подземен свят. Също като скандинавската царица на мъртвите, Мора сама може да донесе смърт, да управлява мъртвите и да решава кой да влезе в Ада, и кой не.
Не съществува подобен еквивалент между Морена и древногръцката Персефона, която, отвлечена от Хадес в подземното царство, така и си остава някак несвойствена, непринадлежаща нему. Определени паралели, обаче, могат да се направят с древногръцката Хеката, която обитава света на мъртвите и понякога носи смърт, при което отвежда жертвите си във владенията на Хадес.
НЕДОЛЯ, НЕСРЕТЯ, НЕСРЕЧА богиня на нещастието, несполуката, уроките и лошия късмет, противовес на богинята на щастието и добрия късмет Доля. Също като нея, Недоля преде и вплита нещастията в съдбите на хората. Сърбите казват за нея "Среча танко преде".
ПЕПЕРУНА, ПЕРУНИЦА Съпруга на гръмовержеца Перун, често споменавана в заклинателните песни за дъжд, пяти по време на българския дъждомолитвен обряд Пеперуна (Пеперуда, Пеперуга, Додо-ле) . Богиня на дъжда, облаците, бурите. Вероятно това е другото име на Додола.
ПЕРУН едно от най-могъщите славянски божества, сътворител на гръмотевицата и светкавицата, носител на бури и дъжд, поради което има и плодородни аспекти, закрилник на бойците и предводител на отрядите по време на битка; почти навсякъде е върховен бог. Името му се извежда от индо-европейския корен "перк", "парг", което означава "удрям", "поразявам" (бг. "пера", "перна", "перкам") и в общия славянски се е развило в "пiерун", т.е. гръм, светкавица.
Някога господар на всичко и върховен бог бил Сварог - богът на небето и първичния огън. Той бил мирен бог - баща и съзидател. Имал трима сина - Даждбог Сварожич, добрият златолик бог на слънцето, топлината, светлината и живота, закрилник и дарител на хората; яростният Сварожич - бог на земния огън, чието първо име не бива да се произнася и за това почти никой не го знае; и Перун Сварожич - страховитият и жесток бог на мълниите, гръмотевиците, бурите, ураганите, градушките и войните, възмездител и наказател на хората, пазител на световния ред. Когато славяните започнали да се разселват, те се сблъсквали с много чужди племена и животът им се превърнал в постоянна война за оцеляване, поради което започнали да отдават по-голяма почит на войнствения Перун, отколкото на миролюбивия Сварог. Така Перун се превърнал във върховен повелител, измествайки баща си.
Но освен мълниеносец, рушител и наказател, Перун е и благодетел - дъждовете които предизвиква носят живот и плодородие на земята; за да поощри праведните хора, той им помага и ги дарява за добрите им дела; а жестокостта и строгостта му внасят и утвърждават реда сред людете, защото ако нямаше кой да ги контролира и възмездява, те сами биха се унищожили един друг и биха затрили целия човешки род.
ПОГОДА бог на ласкавия южен летен вятър. Той носи доброто време. Син на бог Стрибог. Идолът му представя млад мъж с островърх шлем с бичи рога. В лявата си ръка държи рог на изобилието. Свързан е с култа към огъня и в този смисъл с бог Даждбог.
ПОДАГА бог на източния ватър. Син на Стрибог.
ПОЗВИЗД бог на мразовития северен вятър, който докарва зимата, студа и мрака. Син на Стрибог, вестителят на богинята на смъртта Мора.
ПОРЕВИТ, ПОРЬВАТ бог на плодородието, мъжката оплодителна сила и сексуална потентност; символ на мъжкото начало в зачеването на нов живот, покровител на мъжкото семе и по асоциация - на растителните семена. Името му може да се преведе като "Плодовит", "Богат на семе". Има пет различни лица, олицетворяващи петте зимни месеца през които Поревит бди над земята и развиващото се в нея зърно. В древността слънчевият славянски календар се е разделял на пет зимни (неземеделски, неработни) и седем летни (земеделски, работни) месеца.
РАДИГОСТ, РАДИГАСТ бог - закрилник на пътниците, търговците, чужденците; радетел на гостоприемството. Ако стопанинът не се грижи добре за гостите си, ако отпъжда хората които са му потърсили подслон и убежище или вреди на мирно преминаващи чужденци, пътници и търговци, бог Радигост го наказва сурово. На гостоприемните домакини Радигост изпраща благословията си и както те са милосърдни към странниците, така и тях ги посрещат добре, когато им се наложи да пътуват и нощуват в чужд дом. Името на Радигост се свързва със старобългарското радити - грижа се, съобразявам се, безпокоя се; и гостъ - гост, странник, чужденец.
РОД, ДИВ, ДИЙ във Веда Словена - "Дий", "Диа". Изначалният, първичният бог - прародител на божествата, творец на Вселената и нейн уредник. Род е върховният вселенски принцип, който установява божествения закон Правда; той е покровител на родовите връзки, на родството и съюза вътре в рода. В дълбока древност, в самото космично Начало съществувал сам бог Род, а освен него нямало нищо друго. По-късно той създал Вселената и трите свята Прав, Нав и Яв, и уредил всичко в тях, като заложил върховния принцип на баланс между елементите и установил висшия закон Правда, на който трябва да се подчиняват всички същества - телесни и безтелесни, всяка материя и енергия. В славянското езичество Див (Род) е едно от най-старите божества, унаследено от древната индоевропейска религия. Богът прародител и съзидател Дивос (Дейвос, Дйевос, Дивс) е почитан още от пра-индоевропейците и неговият образ се е запазил у всички индоевропейски народи: у славяните - Див, у прото-гърците - Дйевс (по-късно Зевс), у италийците - Диус Питер (по-късно Юпитер), у иранците и индийците - Дева, у балтите - Дива, Дивос и т.н.
РОЖДЕНИЦИ, РОЖЕНИЦИ дъщери на бог Род и богиня Жива; богини на съзиданието и рождението. През пролетта Рождениците съпровождат майка си Жива и й помагат в събуждането на природата за нов живот, разнасят зеленина и цвят по света, бдят над раждането на хора и животни. Древните славяни вярвали, че при раждане рождениците се явяват невидими над огнището, помагат със заклинания на родилката и закрилят новороденото.
РУЕВИТ, РУДЖЕВИТ, РУГЬЕВИТ във Веда Словена - Руе, Рую; бог на слънцето, светлината и топлината, покровител на земеделието, бранител на плодородието и реколтата. В ролята си на бранител той съответно има ясно изразени войнски характеристики; западнославянските му идоли го представят със седем глави (лица) и седем втъкнати в пояса меча, а в ръката си държи осми. Счита се, че седемте личности на Руевит са персонификации на седемте летни месеца и седемте му лица бдят за подготовката на земята и развитието на реколтата през този период. Тази идея се основава на древното деление на слънчевия календар на седем летни и пет зимни месеца. Сред южните славяни Руе носи някои от чертите на тракийския Дионис - бдител над лозята и виното; майстор и разпространител на винарското изкуство сред хората.
СВАРОГ върховен небесен бог. Господар и родител на боговете. Господар на божествения свят Прав, творец и приносител на огъня. Сварог е едно от първите божества, създадени от великия творец Род. Съпруга на бог Сварог е богинята на земята и живота Мати-Земiа, а от тяхната съпружеска връзка се раждат по-младите богове като Даждьбог, Перун, Лада и т.н. Някога Сварог бил върховен господар, но с времето синът му, гръмовержецът Перун, го изместил и усвоил властта над земята и хората. Оттогава Сварог следи за спазването на вселенския закон Правда на небесата, сред боговете, и се интересува само от небесните дела.
СВАРОЖИЧ, СВАРОЖИЦ син на небесния господар и пазител на космичния огън, Сварог; господар на земния огън, пламъка, огнището. Има контрастна, противоречива натура - той пази живота, осигурява топлина и светлина и прогонва дивите животни, но също може да се превърне в стихия, унищожител, разрушител и убиец. Сварожич е представян като войнствен бог, което е характерно за всички арийски народи - слънчевите (респ. огнените) божества са винаги със силно изразени военни характеристики, защото се възприемат като борци против мрака, злото и злите сили. Сварожич е главен обект на широко разпространения сред славяните огнен култ. Негов идол от злато съхранявали в Ретринския храм. Той също влиза в т. нар. Огнена Четворица заедно с баща си Сварог и братята си Даждбог и Перун.
СВЕТОВИТ, СВЯТОВИД, СВЕнТОВИТ четворично мъжко божество, световен повелител, господар на световните посоки, носител на топлина, светлина и плодородие. Вероятно името му означава "свят, свещен, обладан от святост" и не е свързано със "светлина". Световит е висш бог - у западните славяни е бил почитан наравно, или по-скоро вместо Перун и Сварог, а характеристиките му на войнстващо слънчево божество го сближават с Даждбог. Със сигурност Световит е смятан за господар на справедливостта, носител на светлината, воюващ с мрака и злото. В дясната си ръка държи огромен рог от бик, пълен с вино, а в лявата - меч, т.е. с едната дарява изобилие, а с другата наказва и брани - все храктеристики, специфични за върховните богове. Световит има четири брадати глави на отделни шии, гледащи в четирите посоки на света, т.е. вижда всичко, за да въздава всекиму заслуженото и да охранява хората от зли сили. В средновековния славянски град Аркона, на балтийския о-в Руян, се издигал величествен храм на Световит, където държали свещени бели коне - обект на култ сред местните славяни. Вярвали, че нощем Световит яхал един от конете и препускал по околните земи да громи вражеските племена.
СНИГНА, КРАЧУН зимно божество, повелител на снеговете и студовете. Името Крачун вероятно идва от кратък, защото през зимата (когато Крачун властва над земята) денят е кратък. У някои славяни Крачун се нарича зимното слънцестоене - именно най-краткият ден в годината. (по Веда Словена)
СТРИБОГ бог на въздуха, времето, климата; господар на ветровете. Стрибог е и пазител на клетвата, носител на възмездието, което достига всекиго, така както ветровете достигат навсякъде. В древноруската хроника "Слово о плъку Игоревя" се споменава: "Вот ветры, Стрибожьи внуки веют с моря". Стрибог е зрял мъж, надуващ боен рог, с който призовава ветровете. По тази му характеристика го сравняват с пълководец, т.е. с княз, поради което славянските владетели особено го почитат като покровител на върховната княжеска власт. Неслучайно Стрибог присъства и във "върховния пантеон", установен около 980 г. от руския княз Владимир, заедно с боговете Перун, Хърс, Даждбог, Симаргал и богиня Макош: "… и постави кумир на хлъме въне двора теремного Перуна дерявеньна, а глава ему сьребрена, а ус злат, и Хърса бога, и Даждбу бога, Стриба бога, и Семаргла, и Мокош".
ТРОЯН, ТРИГЛАВ, ТЖИГЛОВ Троян означава "троен", т.е. с три части/ глави, както потвърждава и другото му име - Триглав. Това е троичният бог - блюстител на световния ред и пазител на божествения закон Правда. С трите си глави Троян гледа към всеки един от световете на Световното дърво - Прав (небесата), Яв (земята) и Нав (преизподнята). Той наблюдава богове, хора и нави, вижда и знае всичко което те правят, и е техен съдник - когато бъде нарушен Редът, Правдата, Троян не се колебае да донесе казън всекиму. Бил особено почитан от западните славяни в средновековния град Стетин (дн. полския Шчечин), където му издигнали светилище. Идолът му имал три глави, а очите и устите му били завързани със златоткан воал, което е израз на стремежа на хората да го умилостивят - те символично прикривали погледа му, за да не вижда всичките им грехове, а устата - за да не са твърде сурови присъдите, които изрича.
ХЪРС, ХОРС Хърс е бог на зимното слънце - старото слънце, което се смалява (денят се скъсява) и на 22-ри студен (декември) умира, победено от мрака, от злите сили на Чернобог. Но на 23-ти студен Хърс възкръсва, прераждайки се в новото слънце Коледа. Във връзка с това Хърс се почита и като бог на оздравяването, лечителството, оцеляването, победата над болестта, господар на билките, майстор-баяч, а оттам - бог-мъдрец. В тази си роля, Хърс се асоциира с древногръцкия Ескулап, римския Асклепий, египетския Апис, скандинавския Балдер.
ЧЕРНОБОГ, ЧЪРНБОГ (във Веда Словена - "Злита Бога") Бог на мрака, господар на злото и смъртта, причинител на страдания, болка и скръб, властващ над мъртвите в Долната земя. Антагонистът на светлия Белобог. Чернобог е представян като жесток воин с ужасяваща външност. Винаги носи черна броня, а в ръка - магическо копие, готово за удар. Където удари, сее страх и мъка. По следите му се влачат всевъзможни зли сили. Вечно се бори с пресветлия Белобог - бог на доброто, приносител на светлината, радостта и щастието. За да омилостивят Чернобог, славяните му жертват коне и хора - пленници.
Според легендите, в началото на света Чернобог се опитал да попречи на Белобог да изгради света на хората Яв, поради което бил прокълнат да живее в подземния свят и да страда наравно с грешните души.
ЯРИЛО, ЯРИЛА (във Веда Словена - "Яра") Бог на пролетта, младостта, плодородието, страстта и плътската любов. Ипостас и син на бога на слънцето - Даждбог. Ярило олицетворява младото пролетно слънце, което набира сила след зимата и разбужда природата за нов живот. Той е партньор на Лада, оплодител на природата. Често му се приписват и прелюбодействени характеристики. Във връзка с това руски сказания го посочват като ежегоден оплодител на Майката Земя - съпругата на Сварог. Представят го като млад голобрад златокос мъж. Облечен е в нехарактерна за мъжкото облекло дълга (женска?) риза, със зелен венец на главата и китка житни класове в лявата си ръка. В дясната понякога носи рог или напъпила дървена сопа (символ на мъжката сексуална сила) или дори меч (асоциацииран с мъжкия полов член). Ярило е и единственият бог-конник в славянската митология. Като соларно божество, той има военен характер - защитник на хората, борец срещу силите на мрака. В тази си роля, в редица славянски легенди Ярило влиза в ежегоден двубой със Змея, а победата му символизира победата на пролетта над зимата.
Славянският пантеон обхваща онези свръхестествени сили, които притежават характеристиките на богове в същинския смисъл на това понятие. Не бива в пантеона да бъдат включвани различните духове, демони, антропоморфизирани природни обекти, приказни същества и персонификации.
В пантеона обикновено не се включват и по-старите индо-европейски, балто-славянски и панславянски култови образи, характерни за еволюиралите анимистични и тотемистични дорелигиозни вярвания.
С други думи пантеон, така наричаната от древните славяни сварга (небе), представлява съвкупността от сравнително усъвършенствани във философско отношение, комплексни, одухотворени свръхестествени сили, характерни за езическите вярвания на славяните допреди тяхното покръстване.
Според славяните, божествата са били по-съвършени от човека същества, които са знаели, можели и имали повече. Поради тези си качества те са можели да контролират и изменят материалния свят, да насочват човешкото битие и да моделират обстоятелствата в него. Така, ако човек ги уважавал достатъчно, ако ги почитал по установения от традицията начин, ако следвал предписанията им, те го закриляли и му помагали, а в противен случай всячески го затруднявали, причинявайки му множество вреди. Поради това вярване славяните виждали зад всяка беда проява на божието възмездие и възприемали несгодите като предупреждение, че са поели по грешен път. Ако пък родът благоденствал, ако реколтата била изобилна и липсвали неприятности, те били сигурни, че живеят в съгласие с божествения закон, т.е. в хармония с природата.
БЕЛОБОГ, БЯЛБОГ, БЕЛУН едно от архаичните божества. Това е богът на светлината, носителят на доброто, на щастието и късмета, на плодородието и изобилието. Белобог е абсолютен противовес на мрака, на злото, на нещастията, на всички отрицателни явления и емоции. Вероятно в началото той е бил божество от особена важност, свързвано с древната славянска космогония, като един от световните демиурзи и изначален противник на бога на злото - Чернобог. С времето и развитието на езическите вярвания той постепенно губи своята важност, макар да се запазва уважението към него. В късния славянски култ, Белобог е един от спътниците на слънчевия бог Даждбог. Белобог е персонификация на слънчевата светлина, топлината и живота като цяло. Селяните са вярвали, че Белобог тайно следи за житата им и ако го почитали, дори им помагал в земеделската работа, особено при жътва.
ВЕЛЕС, ВОЛОС, ВЛАС етимологията тук е твърде несигурна (както в повечето случаи): името му се свързва с влас - косъм, козина, т.е. облечен в кожи, скотовъдец. Някои го извеждат от власть - власт, мощ и власти - владея, притежавам, господствам. Формата Велес, пък, очевидно би могла да произхожда от корена вел-, веле-, т.е. голям, велик, могъщ. Велес е богът на мъдростта, магията, познанието, уменията, изкуството, скотовъдството, покровител на стадата и оттам - на богатството (колкото по-голямо стадо има човек - толкова е по-богат!).
Велес обитава приказна градина някъде на края на земята, точно на входа на Долната земя, където обитават навите - душите на умрелите хора. Така той също влиза в ролята на бог на мъртвите, ала символизира философските аспекти на смъртта, в качеството й на стадий от прераждането, на резултат от завъртането на жизнения цикъл. Разбира се тук "прераждане" означава универсално трансцендентално преминаване от едно същностно състояние в друго, като развитие по права линия, а не в кръгова цикличност, както е в източната философия. Вероятно именно Велесовите владения славяните са наричали Рай - термин, известен още от предхристиянския период, зад който стояла представата за вечно зелена, богата, отрупана с плод градина на топлина и блажен покой.
Велес може да бъде оприличен донякъде на кеметския (древноегипетския) бог на смъртта, прераждането и обновлението, Осирис. Това оприличаване, обаче, ще е ограничитилно, тъй като голяма част от характеристиките (оплодителни, плодотворни) на Осирис са присъщи на славянския Ярило, а не на Вeлeс.
Велес не е партньор на злата богиня на смъртта Мора, а по-скоро е нейна опозиция и алтернатива на повелителя й Чернобог - бог на подземния свят, на смъртта, злото и тъмнината.
Според древните вярвания, след смъртта душите на праведните, на достойните хора се преселвали във Велесовите селения, в Рай, докато грешните били отвеждани от Мора в мрачния студен свят на Чернобог, където ги очаквали вечни страдания.
ДАЖДБОГ, ДАЖБОГ, ДАЙБОГ прекрасният бог на слънцето, което дава небесната светлина и топлина, и дарява живот и плодородие. В тази връзка се извежда и самото име - от старославянското дати - давам, въздавам, възнаграждавам, раждам плод; и повелителната му форма дажд (дай, дари); т.е. "Даващ бог", "Даряващ бог" или "Дайбог", "Дайбоже". Според някои автори името трябва да се обясни с древноиранското даги - горя, обгарям.
Представят Даждбог като красив млад златоглав късобрад мъж, който всяка сутрин подкарва своята небесна колесница, теглена от дванайсет коня, и осветява света с кръглия си златен щит (символиращ слънчевия диск).
В по-късната славянска митология, когато Белобог и Чернобог са загубили своето централно религиозно значение, Белобог, като олицетворение на слънчевата благодат = добро = щастие е смятан за вечен спътник на Даждбог и вероятно заедно с него влиза в слънчевата троица Даждбог - Белобог - Хърс.
Даждбог е син на древния вселенски властелин - исконния небесен господар Сварог, поради което често е наричан в легендите Даждбог Сварожич. По тази линия следва, че Даждбог е брат на бога на земния огън Сварожич, а и на Перун, доколкото Перун и Сварожич в дълбока древност са представлявали единно огнено божество - Перун Сварожич.
Древните руси особено са почитали Даждбог, като са се считали за негови внуци.
Важното място на Даждбог в руската традиция се потвърждава и от факта, че той е едно от шестте върховни божества, въздигнати във "Великия" пантеон на киевския княз Владимир.
ДАНЯ, ДАНА богиня на водата, оттам - на живота, плодородието и изобилието. Особено е почитана в култа към Къпало, отдават й чест по време на Къпалските празници.
ДИД, ДИТ, ДЕТЬ син на Лада, нейн постоянен спътник, окичен с цветен венец. Лятно божество - носител на радостта, щастието, споделената любов, светлината, топлината; покровител на брака. На него се молят да запази брака завинаги, да заздрави семейното разбирателство, да дари много деца.
ДОГОДА крилатият млад бог на западния есеннен вятър. Син на бога на ветровете - Стрибог.
ДОДОЛА, ДУДУЛЯ, ДИДИЛЯ богиня на дъжда, съпруга на върховния бог - мълниеносеца Перун. Вярва се, че когато Додола дои своите небесни крави, облаците, на земята вали дъжд. Затова и по време на суша, се организира празникът Додо-ле (Пеперуда), при който почитат богинята и й се молят да се застъпи за хората пред бог Перун. Именно него смятат виновен за сушите, като в гнева си спира дъждовете и откланя облаците от пътя им. Всяка пролет Додола прелита над гори и поля и разпръсква пролетната зеленина, кичейки дърветата с цвят. Вероятно Додола е друго име на Пеперуна.
ДОЛЯ, СРЕТЯ, СРЕЧА богиня на щастливата съдба и късмета, приносителка на радост и щастие, помощница на богинята на домашното добруване - Макош. Представяна е като златокоса девойка, която, също като Макош, често преде златна прежда и в нея вплита съдбите на хората, т.е. щастливите моменти в съдбите им. Често Доля пътува по земята и може да се яви на всеки - веднъж като момиче, веднъж като момче. Помолва за малка услуга, подпитва това и онова и, ако човекът е добър, отзивчив, почтителен, тя го дарява с късмет. Ако човек е сприхав, неуслужлив или каже лоша дума за боговете, Доля се отвръща от него и щастието никога не идва при такъв човек. Доля очевидно е източнославянският вариант на южнославянската богиня Сретя.
ЖАРОВИТ, ЯРОВИТ във Веда Словена - "Жарно/ Жарну"; бог на войната, битките, оръжията, смелостта, гнева, мъстта. Той довежда убийствените летни жеги, сушата, пожарите, подвластен на своето огнено начало, загатнато от самото му име (жар). Бил особено почитан сред западните славяни, които му издигнали голям храм в средновековния град Волгаст. Там държали огромния реликвен щит на бога, който бил обкован с чисто злато и бил считан за свещен. Когато влизали в битка тамошните славяни носели свещения щит пред войската и вярвали, че така нищо не може да ги сломи, защото Жаровит бди над тях.
ЖИВА, ДИВА, СИВА във Веда Словена - Шива; богиня на живота, рождението, пролетта, плодородието и любовта. Въплъщава вселенската жизнена енергия, носи животворните природни сили и в това си качество се явява абсолютна противоположност на богинята на смъртта Мора. Жива е съпруга на бога-демиург Род.
ЗОРИ двете божествени въплъщения на планетата Венера, наречени Вечерница и Зорница. Те са дъщери на Даждбог, покровителки на утрото и вечерта. В този контекст Зорница е богиня на развиделяването, на идващата, раждащата се светлина и вероятно е носила позитивни черти, а Вечерница - богиня на здрачаването, на отиващата си, умиращата светлина и съответно е била натоварена с негативен характер. При все това разделение, славяните са се страхували еднакво и от двете, доколкото и двете са свързвани с т.нар. Разпътно време - от появата до изчезването на Венера от небесклона.
КОЛЕДА, КОЛЯДА, КОЛЕнДА, БОЖИК слънцето-младенец, зимното слънце, бог на зимното слънцестоене. Нему се молят славяните да порасте по-бързо и отново да се превърне в благото пролетно слънце Ярило, за да донесе нов живот след зимата. Бог Коледа се почита в периода 25 студен (декември) - 6 просинец (януари). Почитат го като приносител на надеждата, веселието, пиршествата. В негова чест пеят коледни заклинателни песни, вещаещи богатство и благополучие на рода и дома.
КЪПАЛО, КУПАЛО, КОнПАЛО бог на лятното слънцестоене. Къпало е възмъжалият, съзрелият Ярило. Ярило идва в човешкия свят Яв всяка пролет, за да донесе нов живот, плодородие и добра реколта. След края на пролетта, в първия ден от лятото - 23 липен (юни), Ярило се превръща в Къпало. Животът му на земята е достигнал апогея си и се обръща към своя край. Той е свършил работата си тук и се отправя към земята на мъртвите Нав, за да се върне отново следващата пролет. Затова и празникът Къпало, отбелязващ лятното слънцестоене, е всъщност прощаване с остарелия Ярило, подготовка за неговото ритуално погребване. По време на празненствата, за последно се изразява радостта на хората от гостуването на Ярило, щастието което той им е донесъл. Произнасят се заклинания и молби богът на плодородието да дойде и следващата година. Веднага след празника Къпало започва жалеенето по бога Къпало. Годината е преполовена, предстоят последните плодоносни месеци, след което идва зимата - времето на богинята на смъртта Морена, време на мрак, студ, нищета, болести и смърт.
ЛАДА богиня на красотата, любовта, брака, семейния живот; човешката майка, защитница на човешкия живот и закрилница на жените. Към нея следва да се отправят молитвите за лична защита, за майчина защита над нейните деца. Особено почитан сред всички славяни свръхестествен персонаж, Лада съчетава едновременно елинските Хера и Афродита, германските Фрея и Фриг. Такова едно съчетание между сексуалното привличане, страстта, плътската любов и брачното целомъдрие е сравнително рядко в езическите вярвания. То е достоверен свидетел на отношението на патриархалното езическо общество към любовта и брака.
Във всички патриархални общества, решаваща дума относно омъжването имат родителите, особено бащите. Те преценят и определят с кого да се обвържат наследниците им. В традициите на повечето народи при взимане на такова отговорно решение, съгласието на младоженците е било без значение, но това сякаш не е така при славяните. Естествено, че и тук бащите, старейшините на рода избират подходящия партньор, но това не е така безогледно, тиранично, а по-скоро има формата на съгласие. Младите които са се харесвали, са давали израз на своите чувства пред рода, а старейшините са ги взимали под внимание и са стараели да ги уважат, когато дойдело време за задомяване. По този начин привличането, истинската любов еволюирали чрез брачната церемония в по-силно духовно обвързване, в доживотна взаимна обреченост. Затова и нямало нужда една богиня да е но сител на любовта, а друга на брака, като две различни социални явления. Само в този контекст можем да разберем и свидетелството на византийския хроникьор Псевдомаврикий: "Жените им (на славяните) са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска, така щото повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, като не смятат вдовството за живот". Такъв обичай силно впечатлява дори възпитаника на консервативното средновековно християнско византийско общество и едва ли би бил възможен, ако славянките са били насилствено женени за мъже, които не обичат.
Свързана с богинята Лада и с омъжването по любов била е също традицията, след езическите славянски фестивали в края на пролетта, младежи и девойки да излизат на смесени групи в гората и да се връщат едва на следното утро. Този обичай бил изкоренен най-трудно сред новопокръстеното славянство и често е изтъкван от повърхностно запознати с въпроса автори като израз на езическата безнравственост и пошлост. Той обаче несъмнено е много по-практичен и полезен за общественото здраве от друг един, превърнат във висше християнско благонравие, обичай младоженците да се виждат за пръв път едва на сватбата си. Такива церемониални "нощни разходки" са изигравали ролята на по-късния християнски годеж и чрез тях младите хора са затвърждавали съществуваща вече помежду им духовна връзка, опознавали са се и заедно са се подготвяли да встъпят в брак, която подготовка е от особена важност за бъдещата здравина на семейството, т.е. на рода, на цялото.
ЛАДО, ЛАДУНО спътник на богинята на любовта Лада. Според някои автори е единен персонаж с бога на сексуалността и плодородието Ярило, тъй като в отделните славянски вярвания имат сходни характеристики. По-вероятно обаче са различни богове, поради съществените различия в отношението им към мира и войната. Ако има славянски бог на мира, това определено ще е Ладо, който охранява човешкия живот и щастието, в който съзидателното начало е ясно изразено като противовес на разрушителното у Ярило. Така по-вероятна е хипотезата, че Ладо е брат - близнак на Лада. Той символизира нежното, пасивното, женското у мъжа. Ладо събужда любовната нагласа в мъжкия характер, привързаността към семейството, жертвоготовността, протекторската нагласа, отговорността за отглеждането на децата и добруването на рода.
ЛЕЛ, ЛЯЛ, ЛЕЛЬ син на богиня Лада; бог на брака и семейното щастие. Брат - близнак на богиня Леля. Възможно е да е просто друго име на Дид.
ЛЕЛЯ, ЛЯЛЯ богиня-близначка на бог Лел; пролетна богиня от свитата на Лада, подбущаща природата към плодородие, а човека - към любовни контакти и брак, възпламенявайки любовта в сърцето.
МАТИ-ЗЕМIА Майката Земя. Навсякъде е споменавана наравно с боговете, но по-вероятно едно от основните начала - земята. Отделно различни божества са въплъщения на някои нейни състояния и функции, както богинята Мокош е господарка на влажната земя и съответно на земеделското плодородие. На Мати-Земiа е отдавана изключителна почит, поради жизненоважното й значение за тясноземеделските славянски общности. Изцяло от нея е зависела реколтата, следователно храната и оцеляването на рода, като в същото време е осигурявала и вечен подслон за тленните останки на мъртвите, т.е. пряко зависим от нея човек е бил през целия си живот, а и след смъртта, защото състоянието на мъртвото тяло директно е рефлектирало върху състоянието на душата - стопанин.
Уважението към Мати-Земiа е намирало израз и в обичая да се държи шепа пръст при даване на клетва. По този начин Богинята е ставала свидетел на обещанието и е гарантирала неговото изпълнение под заплаха, че ще спре да дава плод на прекрачилия клетвата си. А какво по-страшно възмездие за земеделеца, от това земята му да остане безплодна. По подобен начин и предсмъртно се искала прошка от Майката-Земя, за да може тялото (изгорените останки) на опростения да лежи спокойно в обителта й, а душата му безпрепятствено да премине под земята, в царството на мъртвите.
Явни са паралелите между тази славянска богиня и елинската Гея или германската Йорд, чиито наименования буквално означават "земя".
Мати-Земia е съпруга на праотеца Сварог, което е славянския еквивалент на често срещаната, в различни митологии, идея за свещен брачен съюз между земя и небе. Такъв срещаме у древните гърци - между Гея (земя) и Уран (небе); в кеметската митология - между земята Геб (с мъжка персонификация) и небето Нут (с женска); и дори у племената на Среден и Източен Сибир.
МЕСЕнЦ, МЕСЯЦ, МЕСЕЧИНА
МОКОШ, МАКОШ богиня на плодородието, изобилието и домашното богатство. Тя охранява хамбарите, оборите, плевните и кошарите, и дарява храната и дрехите в семейството; грижи се за добруването на семейството и дома, за материалното подсигуряване на неговите обитатели. Представяна е като млада дългокоса жена с рог в дясната ръка, което е явен паралел с общоарийската идея за "Рога на изобилието". Името й е с твърде неясна етимология и многото автори дават напълно противоположни значения. Поради сходството с "мекост" или "мокрост", мнозина обявяват Мокош за богиня на земната влага или дори водата, като второто е малко вероятно. Вярно е, обаче, че името й често се споменава в комбинация с Мати Сыра Земia, т.е. налице е връзка с влажната земя, което е в близка релация с плодородието на почвата - влажна земя = плодовита земя = богата реколта и обратно - суха земя = безплодна земя = бедна реколта.
МОРА, МОРЕНА, МАРА, МАРЖЕНА богиня на суровата зима, на студа, на страданието, на смъртта и всички свързани с нея емоции. Макар явно името й да е изведено от общославянския корен "мор", т.е. смърт или от глагола "морити" - убивам, допустима е и евентуална кореспонденция с праславянското "морз" - мраз, студ.
Мора е представяна като дългокоса старица, облечена в чисто бяла дреха, без шевици - символ на смъртта, на траура. Тя донася смъртта, покосява телата на хората, на които им е писано да умрат, с острата си закривена коса. После сбира душите им и ги повежда към света на мъртвите Нав. Затова и духовете на умрелите се наричат "мори" и се смятат за нейни слуги.
Мора също докарва зимата. В края на есента тя преборва отслабващото смаляващо се слънце и установява властта си на над земята до следващата пролет.
Мора лесно може да бъде отъждествена със старогерманската Хелл, чието име в германските езици след християнизацията започва да значи "Ад", т.е. християнския подземен свят. Също като скандинавската царица на мъртвите, Мора сама може да донесе смърт, да управлява мъртвите и да решава кой да влезе в Ада, и кой не.
Не съществува подобен еквивалент между Морена и древногръцката Персефона, която, отвлечена от Хадес в подземното царство, така и си остава някак несвойствена, непринадлежаща нему. Определени паралели, обаче, могат да се направят с древногръцката Хеката, която обитава света на мъртвите и понякога носи смърт, при което отвежда жертвите си във владенията на Хадес.
НЕДОЛЯ, НЕСРЕТЯ, НЕСРЕЧА богиня на нещастието, несполуката, уроките и лошия късмет, противовес на богинята на щастието и добрия късмет Доля. Също като нея, Недоля преде и вплита нещастията в съдбите на хората. Сърбите казват за нея "Среча танко преде".
ПЕПЕРУНА, ПЕРУНИЦА Съпруга на гръмовержеца Перун, често споменавана в заклинателните песни за дъжд, пяти по време на българския дъждомолитвен обряд Пеперуна (Пеперуда, Пеперуга, Додо-ле) . Богиня на дъжда, облаците, бурите. Вероятно това е другото име на Додола.
ПЕРУН едно от най-могъщите славянски божества, сътворител на гръмотевицата и светкавицата, носител на бури и дъжд, поради което има и плодородни аспекти, закрилник на бойците и предводител на отрядите по време на битка; почти навсякъде е върховен бог. Името му се извежда от индо-европейския корен "перк", "парг", което означава "удрям", "поразявам" (бг. "пера", "перна", "перкам") и в общия славянски се е развило в "пiерун", т.е. гръм, светкавица.
Някога господар на всичко и върховен бог бил Сварог - богът на небето и първичния огън. Той бил мирен бог - баща и съзидател. Имал трима сина - Даждбог Сварожич, добрият златолик бог на слънцето, топлината, светлината и живота, закрилник и дарител на хората; яростният Сварожич - бог на земния огън, чието първо име не бива да се произнася и за това почти никой не го знае; и Перун Сварожич - страховитият и жесток бог на мълниите, гръмотевиците, бурите, ураганите, градушките и войните, възмездител и наказател на хората, пазител на световния ред. Когато славяните започнали да се разселват, те се сблъсквали с много чужди племена и животът им се превърнал в постоянна война за оцеляване, поради което започнали да отдават по-голяма почит на войнствения Перун, отколкото на миролюбивия Сварог. Така Перун се превърнал във върховен повелител, измествайки баща си.
Но освен мълниеносец, рушител и наказател, Перун е и благодетел - дъждовете които предизвиква носят живот и плодородие на земята; за да поощри праведните хора, той им помага и ги дарява за добрите им дела; а жестокостта и строгостта му внасят и утвърждават реда сред людете, защото ако нямаше кой да ги контролира и възмездява, те сами биха се унищожили един друг и биха затрили целия човешки род.
ПОГОДА бог на ласкавия южен летен вятър. Той носи доброто време. Син на бог Стрибог. Идолът му представя млад мъж с островърх шлем с бичи рога. В лявата си ръка държи рог на изобилието. Свързан е с култа към огъня и в този смисъл с бог Даждбог.
ПОДАГА бог на източния ватър. Син на Стрибог.
ПОЗВИЗД бог на мразовития северен вятър, който докарва зимата, студа и мрака. Син на Стрибог, вестителят на богинята на смъртта Мора.
ПОРЕВИТ, ПОРЬВАТ бог на плодородието, мъжката оплодителна сила и сексуална потентност; символ на мъжкото начало в зачеването на нов живот, покровител на мъжкото семе и по асоциация - на растителните семена. Името му може да се преведе като "Плодовит", "Богат на семе". Има пет различни лица, олицетворяващи петте зимни месеца през които Поревит бди над земята и развиващото се в нея зърно. В древността слънчевият славянски календар се е разделял на пет зимни (неземеделски, неработни) и седем летни (земеделски, работни) месеца.
РАДИГОСТ, РАДИГАСТ бог - закрилник на пътниците, търговците, чужденците; радетел на гостоприемството. Ако стопанинът не се грижи добре за гостите си, ако отпъжда хората които са му потърсили подслон и убежище или вреди на мирно преминаващи чужденци, пътници и търговци, бог Радигост го наказва сурово. На гостоприемните домакини Радигост изпраща благословията си и както те са милосърдни към странниците, така и тях ги посрещат добре, когато им се наложи да пътуват и нощуват в чужд дом. Името на Радигост се свързва със старобългарското радити - грижа се, съобразявам се, безпокоя се; и гостъ - гост, странник, чужденец.
РОД, ДИВ, ДИЙ във Веда Словена - "Дий", "Диа". Изначалният, първичният бог - прародител на божествата, творец на Вселената и нейн уредник. Род е върховният вселенски принцип, който установява божествения закон Правда; той е покровител на родовите връзки, на родството и съюза вътре в рода. В дълбока древност, в самото космично Начало съществувал сам бог Род, а освен него нямало нищо друго. По-късно той създал Вселената и трите свята Прав, Нав и Яв, и уредил всичко в тях, като заложил върховния принцип на баланс между елементите и установил висшия закон Правда, на който трябва да се подчиняват всички същества - телесни и безтелесни, всяка материя и енергия. В славянското езичество Див (Род) е едно от най-старите божества, унаследено от древната индоевропейска религия. Богът прародител и съзидател Дивос (Дейвос, Дйевос, Дивс) е почитан още от пра-индоевропейците и неговият образ се е запазил у всички индоевропейски народи: у славяните - Див, у прото-гърците - Дйевс (по-късно Зевс), у италийците - Диус Питер (по-късно Юпитер), у иранците и индийците - Дева, у балтите - Дива, Дивос и т.н.
РОЖДЕНИЦИ, РОЖЕНИЦИ дъщери на бог Род и богиня Жива; богини на съзиданието и рождението. През пролетта Рождениците съпровождат майка си Жива и й помагат в събуждането на природата за нов живот, разнасят зеленина и цвят по света, бдят над раждането на хора и животни. Древните славяни вярвали, че при раждане рождениците се явяват невидими над огнището, помагат със заклинания на родилката и закрилят новороденото.
РУЕВИТ, РУДЖЕВИТ, РУГЬЕВИТ във Веда Словена - Руе, Рую; бог на слънцето, светлината и топлината, покровител на земеделието, бранител на плодородието и реколтата. В ролята си на бранител той съответно има ясно изразени войнски характеристики; западнославянските му идоли го представят със седем глави (лица) и седем втъкнати в пояса меча, а в ръката си държи осми. Счита се, че седемте личности на Руевит са персонификации на седемте летни месеца и седемте му лица бдят за подготовката на земята и развитието на реколтата през този период. Тази идея се основава на древното деление на слънчевия календар на седем летни и пет зимни месеца. Сред южните славяни Руе носи някои от чертите на тракийския Дионис - бдител над лозята и виното; майстор и разпространител на винарското изкуство сред хората.
СВАРОГ върховен небесен бог. Господар и родител на боговете. Господар на божествения свят Прав, творец и приносител на огъня. Сварог е едно от първите божества, създадени от великия творец Род. Съпруга на бог Сварог е богинята на земята и живота Мати-Земiа, а от тяхната съпружеска връзка се раждат по-младите богове като Даждьбог, Перун, Лада и т.н. Някога Сварог бил върховен господар, но с времето синът му, гръмовержецът Перун, го изместил и усвоил властта над земята и хората. Оттогава Сварог следи за спазването на вселенския закон Правда на небесата, сред боговете, и се интересува само от небесните дела.
СВАРОЖИЧ, СВАРОЖИЦ син на небесния господар и пазител на космичния огън, Сварог; господар на земния огън, пламъка, огнището. Има контрастна, противоречива натура - той пази живота, осигурява топлина и светлина и прогонва дивите животни, но също може да се превърне в стихия, унищожител, разрушител и убиец. Сварожич е представян като войнствен бог, което е характерно за всички арийски народи - слънчевите (респ. огнените) божества са винаги със силно изразени военни характеристики, защото се възприемат като борци против мрака, злото и злите сили. Сварожич е главен обект на широко разпространения сред славяните огнен култ. Негов идол от злато съхранявали в Ретринския храм. Той също влиза в т. нар. Огнена Четворица заедно с баща си Сварог и братята си Даждбог и Перун.
СВЕТОВИТ, СВЯТОВИД, СВЕнТОВИТ четворично мъжко божество, световен повелител, господар на световните посоки, носител на топлина, светлина и плодородие. Вероятно името му означава "свят, свещен, обладан от святост" и не е свързано със "светлина". Световит е висш бог - у западните славяни е бил почитан наравно, или по-скоро вместо Перун и Сварог, а характеристиките му на войнстващо слънчево божество го сближават с Даждбог. Със сигурност Световит е смятан за господар на справедливостта, носител на светлината, воюващ с мрака и злото. В дясната си ръка държи огромен рог от бик, пълен с вино, а в лявата - меч, т.е. с едната дарява изобилие, а с другата наказва и брани - все храктеристики, специфични за върховните богове. Световит има четири брадати глави на отделни шии, гледащи в четирите посоки на света, т.е. вижда всичко, за да въздава всекиму заслуженото и да охранява хората от зли сили. В средновековния славянски град Аркона, на балтийския о-в Руян, се издигал величествен храм на Световит, където държали свещени бели коне - обект на култ сред местните славяни. Вярвали, че нощем Световит яхал един от конете и препускал по околните земи да громи вражеските племена.
СНИГНА, КРАЧУН зимно божество, повелител на снеговете и студовете. Името Крачун вероятно идва от кратък, защото през зимата (когато Крачун властва над земята) денят е кратък. У някои славяни Крачун се нарича зимното слънцестоене - именно най-краткият ден в годината. (по Веда Словена)
СТРИБОГ бог на въздуха, времето, климата; господар на ветровете. Стрибог е и пазител на клетвата, носител на възмездието, което достига всекиго, така както ветровете достигат навсякъде. В древноруската хроника "Слово о плъку Игоревя" се споменава: "Вот ветры, Стрибожьи внуки веют с моря". Стрибог е зрял мъж, надуващ боен рог, с който призовава ветровете. По тази му характеристика го сравняват с пълководец, т.е. с княз, поради което славянските владетели особено го почитат като покровител на върховната княжеска власт. Неслучайно Стрибог присъства и във "върховния пантеон", установен около 980 г. от руския княз Владимир, заедно с боговете Перун, Хърс, Даждбог, Симаргал и богиня Макош: "… и постави кумир на хлъме въне двора теремного Перуна дерявеньна, а глава ему сьребрена, а ус злат, и Хърса бога, и Даждбу бога, Стриба бога, и Семаргла, и Мокош".
ТРОЯН, ТРИГЛАВ, ТЖИГЛОВ Троян означава "троен", т.е. с три части/ глави, както потвърждава и другото му име - Триглав. Това е троичният бог - блюстител на световния ред и пазител на божествения закон Правда. С трите си глави Троян гледа към всеки един от световете на Световното дърво - Прав (небесата), Яв (земята) и Нав (преизподнята). Той наблюдава богове, хора и нави, вижда и знае всичко което те правят, и е техен съдник - когато бъде нарушен Редът, Правдата, Троян не се колебае да донесе казън всекиму. Бил особено почитан от западните славяни в средновековния град Стетин (дн. полския Шчечин), където му издигнали светилище. Идолът му имал три глави, а очите и устите му били завързани със златоткан воал, което е израз на стремежа на хората да го умилостивят - те символично прикривали погледа му, за да не вижда всичките им грехове, а устата - за да не са твърде сурови присъдите, които изрича.
ХЪРС, ХОРС Хърс е бог на зимното слънце - старото слънце, което се смалява (денят се скъсява) и на 22-ри студен (декември) умира, победено от мрака, от злите сили на Чернобог. Но на 23-ти студен Хърс възкръсва, прераждайки се в новото слънце Коледа. Във връзка с това Хърс се почита и като бог на оздравяването, лечителството, оцеляването, победата над болестта, господар на билките, майстор-баяч, а оттам - бог-мъдрец. В тази си роля, Хърс се асоциира с древногръцкия Ескулап, римския Асклепий, египетския Апис, скандинавския Балдер.
ЧЕРНОБОГ, ЧЪРНБОГ (във Веда Словена - "Злита Бога") Бог на мрака, господар на злото и смъртта, причинител на страдания, болка и скръб, властващ над мъртвите в Долната земя. Антагонистът на светлия Белобог. Чернобог е представян като жесток воин с ужасяваща външност. Винаги носи черна броня, а в ръка - магическо копие, готово за удар. Където удари, сее страх и мъка. По следите му се влачат всевъзможни зли сили. Вечно се бори с пресветлия Белобог - бог на доброто, приносител на светлината, радостта и щастието. За да омилостивят Чернобог, славяните му жертват коне и хора - пленници.
Според легендите, в началото на света Чернобог се опитал да попречи на Белобог да изгради света на хората Яв, поради което бил прокълнат да живее в подземния свят и да страда наравно с грешните души.
ЯРИЛО, ЯРИЛА (във Веда Словена - "Яра") Бог на пролетта, младостта, плодородието, страстта и плътската любов. Ипостас и син на бога на слънцето - Даждбог. Ярило олицетворява младото пролетно слънце, което набира сила след зимата и разбужда природата за нов живот. Той е партньор на Лада, оплодител на природата. Често му се приписват и прелюбодействени характеристики. Във връзка с това руски сказания го посочват като ежегоден оплодител на Майката Земя - съпругата на Сварог. Представят го като млад голобрад златокос мъж. Облечен е в нехарактерна за мъжкото облекло дълга (женска?) риза, със зелен венец на главата и китка житни класове в лявата си ръка. В дясната понякога носи рог или напъпила дървена сопа (символ на мъжката сексуална сила) или дори меч (асоциацииран с мъжкия полов член). Ярило е и единственият бог-конник в славянската митология. Като соларно божество, той има военен характер - защитник на хората, борец срещу силите на мрака. В тази си роля, в редица славянски легенди Ярило влиза в ежегоден двубой със Змея, а победата му символизира победата на пролетта над зимата.
ELEXARPEN COMANANU TABITOM
-
EXARP - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 252
- Регистриран на: 18 Сеп 2005, 08:18
- Местоположение: NIBIRU
от EXARP » 13 Яну 2006, 18:55
БЪЛГАРСКОТО ЕЗИЧЕСТВО - КАПИЩА, КУМИРИ И ЖРЕЦИ
| Старобългарското езичество
Българското езичество почти два века (VІІ-ІХ) осигурява мирогледната основа на обществения живот на Първото българско царство, но досегашното схващане, че покръстването е и завършителен етап при етногенетичния процес, задължаваше наличните сведения за езически практики и представи да бъдат определяни етнично (прабългарски или славянски). По същество този подход отричаше съществуването му като самостойно явление. Подобно е положението и с българската митология, но многобройните примери с текстове на обредни песни по цялото землище, християнизирани по един и същ модел, дават основание да се мисли, че още до покръстването тя е съществувала като система в ролята на метаезик, чрез който е бил улеснен процесът на консолидация между трите етнични съставки. Близостта между религия и митология позволява да допуснем същото и за българското езичество. Взаимоотношенията между тях не са изяснени достатъчно; приемам, че митът, третиран като факт на светоусещането, на емоционалното вживяване на човека в ритъма на вселената, за да се получи желаното ниво на доверие към нея, намира своя най-откровен изказ в етничните (езическите) религии. Съвместната уредба на светските дела в държавата несъмнено е способствала и изисквала сближаването на видимите форми на религиозния живот на пришълци и заварени, а то от своя страна е водело до формирането на сравнително единен празничен календар и на общи култови средища. От така формулираната изходна позиция ще направя опит да разгледам наличните сведения за видимата (представителната) страна на езичеството - капищата, кумирите и жреците, като оставям без внимание изповядваните култове.
По обясними причини можем да се доверим само на ограничен кръг писмени паметници: Отговорите на папа Николай, Беседа против богомилите на Презвитер Козма, Синодика на цар Борил и отчасти на Чудото с българина.1 Археологическите проучвания са твърде ценни, защото ни позволяват да видим езичеството отвътре, без помощта на коментатор, но като изключим култовите сгради и съоръжения в столицата Плиска или в близост до нея, редови езически светилища не са били изследвани системно. Твърде малко са използвани и данните от фолклора и от етнографията и една от целите на изложението по-нататък е да се защити целесъобразността на привеждането им в известност.
Трите думи "капище", "кумир" и "жрец", както и техните синоними "требище", "балван" и "влъхва", чрез които се означават светилища, идоли и свещенослужители, предполагат отношения на взаимообвързаност в една определена социолингвистична ситуация в периода, предшестващ фиксирането на старобългарски език в писмени паметници. Тъкмо това обстоятелство не ни задължава категорично да обвързваме произхода на съответната дума с етничната принадлежност на означеното от нея. А оставането на изброените по-горе шест думи в езика ни чак до новобългарския му период, което за "капище" и "кумир" отбелязва проф. Веселин Бешевлиев в "Първобългарите"2, илюстрира органичното им присъствие в него и незаменяемостта им.
КАПИЩА. Названието "капищe" за езически храм - светилище отпреди покръстването - става известно от първите запазени преводи на свещените книги.3 В старобългарски думата е дошла от езика на Испериховите българи. Пак от преводите е известна думата "капь" в значение на "подобие, статуя", тъй че според наставката -ище "капище" означава място, където се намира статуя, макар да има случаи, в които тя се употребява и за идол: " капищата погански (са от) сребро и злато, уста имат, но не говорят (глаголят)" (Супрасълски сборник). Все пак наставката -ище показва продължителното й битие в езика на българските славяни, което ще да е резултат от съжителството между анти и прабългари. Думата се среща в Сказанието на Стефан Светогорец от ХV в., в ръкописни сборници със слова и поучения до най-късно време, позната е на Поп Пунчо4, който я пояснява с "елинска църква", а така също и на Стефан Захариев ("на един рът показват развалини от езическо капище, дето техните прадеди някогаж принасяли жрьтва по един жив елен, та и сега го наричат Еленина черкова").5
Останките от сгради с неизвестно предназначение от Плиска и Мадара се определят като капища.6 Те са почти с квадратен план, със стени, ориентирани по посоките на света, т.е. мястото на сградата бележи центъра на вселената в определен ден от годината (в момента на извършването на обредите), където минава космическата ос. Все същата старинна и по потекло езическа представа ни разкриват наши обредни песни, в които църквата се намира под едно дърво или от престола изниква дърво.
Спомен за съоръжения, подобни на капища, се пази в нашия песенен фолклор. Известната коледна песен за юнак-конник, който преследва сур елен със златни рога и сребърни уста, навярно има за основа жертвоприношение и някои от вариантите завършват със залавянето и посичането на елена във "вити стърги" или "платнен сарай" (дворец от платна). В позната по единствен запис, направен от Михаил Арнаудов, песен (СбНУ 38, с. 6, от Софийско) овчарче, за да завърне изгубено стадо, прибягва към едно твърде странно начинание - "на връх на Стара планина/ загради стърга каменна,/ нареди сребро столове,/ накачи сърма цадилки,/ нареди ведра ковани,/ па си застана край стърга,/ сас меден кавал засвири,/ сас златен званец задрънка", стадото му го зачува и идва, мома девица излиза, изнесла злато в паница и в златна чаша водица, закърмя го, а овца щерица (ялова) с жълтица на чело и безцен камък на гърло моли овчарчето да я убоде с малко ноженце, за да паднат три капки кръв; от трите капки кръв пламва ясен огън, от безценния камък изгрява звезда, която всички звезди надгрява, а финалът е още по-загадъчен - "цар си войници наслужи". В многобройни варианти на коледна песен предимно от източните краища лудо-младо съгражда сред зима по Коледа висок чардак, прави лък и стрела, с които, вместо да умери звезда в небето, прострелва мома. Специално внимание заслужава и кратка лирическа песен от Софийско (СбНУ 44, № 549): Янко гради златни самотвори двори, които при изгрев слънце сами се отварят, при залез сами се затварят, вътре е делия-девойка, която пее и води танец, приказвайки си, че се страхува не от царя, а от "милаго бога" - "кога гръми, да не ме загръми,/ кога треска, да ме не удари,/ кога сева, да не ме изгори". Както се разбира, "милият бог" е един езически гръмовержец. Връзката на градените от песенните герои съоръжения с някакви астрономически наблюдения личи по упоменаването на звезди и слънце.
В "Чудото с българина" вместо "капище" се появява "требище" - "и требищата (жертвениците) им разори". Едва ли става дума за два вида езически светилища (едните с идоли, а другите с жертвеници), доколкото в Отговорите на папа Николай идолопоклонството и жертвопринасянето се обединяват чрез едно място - отказалите се да приемат християнството "принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях". От археологически находки са известни два типа жертвеници - преносими и издълбани в скала, които след Карел Шкорпил са познати предимно с името шарапташи (ИРАИК, с. 398-400). По време на студентски фолклорни експедиции в селища по долината на р. Русенски Лом бяха открити около петнадесетина такива съоръжения: в близост до шарапташа срещу средновековния град Червен има две свастики; до единия от намерените край село Чилнов - рунически знак, а при няколко - следи от дупки за колове и стълпове. Безспорно най-интересен е двойният жертвеник до Красен с две правоъгълни корита и две площадки - голяма и малка, оградени от изток със следи за седем кола в дъга и друга редица откъм юг, поради което може да се предположи, че са служили за определянето на дните и часовете, спазвани при жертвоприношенията. В близост до мястото има некропол от ІХ век, в един гроб от който са намерени бойна брадва, юзда и стреме. Описаните жертвоприношения в Чудото с българина, вече осветени от свещеник - поп, на най-хубавия вол, десет овце и десет свине могат да се извършат именно на подобна като при Красен площадка, а това идва да покаже, че шарапташите са служили и след приемане на християнството и че тяхно продължение са оброчищата, най-ранните от които са датирани от началото на ХVІ век. Димитър Маринов в "Народна вяра и религиозни народни обичаи" съобщава (с. 609, Суходол, Софийско) за обичай да се събира в един кюп кръвта на гергьовските агнета и на пренесения за общоселски курбан бик, който се отваря при задаването на застрашителни облаци, за да се гадае дали облакът е градоносен.
Все още пръснати по краеведски сборници са сведенията за т.нар. "еленски" или "елински" църкви, познати предимно в планински краища. Обикновено са на високи места около развалини на църкви, с оброчища, на които се принасят кръвни жертви (вол, агне) най-често на Илинден или Петровден. Свързани са с устойчива в своите варианти легенда за доброволна жертва на елен, който бил заменен с домашно животно поради неспазени правила за жертвоприношение. Известен е и топоним Елимска кукя от дарствената грамота на крал Стефан Душан за манастира Трескавец - "по пътя към Врачевец до Елимска къща (кукя)"7. Топонимът Врачевьць, обвързан с "елинска (езическа) къща", пък подсеща, че зад Църква Врачарница, Църква Марица, Църкви Тодорови в дивна гора Богданова, споменати в народните песни, стоят добре познати на някогашния средновековен българин езически култови средища.
КУМИРИ. Думата "кумир" от алано-осетински е преминала в старобългарски език чрез посредничеството на прабългарите.8 Най-ранната й поява е в Супрасълския сборник със значение 'идол', а от по-сетнешните паметници се среща в Беседа против богомилите и в Синодика на цар Борил. Докато Презвитер Козма повсеместно употребява "кумир", съставителят на Синодика при анатемата срещу иконоборците използва "идол", както е в гръцкия оригинал, а при друг случай превежда "идол" с "кумир" (същото място руският преводач превежда с "идол", въпреки че според М. Г. Попруженко е имал на разположение при превода от гръцки и българския текст). От контекста, в който Презвитер Козма използва думата "коумиръ", можем да установим какво означава: първо, те са антропоморфни изваяния от камък и дърво - "По-лоши ("горше") са от глухите и слепи кумири. Кумирите, понеже са от дърво и камък, нито виждат и чуват"; второ, на кумирите се покланят, в тяхна чест се извършват служби - "и едни подлъга да се кланят на кумири", "...идолослужене, магия, вражда...", "да се вардите от идолски треби". Наличието на кумири се потвърждава и от цитираното вече място от Отговорите на папа Николай ("принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях"), а също така и от сведението за мраморен идол на богиня у българи езичници край Света гора Атонска от ХІ век.9 Изрази или пословици като "ще играе дървен (железен) господ", "от всеки пън светец не се одялва", "ще те бия до медна бога" косвено потвърждават, че в периода на българското езичество по нашите земи е имало някакви статуи, изваяния, подобия.
От Симеоновия "Изборник" е известна още една дума със значение 'идол' - "балванъ", която се смята за прабългарска заемка в старобългарски език (БЕР 1, с. 29). В новобългарски "болван" значи 'буца пръст, грамаден камък' и е опазена в множество местни имена, пръснати по цялото землище. По сетнешното развитие на семантиката може да се допусне, че освен 'идол' като изваяние, дело на човешки ръце, "балванъ" е могло да означава и природен обект за поклонение, каквито могат да бъдат метеорити, обгорени от мълния стволове, пънове, каменни стълпове. В Тетевенска Стара планина е познат връх Булованя, а до него има седловина Попови гробове. Ролята на балван е имал навярно и съществуващият до началото на нашия век висок каменен стълп до капището на Мадара, както и многобройните Маркови камъни със следи от копитата на коня и кучето, при някои от които има шарапташи (Маркова трапеза при Чокоба, Сливенско, Марково корито при Кошов, Русенско, Марков камък, Грешният камък и Попът край Дерели, Карловско). Все към тоя тип обекти за поклонение ще трябва да отнесем мраморното кълбо до извор с росенова поляна, на която идвали болни през Русаля, за да чуят решението на самодивите, тъй като мястото било и самодивско хороигрище, под връх Гюргево кале до дн. село Ресен, Пазарджишко. Според Ст. Захариев върху мраморното кълбо, изкусно изработено, "от двете му страни са вдълбани по една ръка с отворени пръсти".10
ЖРЕЦИ. "Жрец" е дума, производна на старобълг. "жръти", 'принасям жертва' (БЕР 1, с. 554). За явно езическия характер на действието вж. у Презвитер Козма - "Кой не се радва (весели), като вижда кръстове да стоят по високите места, на които по-рано хората принасяха жертви на бесовете, като колеха своите синове и дъщери?". От същия глагол е и старобълг. "жрьтва", без съответствие в останалите славянски езици, а поради специфичността си и думата "жрец" рано изчезва. Пак у Презвитер Козма, в раздела, посветен на духовенството, "жрец" е употребена четирикратно, отнесена към християнските свещенослужители. Появата и изчезването на думата издава нещо твърде характерно за българската действителност, а именно, че до момента на превода на свещените книги е имало специално подготвени лица, които да принасят жертви.
Ролята на жреца като гадател ще да е била съществена (според питането на княз Борис "пред сражения да се съблюдават дни и часове, да се извършват заклинания, игри, песни и някакви гадания"). Гаданията и заклинанията съвкупно могат да се определят като "влъшба" или "влъхование" (в Беседата и в Синодика на цар Борил). В сборници от по-късно време се среща "волхование бесовское", с "влъхва" се сравнява Дяволът. Старобълг. "влъхвъ" със значение 'гадател' преминава в новобългарски като 'разбойник' (а в народна песен - "влъхварин- курварин" /БЕР 1, с. 160/). Развитието на семантиката на думата следва общия процес на обругаване на старата ценностна система на езичеството, както това се е получило при ругателното използване на "куче" и "гъска".
Думата е с неясен произход, но твърде е възможно "влъхвъ", "влъшба" и "влъхувание" да са свързани с българския шаманизъм. Вълчата образност при нашия шаманизъм, подсказана преди всичко от сведението на Лиутпранди за Боян, който се превръщал във вълк, намира своето потвърждение и във фолклора: "В гората вълци, а в село влъхва" (Слав., с. 106); пак Славейков (СбНУ 13, с. 196) съобщава за някой си дядо Въчар (според записвача името може и да е прякор), извършвал особени служби на връх Голак до пиянечкото село Разловци; в коледна песен от Бабово и Сваленик, Русенско, вълк е водач на коледари.
Българското езичество било победено, отхвърлено, преодоляно, но както това се е случило и при други народи, то се оказало доста жилаво и продължило да съществува успоредно с православието вече като "битово православие" или "православно езичество". Подпомогнала го и историческата съдба и по време на османското владичество дори редовият свещеник ставал проводник и узаконител на езически по същество практики. Навярно не само видение на ревностните служители на православната църква е описаната картина в сборник от слова на Теофан Рилски: Баба Друса и Горогледа баба Петка казват на поп Торно и на поп Мигно да запишат в кои празници не трябва да се работи (дванайсетте петъка, "мратини соуботи и четвъртъци, и влъчъски празници и роусалски, и горещници и с/ве/ти Герман"), а после събират много "прост народ", развращени и безбожници мъже, магьосници и бродници, възлизат на една могила, където поп Торно и поп Мигно "облекоха се в ризници и беззаконници поставиша закон".11
След върховия момент в развитието му в предхождащите покръстването десетилетия като самостойно явление в ролята на метаезик при консолидацията на трите етнични съставки българското езичество изживява процес на балканизация. Показателна е и посоката на промяната на названието "езичник, езически", което се използва в свещените книги. Предимно в неканоничните паметници се използва синонимът "поганик", "погани", който идва навярно от живия език ("погани дни" се наричат мръсните, некръстените дни от Коледа до Богоявление в Пиринския край, Родопите и Странджа, съществува и село с име Поганово). В Синодика на цар Борил вече срещаме вместо "езически" или "погански" - "елински служби". В богословски сборник от ХVІ век, писан от Висарион Дебърски, срещу началото на слово от Григорий Палама: "И отново лютия и злоначинателен змей (змий) въздигна към нас своята глава, шепнейки супротивоположна истина…", а отдясно преписвачът е изписал пояснението си - "Елините говорят, че някъде имало воден змей (змия), звяр голям (велик)…" 12 Засвидетелствано е още през ХVІ век онова, което наши фолклористи и етнографи записват на терен и в наши дни за българските митологични представи за строежа на света, и то осъзнавано още тогава именно като езическа ("елинска") митология.
| Старобългарското езичество
Българското езичество почти два века (VІІ-ІХ) осигурява мирогледната основа на обществения живот на Първото българско царство, но досегашното схващане, че покръстването е и завършителен етап при етногенетичния процес, задължаваше наличните сведения за езически практики и представи да бъдат определяни етнично (прабългарски или славянски). По същество този подход отричаше съществуването му като самостойно явление. Подобно е положението и с българската митология, но многобройните примери с текстове на обредни песни по цялото землище, християнизирани по един и същ модел, дават основание да се мисли, че още до покръстването тя е съществувала като система в ролята на метаезик, чрез който е бил улеснен процесът на консолидация между трите етнични съставки. Близостта между религия и митология позволява да допуснем същото и за българското езичество. Взаимоотношенията между тях не са изяснени достатъчно; приемам, че митът, третиран като факт на светоусещането, на емоционалното вживяване на човека в ритъма на вселената, за да се получи желаното ниво на доверие към нея, намира своя най-откровен изказ в етничните (езическите) религии. Съвместната уредба на светските дела в държавата несъмнено е способствала и изисквала сближаването на видимите форми на религиозния живот на пришълци и заварени, а то от своя страна е водело до формирането на сравнително единен празничен календар и на общи култови средища. От така формулираната изходна позиция ще направя опит да разгледам наличните сведения за видимата (представителната) страна на езичеството - капищата, кумирите и жреците, като оставям без внимание изповядваните култове.
По обясними причини можем да се доверим само на ограничен кръг писмени паметници: Отговорите на папа Николай, Беседа против богомилите на Презвитер Козма, Синодика на цар Борил и отчасти на Чудото с българина.1 Археологическите проучвания са твърде ценни, защото ни позволяват да видим езичеството отвътре, без помощта на коментатор, но като изключим култовите сгради и съоръжения в столицата Плиска или в близост до нея, редови езически светилища не са били изследвани системно. Твърде малко са използвани и данните от фолклора и от етнографията и една от целите на изложението по-нататък е да се защити целесъобразността на привеждането им в известност.
Трите думи "капище", "кумир" и "жрец", както и техните синоними "требище", "балван" и "влъхва", чрез които се означават светилища, идоли и свещенослужители, предполагат отношения на взаимообвързаност в една определена социолингвистична ситуация в периода, предшестващ фиксирането на старобългарски език в писмени паметници. Тъкмо това обстоятелство не ни задължава категорично да обвързваме произхода на съответната дума с етничната принадлежност на означеното от нея. А оставането на изброените по-горе шест думи в езика ни чак до новобългарския му период, което за "капище" и "кумир" отбелязва проф. Веселин Бешевлиев в "Първобългарите"2, илюстрира органичното им присъствие в него и незаменяемостта им.
КАПИЩА. Названието "капищe" за езически храм - светилище отпреди покръстването - става известно от първите запазени преводи на свещените книги.3 В старобългарски думата е дошла от езика на Испериховите българи. Пак от преводите е известна думата "капь" в значение на "подобие, статуя", тъй че според наставката -ище "капище" означава място, където се намира статуя, макар да има случаи, в които тя се употребява и за идол: " капищата погански (са от) сребро и злато, уста имат, но не говорят (глаголят)" (Супрасълски сборник). Все пак наставката -ище показва продължителното й битие в езика на българските славяни, което ще да е резултат от съжителството между анти и прабългари. Думата се среща в Сказанието на Стефан Светогорец от ХV в., в ръкописни сборници със слова и поучения до най-късно време, позната е на Поп Пунчо4, който я пояснява с "елинска църква", а така също и на Стефан Захариев ("на един рът показват развалини от езическо капище, дето техните прадеди някогаж принасяли жрьтва по един жив елен, та и сега го наричат Еленина черкова").5
Останките от сгради с неизвестно предназначение от Плиска и Мадара се определят като капища.6 Те са почти с квадратен план, със стени, ориентирани по посоките на света, т.е. мястото на сградата бележи центъра на вселената в определен ден от годината (в момента на извършването на обредите), където минава космическата ос. Все същата старинна и по потекло езическа представа ни разкриват наши обредни песни, в които църквата се намира под едно дърво или от престола изниква дърво.
Спомен за съоръжения, подобни на капища, се пази в нашия песенен фолклор. Известната коледна песен за юнак-конник, който преследва сур елен със златни рога и сребърни уста, навярно има за основа жертвоприношение и някои от вариантите завършват със залавянето и посичането на елена във "вити стърги" или "платнен сарай" (дворец от платна). В позната по единствен запис, направен от Михаил Арнаудов, песен (СбНУ 38, с. 6, от Софийско) овчарче, за да завърне изгубено стадо, прибягва към едно твърде странно начинание - "на връх на Стара планина/ загради стърга каменна,/ нареди сребро столове,/ накачи сърма цадилки,/ нареди ведра ковани,/ па си застана край стърга,/ сас меден кавал засвири,/ сас златен званец задрънка", стадото му го зачува и идва, мома девица излиза, изнесла злато в паница и в златна чаша водица, закърмя го, а овца щерица (ялова) с жълтица на чело и безцен камък на гърло моли овчарчето да я убоде с малко ноженце, за да паднат три капки кръв; от трите капки кръв пламва ясен огън, от безценния камък изгрява звезда, която всички звезди надгрява, а финалът е още по-загадъчен - "цар си войници наслужи". В многобройни варианти на коледна песен предимно от източните краища лудо-младо съгражда сред зима по Коледа висок чардак, прави лък и стрела, с които, вместо да умери звезда в небето, прострелва мома. Специално внимание заслужава и кратка лирическа песен от Софийско (СбНУ 44, № 549): Янко гради златни самотвори двори, които при изгрев слънце сами се отварят, при залез сами се затварят, вътре е делия-девойка, която пее и води танец, приказвайки си, че се страхува не от царя, а от "милаго бога" - "кога гръми, да не ме загръми,/ кога треска, да ме не удари,/ кога сева, да не ме изгори". Както се разбира, "милият бог" е един езически гръмовержец. Връзката на градените от песенните герои съоръжения с някакви астрономически наблюдения личи по упоменаването на звезди и слънце.
В "Чудото с българина" вместо "капище" се появява "требище" - "и требищата (жертвениците) им разори". Едва ли става дума за два вида езически светилища (едните с идоли, а другите с жертвеници), доколкото в Отговорите на папа Николай идолопоклонството и жертвопринасянето се обединяват чрез едно място - отказалите се да приемат християнството "принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях". От археологически находки са известни два типа жертвеници - преносими и издълбани в скала, които след Карел Шкорпил са познати предимно с името шарапташи (ИРАИК, с. 398-400). По време на студентски фолклорни експедиции в селища по долината на р. Русенски Лом бяха открити около петнадесетина такива съоръжения: в близост до шарапташа срещу средновековния град Червен има две свастики; до единия от намерените край село Чилнов - рунически знак, а при няколко - следи от дупки за колове и стълпове. Безспорно най-интересен е двойният жертвеник до Красен с две правоъгълни корита и две площадки - голяма и малка, оградени от изток със следи за седем кола в дъга и друга редица откъм юг, поради което може да се предположи, че са служили за определянето на дните и часовете, спазвани при жертвоприношенията. В близост до мястото има некропол от ІХ век, в един гроб от който са намерени бойна брадва, юзда и стреме. Описаните жертвоприношения в Чудото с българина, вече осветени от свещеник - поп, на най-хубавия вол, десет овце и десет свине могат да се извършат именно на подобна като при Красен площадка, а това идва да покаже, че шарапташите са служили и след приемане на християнството и че тяхно продължение са оброчищата, най-ранните от които са датирани от началото на ХVІ век. Димитър Маринов в "Народна вяра и религиозни народни обичаи" съобщава (с. 609, Суходол, Софийско) за обичай да се събира в един кюп кръвта на гергьовските агнета и на пренесения за общоселски курбан бик, който се отваря при задаването на застрашителни облаци, за да се гадае дали облакът е градоносен.
Все още пръснати по краеведски сборници са сведенията за т.нар. "еленски" или "елински" църкви, познати предимно в планински краища. Обикновено са на високи места около развалини на църкви, с оброчища, на които се принасят кръвни жертви (вол, агне) най-често на Илинден или Петровден. Свързани са с устойчива в своите варианти легенда за доброволна жертва на елен, който бил заменен с домашно животно поради неспазени правила за жертвоприношение. Известен е и топоним Елимска кукя от дарствената грамота на крал Стефан Душан за манастира Трескавец - "по пътя към Врачевец до Елимска къща (кукя)"7. Топонимът Врачевьць, обвързан с "елинска (езическа) къща", пък подсеща, че зад Църква Врачарница, Църква Марица, Църкви Тодорови в дивна гора Богданова, споменати в народните песни, стоят добре познати на някогашния средновековен българин езически култови средища.
КУМИРИ. Думата "кумир" от алано-осетински е преминала в старобългарски език чрез посредничеството на прабългарите.8 Най-ранната й поява е в Супрасълския сборник със значение 'идол', а от по-сетнешните паметници се среща в Беседа против богомилите и в Синодика на цар Борил. Докато Презвитер Козма повсеместно употребява "кумир", съставителят на Синодика при анатемата срещу иконоборците използва "идол", както е в гръцкия оригинал, а при друг случай превежда "идол" с "кумир" (същото място руският преводач превежда с "идол", въпреки че според М. Г. Попруженко е имал на разположение при превода от гръцки и българския текст). От контекста, в който Презвитер Козма използва думата "коумиръ", можем да установим какво означава: първо, те са антропоморфни изваяния от камък и дърво - "По-лоши ("горше") са от глухите и слепи кумири. Кумирите, понеже са от дърво и камък, нито виждат и чуват"; второ, на кумирите се покланят, в тяхна чест се извършват служби - "и едни подлъга да се кланят на кумири", "...идолослужене, магия, вражда...", "да се вардите от идолски треби". Наличието на кумири се потвърждава и от цитираното вече място от Отговорите на папа Николай ("принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях"), а също така и от сведението за мраморен идол на богиня у българи езичници край Света гора Атонска от ХІ век.9 Изрази или пословици като "ще играе дървен (железен) господ", "от всеки пън светец не се одялва", "ще те бия до медна бога" косвено потвърждават, че в периода на българското езичество по нашите земи е имало някакви статуи, изваяния, подобия.
От Симеоновия "Изборник" е известна още една дума със значение 'идол' - "балванъ", която се смята за прабългарска заемка в старобългарски език (БЕР 1, с. 29). В новобългарски "болван" значи 'буца пръст, грамаден камък' и е опазена в множество местни имена, пръснати по цялото землище. По сетнешното развитие на семантиката може да се допусне, че освен 'идол' като изваяние, дело на човешки ръце, "балванъ" е могло да означава и природен обект за поклонение, каквито могат да бъдат метеорити, обгорени от мълния стволове, пънове, каменни стълпове. В Тетевенска Стара планина е познат връх Булованя, а до него има седловина Попови гробове. Ролята на балван е имал навярно и съществуващият до началото на нашия век висок каменен стълп до капището на Мадара, както и многобройните Маркови камъни със следи от копитата на коня и кучето, при някои от които има шарапташи (Маркова трапеза при Чокоба, Сливенско, Марково корито при Кошов, Русенско, Марков камък, Грешният камък и Попът край Дерели, Карловско). Все към тоя тип обекти за поклонение ще трябва да отнесем мраморното кълбо до извор с росенова поляна, на която идвали болни през Русаля, за да чуят решението на самодивите, тъй като мястото било и самодивско хороигрище, под връх Гюргево кале до дн. село Ресен, Пазарджишко. Според Ст. Захариев върху мраморното кълбо, изкусно изработено, "от двете му страни са вдълбани по една ръка с отворени пръсти".10
ЖРЕЦИ. "Жрец" е дума, производна на старобълг. "жръти", 'принасям жертва' (БЕР 1, с. 554). За явно езическия характер на действието вж. у Презвитер Козма - "Кой не се радва (весели), като вижда кръстове да стоят по високите места, на които по-рано хората принасяха жертви на бесовете, като колеха своите синове и дъщери?". От същия глагол е и старобълг. "жрьтва", без съответствие в останалите славянски езици, а поради специфичността си и думата "жрец" рано изчезва. Пак у Презвитер Козма, в раздела, посветен на духовенството, "жрец" е употребена четирикратно, отнесена към християнските свещенослужители. Появата и изчезването на думата издава нещо твърде характерно за българската действителност, а именно, че до момента на превода на свещените книги е имало специално подготвени лица, които да принасят жертви.
Ролята на жреца като гадател ще да е била съществена (според питането на княз Борис "пред сражения да се съблюдават дни и часове, да се извършват заклинания, игри, песни и някакви гадания"). Гаданията и заклинанията съвкупно могат да се определят като "влъшба" или "влъхование" (в Беседата и в Синодика на цар Борил). В сборници от по-късно време се среща "волхование бесовское", с "влъхва" се сравнява Дяволът. Старобълг. "влъхвъ" със значение 'гадател' преминава в новобългарски като 'разбойник' (а в народна песен - "влъхварин- курварин" /БЕР 1, с. 160/). Развитието на семантиката на думата следва общия процес на обругаване на старата ценностна система на езичеството, както това се е получило при ругателното използване на "куче" и "гъска".
Думата е с неясен произход, но твърде е възможно "влъхвъ", "влъшба" и "влъхувание" да са свързани с българския шаманизъм. Вълчата образност при нашия шаманизъм, подсказана преди всичко от сведението на Лиутпранди за Боян, който се превръщал във вълк, намира своето потвърждение и във фолклора: "В гората вълци, а в село влъхва" (Слав., с. 106); пак Славейков (СбНУ 13, с. 196) съобщава за някой си дядо Въчар (според записвача името може и да е прякор), извършвал особени служби на връх Голак до пиянечкото село Разловци; в коледна песен от Бабово и Сваленик, Русенско, вълк е водач на коледари.
Българското езичество било победено, отхвърлено, преодоляно, но както това се е случило и при други народи, то се оказало доста жилаво и продължило да съществува успоредно с православието вече като "битово православие" или "православно езичество". Подпомогнала го и историческата съдба и по време на османското владичество дори редовият свещеник ставал проводник и узаконител на езически по същество практики. Навярно не само видение на ревностните служители на православната църква е описаната картина в сборник от слова на Теофан Рилски: Баба Друса и Горогледа баба Петка казват на поп Торно и на поп Мигно да запишат в кои празници не трябва да се работи (дванайсетте петъка, "мратини соуботи и четвъртъци, и влъчъски празници и роусалски, и горещници и с/ве/ти Герман"), а после събират много "прост народ", развращени и безбожници мъже, магьосници и бродници, възлизат на една могила, където поп Торно и поп Мигно "облекоха се в ризници и беззаконници поставиша закон".11
След върховия момент в развитието му в предхождащите покръстването десетилетия като самостойно явление в ролята на метаезик при консолидацията на трите етнични съставки българското езичество изживява процес на балканизация. Показателна е и посоката на промяната на названието "езичник, езически", което се използва в свещените книги. Предимно в неканоничните паметници се използва синонимът "поганик", "погани", който идва навярно от живия език ("погани дни" се наричат мръсните, некръстените дни от Коледа до Богоявление в Пиринския край, Родопите и Странджа, съществува и село с име Поганово). В Синодика на цар Борил вече срещаме вместо "езически" или "погански" - "елински служби". В богословски сборник от ХVІ век, писан от Висарион Дебърски, срещу началото на слово от Григорий Палама: "И отново лютия и злоначинателен змей (змий) въздигна към нас своята глава, шепнейки супротивоположна истина…", а отдясно преписвачът е изписал пояснението си - "Елините говорят, че някъде имало воден змей (змия), звяр голям (велик)…" 12 Засвидетелствано е още през ХVІ век онова, което наши фолклористи и етнографи записват на терен и в наши дни за българските митологични представи за строежа на света, и то осъзнавано още тогава именно като езическа ("елинска") митология.
ELEXARPEN COMANANU TABITOM
-
EXARP - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 252
- Регистриран на: 18 Сеп 2005, 08:18
- Местоположение: NIBIRU
от EXARP » 13 Яну 2006, 19:00
Духове
Вещи люде основно тук наричаме различните видове хора със свръхестествени способности. Тези си способности те придобиват посредством тесен контакт с безплътни същества, т.е. в най-общи линии "вещи люде" са хората, обладани от духове.
БАБА ЯГА - събирателен образ на вещицата. Това е един от многото преексплоатирани персонажи, натоварен с доста неистинни характеристики. За Баба Яга говорят, както за Мора например - все едно, че е една конкретна божествена сила с характерния за всички божества пантеизъм, т.е. всевиждане и всеприсъствие. А всъщност Яга е приказно наименование, подобно на Кума Лиса в българските народни приказки, която не е една точно определена лисица, а всяка лисица. По същия начин Яга е всяка мизантропична магьосница, обитаваща всяка запусната колиба на кокоши крак, намираща се във всяка тъмна гора. Поради това и поради елементарните й злободневни човешки черти е глупаво тя да бъде "обожествявана" и в резултат на това - почитана.
Иначе както вече споменахме, Баба Яга е старица, замесена в съмнителни занимания с нечисти сили, която при нужда се придвижва с голямо летящо ведро и която живее в одушевена дървена колиба, подскачаща на кокоши крак сред най-непристъпните зловещи гори. Ако някой загубил се в гората човек попадне случайно на тази вещица, тя му задава глупави въпроси на които иска смислен отговор, след което го убива, изпича и изяжда. По-малко вероятно, но все пак възможно е само да го залута още по-безвъзвратно в гората или дори да му помогне в начинанието, ако това е в неин интерес. Навярно се отказва да яде онези хора, над които съвестно бди божество или друга паранормална сила, което е още една причина човек да проси помощ и застъпничество от бог или дух преди да излезе на път. Особено сгодно за горски преходи е за такава помощ да се моли господарят на горите - горският дух Лесник.
ВАМПИР, КРЪВНИК - зъл възкръснал мъртвец - кръвопиец. Когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, неестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство (черна магия), боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове. Тия зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт. Древните славяни изпитвали велик страх пред вампирите и това си проличава в жестоките начини, които изобретили за да се предпазват от триповете, за които вярвали, че са вампирясали - режели главите им и ги слагали мужду краката, за да не могат да си ги открият; режели ходилата им, за да не могат да бродят или ръцете, за да не могат да пакостят с тях; овързвали с въжета цялото тяло или го притискали с огромни воденични камъни, забивали в сърцето кол от трепетлика или дрян, или нажежен шиш, или гвоздей, или гарванов нокът - зад дясното ухо. За някои вампири смятали, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии - техните гробове заливали с вода или направо уринирали върху им; също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва към бог Троян: "Съхрани нам от руки, от мору, и от вещицу и въпиру, и от плеадницу..." или молитва към богиня Лада: "Да заклопит вилам челюст; заклопи и вампирам челюсти, верзи и в море клокотеще и кипеще тамо да пребивают до скончание века". Някои вампири се връщали при семействата си и се опитвали да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Един такъв вампир се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От такава връзка се ражда дете, което, което приживе нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гони и убива. Други вампири се превръщат денем в животни - най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Така една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата й. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета мужду зъбите му. Усъмнила се, тя намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той става отново обикновен жив човек.
ВЕДМАК - вещер-кръвопиец, който след смъртта си се превръща във вампир и мори нощем хората. Съвсем в противоречивия славянски дуалистичен дух, приживе, макар и да се храни с кръв, ведмакът върши много добри дела. Когато човек се отнесе добре с него, той търси всяка възможност да му помогне. Също така Ведмакът вражува с вещиците и всячески им пречи в заклинателството, пречи на "лошите мъртви" да стават от гробовете си и разнася буреносните облаци и градушките.
ВЕДУН - мъдрец, обладаващ вещерски умения. От стб. ведъ, веда - знание, познание, мъдрост.
ВЕЙНИЦА - знахарка, магьосница, която познава билките, знае кога са вълшебните дни за бране, т.е. кога имат най-голяма целебна сила, приготвя специални отвари и лекува с тях. (по Веда Словена)
ВЕЩЕР - магьосник-заклинател; мъж, който владее нисша магия, заклинания, знахарство, билкарство.
ВЕЩИЦА - магьосница, женски род на "вещер"; жена която събира билки, прави отвари, еликсири и заклинания.
ВЛЪХВА - славянски жрец, добър магьосник, гадател, прорицател, лечител. Старобългарското влъхвъ е в основата на думата влъшьба (вълшебство) и от там - влъшьбникъ, т.е. вълшебник. Влъхви са се наричали древните славянски жреци, които освен, че служели на боговете, извършвали и различни магии в полза на рода, племето, за възстановяване на природния баланс. Въобще били оръдие на боговете, спомагали за съблюдаването на върховния божествен закон. В смисъла на "езически жреци, звездобройци" е употребено понятието "влъхви" и в Библията. Там тримата влъхви Мелхиор, Гаспар и Балтазар идват от различни народи, като представители на различни езически религии, да поздравят новородения Иисус Христос, за чието рождение са прочели по звездите.
ВЪРКОЛАК - зъл възкръснал мъртвец или човек обладан от зли духове, който при пълнолуние се превръща във вълк и яде трупове. Ако човек разяри Лесник, той може да го превърне във върколак. Върколаците живеят в изоставени воденици, ханове, плевници и край кръстопътища, далеч от села и градове. Който мине покрай обиталището му, той го напада, удушава, изпива му кръвта или направо го изяжда целия. Върколаците могат да примамят и прелъстят жени, да встъпят в полово сношение с тях, в резултат на което се раждат деца, които нямат хрущял на носа, виждат злите духове и имат свръхестествени способности. Сред българите и сърбите се вярвало, че върколаците предизвикват слънчеви и лунни затъмнения, отхапвайки част от небесното светило.
ДРУДА - жени, обречени от рождението си да не се женят, а да служат на боговете. Живеят дълбоко в дъбови гори, където вероятно са поддържали езически светилища, оракули и фетиши; един вид славянски жрици, пророчици. (по Веда Словена)
ЖАБАЛАКА - човек обладан от зли духове, който има способност да се превръща в жаба.
ЖИТОМАМНИЦА - магьосница, която извиква заклинания над чуждите ниви, така че плодът им да изчезне и да се появи в нейната собствена нива. Много характерен персонаж за българските славяни.
КЛИКУШИ - нещастници, получаващи пристъпи на епилепсия или болни от бяс, бидейки обладани от зли духове. Духовете понякога гризат вътрешностите им, което е и причината за припадъците, пристъпите на болестта. По време на пристъп кликушите издават ужасяващи писъци и животински рев, и изричат скверни слова, т.е. "кликушничат". Към тях здравите членове на клана се отнасят с особено внимание, като към болни - пазят ги от тежка работа, от неприятни емоции, дават им най-добрата храна.
КОЛДУН - магьосник, заклинател.
КОТОЛИК - От кот - котка и лик - образ; "лош мъртвец", "нежив", който се явява да пакости на живите във вид на котарак или котка.
НАВ - човек след като е умрял (от старобългарското навь - мъртвец, труп). Според славяните духовете на мъртвите след смъртта продължават да съществуват в подземния свят - така наречената в българския епос "Долна земя" или "Крайна земя". При смъртта си те са се освободили от земното, от телесното и могат да развиват свръхестествените си способности, а самият живот в света на мъртвите им дава определени магически сили и знания. С тях навите моат да помагат или вредят на живите хора, когато успеят да преминат за малко от долната на горната земя. А коридор между света на живите и мъртвите се отваря на определени календарни дни и празници - например от 25 студен/ декември до 06 просинец/ януари (Мръсни дни) и на 1 травен/ март
НАРЕЧНИЦА - нарюкница, орисница; вълшебница , която се появява край новородените деца и "нарича" - предрича, предвещава им определена съдба. Често срещан образ в българския фолклор и особено в българския юнашки епос (легендите за Крали Марко, деспот Вълкашин, Момчил Юнак и т.н.).
НАВЪЗНИК - (от "въз" - възел, "възати" - правя възли, завързвам); знахар, лечител, заклинател, който изработва магически амулети за защита от зли сили и диви животни. Този тип амулети са малки въженца с навързани по тях възли, което символизира завързване, възспиране на злите сили и зверовете. Подобно на "обавник".
ОБАВНИК - заклинател, магьосник който извършва магии чрез силни подвиквания и възгласи (на старобългарски обавьникъ от обава - възпяване, възглас; обавати - произнасям, извиквам заклинание). Обавниците по описанието си наподобяват шамани. Изработват магически амулети за защита от зли сили и диви животни.
ПОРТЕЖНИК - билкар - отровител.
ПРЕВИТА - най-висши сред мъдреците и магьосниците, притежаващи познания за всичко в трите свята - Прав, Яв и Нав. Това название напомня името на славянското божество Поревит: Пъревит -> Превит. (по Веда Словена)
СДУХАЧ - сoмнамбул; човек, чийто дух излиза от тялото по време на сън и скита из селото - духа, вие, довежда ветрове, разнася и докарва дъждовни облаци и мъгли, отпъжда или приканва градушки, сражава се с други сдухачи. Всеки сдухач охранява от стихийни бедствия, пази късмета и урожая на своя род или село. Често след смъртта си, сдухачите се превръщат във варколаци.
ТРЕВНИЦА - подобно на "вейница" - билкарка, знахарка; жена познаваща билките, техните свойства и начините за приготвянето им в лечебни или смъртоносни отвари. Тревница носи негативно значение, еквивалент е на отровителка, за разлика от вейница - лечителка.
ТРЕВОВЕД - подобно на "тревница", но мъж - билкар, знахар, отровител.
ЧАРОДЕЙ - магьосник, чародей (от старобългарското чар - магия и деяти - правя). Чародей е най-общата и широко разпространена сред всички славяни дума за магьосник въобще. Такива са всички които използват необикновени, свръхестествени магически средства и извършват паранормални дейности - гадания, баяния, предсказания, уроки, омайване, проклеване, отровителство, гонене и призоваване на духове и т.н. Чародеите не са определено добри или зли - на рода си, на приятелите си помагат, а на враговете - вредят. Като цяло имат добра слава, за разлика от вещиците и ведмаците.
ШЕПТУН - заклинател; магьосник, който шепти заклинания, проклятия; въобще всеки, който произнася магически формули с тих, неразбираем глас. В тази категория следователно влизат и баячките, за които е характерно мърморенето "под нос".
ЮНАК - приказен образ, особено характерен за българските славяни. Юнакът в най-общ смисъл е едър млад мъж, с нечовешка сила и свръхестествени способности. Българският юнашки епос назовава няколко най-известни сред юнаците - Крали Марко, Вълкашин, Момчил, Дете Дукадинче. Характерно за юнаците е, че те не се обичат помежду си, дори открито враждуват и се борят за надмощие. Още при раждането вълшебниците - наречници им предричат необикновена съдба от която те не успяват да се отклонят - борят се със злото и неправдите, с изедници и потисници на народа; сблъскват се с чародеи, самодиви и змейове, които почти винаги преборват и подчиняват на волята си.
Вещи люде основно тук наричаме различните видове хора със свръхестествени способности. Тези си способности те придобиват посредством тесен контакт с безплътни същества, т.е. в най-общи линии "вещи люде" са хората, обладани от духове.
БАБА ЯГА - събирателен образ на вещицата. Това е един от многото преексплоатирани персонажи, натоварен с доста неистинни характеристики. За Баба Яга говорят, както за Мора например - все едно, че е една конкретна божествена сила с характерния за всички божества пантеизъм, т.е. всевиждане и всеприсъствие. А всъщност Яга е приказно наименование, подобно на Кума Лиса в българските народни приказки, която не е една точно определена лисица, а всяка лисица. По същия начин Яга е всяка мизантропична магьосница, обитаваща всяка запусната колиба на кокоши крак, намираща се във всяка тъмна гора. Поради това и поради елементарните й злободневни човешки черти е глупаво тя да бъде "обожествявана" и в резултат на това - почитана.
Иначе както вече споменахме, Баба Яга е старица, замесена в съмнителни занимания с нечисти сили, която при нужда се придвижва с голямо летящо ведро и която живее в одушевена дървена колиба, подскачаща на кокоши крак сред най-непристъпните зловещи гори. Ако някой загубил се в гората човек попадне случайно на тази вещица, тя му задава глупави въпроси на които иска смислен отговор, след което го убива, изпича и изяжда. По-малко вероятно, но все пак възможно е само да го залута още по-безвъзвратно в гората или дори да му помогне в начинанието, ако това е в неин интерес. Навярно се отказва да яде онези хора, над които съвестно бди божество или друга паранормална сила, което е още една причина човек да проси помощ и застъпничество от бог или дух преди да излезе на път. Особено сгодно за горски преходи е за такава помощ да се моли господарят на горите - горският дух Лесник.
ВАМПИР, КРЪВНИК - зъл възкръснал мъртвец - кръвопиец. Когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, неестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство (черна магия), боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове. Тия зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт. Древните славяни изпитвали велик страх пред вампирите и това си проличава в жестоките начини, които изобретили за да се предпазват от триповете, за които вярвали, че са вампирясали - режели главите им и ги слагали мужду краката, за да не могат да си ги открият; режели ходилата им, за да не могат да бродят или ръцете, за да не могат да пакостят с тях; овързвали с въжета цялото тяло или го притискали с огромни воденични камъни, забивали в сърцето кол от трепетлика или дрян, или нажежен шиш, или гвоздей, или гарванов нокът - зад дясното ухо. За някои вампири смятали, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии - техните гробове заливали с вода или направо уринирали върху им; също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва към бог Троян: "Съхрани нам от руки, от мору, и от вещицу и въпиру, и от плеадницу..." или молитва към богиня Лада: "Да заклопит вилам челюст; заклопи и вампирам челюсти, верзи и в море клокотеще и кипеще тамо да пребивают до скончание века". Някои вампири се връщали при семействата си и се опитвали да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Един такъв вампир се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От такава връзка се ражда дете, което, което приживе нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гони и убива. Други вампири се превръщат денем в животни - най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Така една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата й. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета мужду зъбите му. Усъмнила се, тя намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той става отново обикновен жив човек.
ВЕДМАК - вещер-кръвопиец, който след смъртта си се превръща във вампир и мори нощем хората. Съвсем в противоречивия славянски дуалистичен дух, приживе, макар и да се храни с кръв, ведмакът върши много добри дела. Когато човек се отнесе добре с него, той търси всяка възможност да му помогне. Също така Ведмакът вражува с вещиците и всячески им пречи в заклинателството, пречи на "лошите мъртви" да стават от гробовете си и разнася буреносните облаци и градушките.
ВЕДУН - мъдрец, обладаващ вещерски умения. От стб. ведъ, веда - знание, познание, мъдрост.
ВЕЙНИЦА - знахарка, магьосница, която познава билките, знае кога са вълшебните дни за бране, т.е. кога имат най-голяма целебна сила, приготвя специални отвари и лекува с тях. (по Веда Словена)
ВЕЩЕР - магьосник-заклинател; мъж, който владее нисша магия, заклинания, знахарство, билкарство.
ВЕЩИЦА - магьосница, женски род на "вещер"; жена която събира билки, прави отвари, еликсири и заклинания.
ВЛЪХВА - славянски жрец, добър магьосник, гадател, прорицател, лечител. Старобългарското влъхвъ е в основата на думата влъшьба (вълшебство) и от там - влъшьбникъ, т.е. вълшебник. Влъхви са се наричали древните славянски жреци, които освен, че служели на боговете, извършвали и различни магии в полза на рода, племето, за възстановяване на природния баланс. Въобще били оръдие на боговете, спомагали за съблюдаването на върховния божествен закон. В смисъла на "езически жреци, звездобройци" е употребено понятието "влъхви" и в Библията. Там тримата влъхви Мелхиор, Гаспар и Балтазар идват от различни народи, като представители на различни езически религии, да поздравят новородения Иисус Христос, за чието рождение са прочели по звездите.
ВЪРКОЛАК - зъл възкръснал мъртвец или човек обладан от зли духове, който при пълнолуние се превръща във вълк и яде трупове. Ако човек разяри Лесник, той може да го превърне във върколак. Върколаците живеят в изоставени воденици, ханове, плевници и край кръстопътища, далеч от села и градове. Който мине покрай обиталището му, той го напада, удушава, изпива му кръвта или направо го изяжда целия. Върколаците могат да примамят и прелъстят жени, да встъпят в полово сношение с тях, в резултат на което се раждат деца, които нямат хрущял на носа, виждат злите духове и имат свръхестествени способности. Сред българите и сърбите се вярвало, че върколаците предизвикват слънчеви и лунни затъмнения, отхапвайки част от небесното светило.
ДРУДА - жени, обречени от рождението си да не се женят, а да служат на боговете. Живеят дълбоко в дъбови гори, където вероятно са поддържали езически светилища, оракули и фетиши; един вид славянски жрици, пророчици. (по Веда Словена)
ЖАБАЛАКА - човек обладан от зли духове, който има способност да се превръща в жаба.
ЖИТОМАМНИЦА - магьосница, която извиква заклинания над чуждите ниви, така че плодът им да изчезне и да се появи в нейната собствена нива. Много характерен персонаж за българските славяни.
КЛИКУШИ - нещастници, получаващи пристъпи на епилепсия или болни от бяс, бидейки обладани от зли духове. Духовете понякога гризат вътрешностите им, което е и причината за припадъците, пристъпите на болестта. По време на пристъп кликушите издават ужасяващи писъци и животински рев, и изричат скверни слова, т.е. "кликушничат". Към тях здравите членове на клана се отнасят с особено внимание, като към болни - пазят ги от тежка работа, от неприятни емоции, дават им най-добрата храна.
КОЛДУН - магьосник, заклинател.
КОТОЛИК - От кот - котка и лик - образ; "лош мъртвец", "нежив", който се явява да пакости на живите във вид на котарак или котка.
НАВ - човек след като е умрял (от старобългарското навь - мъртвец, труп). Според славяните духовете на мъртвите след смъртта продължават да съществуват в подземния свят - така наречената в българския епос "Долна земя" или "Крайна земя". При смъртта си те са се освободили от земното, от телесното и могат да развиват свръхестествените си способности, а самият живот в света на мъртвите им дава определени магически сили и знания. С тях навите моат да помагат или вредят на живите хора, когато успеят да преминат за малко от долната на горната земя. А коридор между света на живите и мъртвите се отваря на определени календарни дни и празници - например от 25 студен/ декември до 06 просинец/ януари (Мръсни дни) и на 1 травен/ март
НАРЕЧНИЦА - нарюкница, орисница; вълшебница , която се появява край новородените деца и "нарича" - предрича, предвещава им определена съдба. Често срещан образ в българския фолклор и особено в българския юнашки епос (легендите за Крали Марко, деспот Вълкашин, Момчил Юнак и т.н.).
НАВЪЗНИК - (от "въз" - възел, "възати" - правя възли, завързвам); знахар, лечител, заклинател, който изработва магически амулети за защита от зли сили и диви животни. Този тип амулети са малки въженца с навързани по тях възли, което символизира завързване, възспиране на злите сили и зверовете. Подобно на "обавник".
ОБАВНИК - заклинател, магьосник който извършва магии чрез силни подвиквания и възгласи (на старобългарски обавьникъ от обава - възпяване, възглас; обавати - произнасям, извиквам заклинание). Обавниците по описанието си наподобяват шамани. Изработват магически амулети за защита от зли сили и диви животни.
ПОРТЕЖНИК - билкар - отровител.
ПРЕВИТА - най-висши сред мъдреците и магьосниците, притежаващи познания за всичко в трите свята - Прав, Яв и Нав. Това название напомня името на славянското божество Поревит: Пъревит -> Превит. (по Веда Словена)
СДУХАЧ - сoмнамбул; човек, чийто дух излиза от тялото по време на сън и скита из селото - духа, вие, довежда ветрове, разнася и докарва дъждовни облаци и мъгли, отпъжда или приканва градушки, сражава се с други сдухачи. Всеки сдухач охранява от стихийни бедствия, пази късмета и урожая на своя род или село. Често след смъртта си, сдухачите се превръщат във варколаци.
ТРЕВНИЦА - подобно на "вейница" - билкарка, знахарка; жена познаваща билките, техните свойства и начините за приготвянето им в лечебни или смъртоносни отвари. Тревница носи негативно значение, еквивалент е на отровителка, за разлика от вейница - лечителка.
ТРЕВОВЕД - подобно на "тревница", но мъж - билкар, знахар, отровител.
ЧАРОДЕЙ - магьосник, чародей (от старобългарското чар - магия и деяти - правя). Чародей е най-общата и широко разпространена сред всички славяни дума за магьосник въобще. Такива са всички които използват необикновени, свръхестествени магически средства и извършват паранормални дейности - гадания, баяния, предсказания, уроки, омайване, проклеване, отровителство, гонене и призоваване на духове и т.н. Чародеите не са определено добри или зли - на рода си, на приятелите си помагат, а на враговете - вредят. Като цяло имат добра слава, за разлика от вещиците и ведмаците.
ШЕПТУН - заклинател; магьосник, който шепти заклинания, проклятия; въобще всеки, който произнася магически формули с тих, неразбираем глас. В тази категория следователно влизат и баячките, за които е характерно мърморенето "под нос".
ЮНАК - приказен образ, особено характерен за българските славяни. Юнакът в най-общ смисъл е едър млад мъж, с нечовешка сила и свръхестествени способности. Българският юнашки епос назовава няколко най-известни сред юнаците - Крали Марко, Вълкашин, Момчил, Дете Дукадинче. Характерно за юнаците е, че те не се обичат помежду си, дори открито враждуват и се борят за надмощие. Още при раждането вълшебниците - наречници им предричат необикновена съдба от която те не успяват да се отклонят - борят се със злото и неправдите, с изедници и потисници на народа; сблъскват се с чародеи, самодиви и змейове, които почти винаги преборват и подчиняват на волята си.
ELEXARPEN COMANANU TABITOM
-
EXARP - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 252
- Регистриран на: 18 Сеп 2005, 08:18
- Местоположение: NIBIRU
от EXARP » 13 Яну 2006, 19:03
ДЕВТАШЛАРИТЕ И РУСАЛСКИТЕ ГРОБИЩА
В полето извън Плиска, близо до окопа на Външния град, са разположени групи от побити камъни, които местното население нарича девташлари или дикилиташлари. Известни са 33 групи на изток - 8, на юг - 7, на запад - 18. На север няма, ако не се смята групата край село Кладенци, което се намира на половината път от Плиска за Силистра. Камъните представляват неодялани блокове с височина до 1.5 м; върху някои от тях, предимно върху вкопаната в земята част, са изрязани рунически знаци, при разкопки най-често откъм източната им страна са открити кости от кон, готин, овца и дива свиня, звънчета, нож, токи. Камъните са подредени в редове и във всеки ред има по толкова камъни, колкото са редовете (винаги нечетен брой 5, 7, 9), тъй че образуват квадрат, чиито страни (и по изключение ъглите) са ориентирани към посоките на света.
Пръв ги забелязва и проучва Карел Шкорпил (ИРАИК, с. 373) и ето какво представлява по негово описание най-добре съхранената група, която е на изток, на хълма Янак-ери, откъдето се вижда единствено Плиска. Камъните са общо 49 (7х7), побити в квадрат със страни 45 крачки, ориентирани по посоките на света (почти как обикновено, 12°СВ). На източната страна, на 7,7 м от групата, почти на средата, срещу пътеката между третия и четвъртия ред откъм север, е побит самотен камък, уподобен от Карел Шкорпил на престол. Той има жлеб за облегало, място за сядане и стъпало за краката на седналия, а отдясно - квадратен отвор. Под камъните не са открити следи от погребения и Карел Шкорпил предполага, че девташларите са служили за събрания с ограничен кръг участници, а седналият на престола, обърнат към цялата група, е бил председател.
Частичните разкопки, проведени от Ст. Михайлов, не довеждат до изясняване на функциите им. Станчо Ваклинов във Формиране на старобългарската култура1 привежда етнографски паралели от този край, които смята за преживелици (подреждани в редици надгробни паметници на загиналите във войните от началото на века), и изказва предположение, останало в сила и до днес, че девташларите са масовата форма на аристократичната практика да се издигат надписи от името на хана на загинали военачалници, т.е. че са символични гробници на обикновени войници и в крайна сметка са паметници на здравата военна организация. Окончателните резултати от разкопките на Рашо Рашев не са ми известни, но той продължава да ги тълкува като възпоменателни паметници от езическата епоха в Плиска (доколкото по-голямата част от западната група са подредени край пътя от Плиска към западния землен лагер на могилата Кабаюк)2, а във връзка с Големия езически храм вижда тяхното място Павел Георгиев, който ги сравнява с известните балбали при тюркските възпоменателни комплекси.3
Разглеждането на българското езичество като самостойно явление в културно-историческото ни наследство позволи поставянето на проблема за предназначението на девташларите във връзка с русалските игри, русалийските гробища и посветителните обреди за юноши според описанията им в нашия фолклор.
Русалските игри са езическо наследство, срамни игри, за които пръв съобщава още през ХІІІ век охридският епископ Димитър Хоматиан - през седмицата след Петдесетница млади хора обхождали селата на чети, събирали подаръци, танцували, скачали и правели пантомима.4 В народния календар за Русалска се смята неделята преди или след Петдесетница и според вярванията тогава бродят русалии, невидими духове, които наказват за неспазени забрани с отнемане на ръце или крака. По същото време предимно в Северна България чети от мъже, наречени русалии или калушари, обхождат селата и лекуват болни чрез обредни танци и музика. Името Русалия идва от името на античния празник на розите, който бил тясно свързан с култа към мъртвите. Същевременно с русалии твърде отрано се означават игри и участници в тях и в т.нар. Погани дни от Коледа до Ивановден. Сред вестите в староруски писмени паметници, някои от които са с българска подложка, най-разгърнато е описанието в Стоглава от 1531 г. за русалии на Ивановден и навечерието на Рождество и Богоявление, когато мъже, жени и девици извършвали богомерзки дела - ходели на нощни игри, придружени с бесовски песни, а на сутринта с викове се умивали в река и се връщали в домовете си, за да паднат като мъртви. На друго място пък са съпоставени коледуването и русалските игри - нелепо коледовати, ни русалии играти. В края на миналия век Кузман Шапкарев описва русалии в селата между Енидже Вардар и Кукуш - дружина момци, винаги нечетно число, облечени в празнични бели дрехи, с голи мечове в ръка, обхождали селата през дванайсетте погани дни, предвождани от балтаджия, кеседжия и калаузин, придружавали ги двама тъпанари и двама свирци, момците се движели задължително по двойки, в пълно обредно мълчание, при това две дружини не трябвало да се срещнат на път, но ако се случело, започвал бой и убитите били погребвани в особени русалски гробища. За подобен обичай загатват и братя Миладинови за селата от Дебърско, където коледували, като си почерняли лицата и ходели от село на село с песни и хора, носейки червен байрак с бял кръст в средата.
Русалските игри и празникът се осъзнават през Средновековието като езически остатъци (срамни или идолски игри), но смисълът им досега не е разкрит, тъй като се анализират откъснато от средата, която ги е породила, а именно българското езичество. В този им вид, в който ги заварват етнографите през ХІХ век, и празник, и игри били в значителна степен християнизирани. Старинният пласт, който издава езическата им същност, е съхранен донякъде в песни и в топонима Русалски гробища.
В песните Русалска неделя или Русалия се свързва с градене (начало на цикъл) Дива ще си загради градините по време на добри дни - Гергьовден с Полерания, Русаля цяла неделя, Спасовден и Атанасовден (ТВ, № 3873, НПЛов., с. 51), мома е заградила Дивна града Русалия (или зимна града Русалия) и сяда на бял камък в очакване на годежари и жених, сравнен с ясно слънце (СИБ 1, №№ 61, 62; ССБ, 2198). А в песен на коледно хоро от Бяла Черква (ССБ, № 168, вж. и № 167; ТВ, №№ 1212, 1213) с начало Коледо, не колнала се! хубава руса девойка се е разиграла около каменен град, от него изхвръква сокол с пророчество за голямо чудо, според което момците ще бъдат войници, момите - робини, а старците - посечени. Възпяваният град или градина символизира посветителните обреди за момци и моми, при които се осъвместяват край (=смърт) и начало (=раждане) и новопосветените се третират като временно мъртви, за да възкръснат в новия си социален статус. Същата идейна основа има и великденската песен (СбНУ 42, с. 226) за Дивна Юда Самовила, която гради на връх на Стара планина град от душите на моми и момци, а също така и юнашката песен (СбНУ 2, с. 107) за Русалка (Русанта) девойка, която примамва трима юнаци - Марко, Момчил и Реля Крилатина - с чудното си перо, захвърлено в края на клисурата на Аин (Мечка) планина, затваря ги в кале на Великден и ги извежда на Спасовден (т.е. през Русалската неделя, което мотивира и избора на името Русалка), когато бива посечена с измама от Рельо Крилатина.
Известно е, че църквата преследвала сатурналиите, а след това и коледуването заради поразителната прилика на смъртта на ритуално развенчавания техен цар с кръстната смърт на Христос, но без да имаме преки сведения за това, не по-малко основание тя ще да е имала да се обяви против прикрепването на чисто езическите представи за временната смърт на посветените към Великден и към Възнесение. Можем да предположим, че сюжетът на пантомимата, за която съобщава Димитър Хоматиан, ще да е бил илюстрация на тази идея. Свой принос при осмислянето на стария празник на розите и на култа към мъртвите има и българското шаманство - русалиите се коментират от своите хулители като игри, свързани с музика и екстатични състояния, с пиянство (опиянение) и маски. Предпочитанията към вертикалната организация на пространството в шаманската митология стои в основата и на избора на календарното прикрепване на русалските игри към Поганите дни или Русалската неделя, когато според народната вяра небето се отваря (или се прибират душите на мъртвите, разпуснати още на Връбница), т.е., когато шаманът може да лети и да съпровожда душите през небесното отверстие. Изглежда, образът на Рельо Крилатина, победителя на Русалската девойка от цитираната вече юнашка песен, е спомен от някогашната шаманска митология.
Топонимът Русалски гробища е още по-сигурно указание за същността на русалиите като посветителни обреди от езическо време. Те, както джамалските в източните краища и коледарските в западните, са свързани с поверието, че там са погребани убитите при сраженията на две пресрещнали се дружини русалии, джамалари или коледари. Примерите, които имаме на разположение, позволяват сигурна реконструкция на изходната семантика
1. Константин Иречек описва Русалски гробища до село Василица в т.нар. Българска клисура - камъни уж стари около някаква си малка каменна баня.5
2. Петър Мутафчиев привежда свидетелски показания на стари жители на село Церово, на изхода на същата Българска клисура, които помнели, че побити камъни стърчели в седловината Русалски гробища, северно от градището на рида Петруша, и по продължението на стар път, наричан Трояндрум.6
3. Русалийски гробища се намират до Белоградчик, на пътя за Лом, за които се вярва, че там са погребани убитите в битка между две села за една крадена мома.7
4. Пак К. Иречек описва Русалийски гробища в Русалския проход на Стара планина от Ново село за Калофер, до които има и Самодивски кладенец.8
5. На пътя от Трявна за Казанлък на една равнина се намирали Русалски гробища, за които П. Р. Славейков съобщава, че там някога са се сражавали исполини русали и бродници и магьосници ходели да правят своите заклинания. Предполага се, че за едно от двете места се отнася сведението в Цариградски вестник от 1858 г., според което русалските гробища са въздълги камъни, обрасли в земята.9
6. Йордан Заимов отбелязва като местно име Русалските гробища за гол гребен, на 5 км югоизточно от с. Мирково, Пирдопско, с изкуствена могила, което е свързано с предание за голям бой между две русалски дружини.10
7. Местно име Русалски гробища Йордан Заимов отбелязва при село Бъта и до Русалски баир близо до село Долно Левски, Панагюрско.11
8. Русалийски, наричани още Елински или Латински, гробища се намират между връх Градището и връх Васильов над село Шипково, Троянско (по устно сведение от Васил Марков).
9. В близост до стар римски път е местността Русалиите край село Литаково, Ботевградско, на границата между Ржана и Голема планина, а друга една местност със същото име, но на брод на река Каменица до Угърчин, съседства с Латински гробища и Забит камък. Самият камък, дълъг 2,6 м, стърчал на една могила заедно с други камъни и при разкопки били открити погребения, наподобяващи братска могила, с гробен инвентар от ХІV век.12
За Русалийски гробища се пее във варианти на баладите Булин глас от гроба и Лазар и Петкана Лазар говеда пасеше из Русалимски гробища, па се изкачи на камък, със меден кавал засвири, а в края на песента земята се разтваря и майката прибира децата при себе си (СбНУ 16-17, с. 94, от Копривщица); Байо ма Лазар доведе до Русалските гробища, та па си тамо остана... (СбНУ 44, № 115, от с. Батулия, Софийско). И в двата примера Русалските гробища са място, където земята се отваря и поглъща хора.
Топонимът е разпространен и в краища, за които няма етнографски сведения за русалийски игри, следователно в миналото те са били присъщи на цялото етнично землище, а не локално явление (с предпочитание към неговата среда). Местата, които означава, са малки равнини (седловини) във важни планински проходи, по които са минавали пътища още през Античността. В тоя смисъл именуването не е резултат от случайна непредвидена среща между две русалийски дружини, каквато се описва и във вариантите на баладата Жена на разбойник - среснавме се у тесни клисури, тевно беше, та се не видоме, ногу бевме, та се не познавме, срам ни беше, не приказваме си (Шапк. 2, № 306, от Самоковско). Според нас в поверието за произхода на топонима имаме работа с вторична мотивация, тъй като е избледнял споменът за посветителния характер на русалийските игри, при които в определени места участниците временно умирали и възкръсвали, вече като воини. В митопоетичната традиция тази временна смърт на посветените се представяла като поглъщане от обитателя или покровителя на клисурата - Люта Змия троеглава, унаследила античния Змей Василиск, или от мечка-стръвница Марко добър юнак с дружина от тридесет юнаци отива на двубой със Змия Тройоглава, която е запряла цареви друмове и тесни клисури (СбНУ 43, с. 104, а в обредните варианти публикувани в СбНУ 5, с. 6, СбНУ 2, с. 9 и др. трима или двама юнаци се бият с Люта Змия в дервене Василиски и от търбуха й изваждат цяла сватба). В друга юнашка песен (СбНУ 1, с. 62) тридесет юнаци начело с Марко са затворени в тъмница от Арватска девойка, откъдето излизат на Великден.
Сведенията за идолските русалски игри, топонимът Русалски гробища и девташларите около Плиска са сигурно указание, че в ранните векове на българската държава посветителните обреди за юноши все още са били активно действаща институция при формирането на новия набор воини. При отмирането им останали многобройни следи във фолклора, и то най-вече в коледните и хайдушките песни. И ако се съди по тях, времето на посветителните обреди е около Коледа и в периода между Благовец и Петровден, т.е. също тъй раздвоено, както са раздвоени русалските игри по Коледа и около Петдесетница.Честото упоменаване на бране на билки и цветя (перуника, божур, гороцвет) подсказват реликти от римските Розалии, които подобно на християнската Пасха били подвижни и зависели от географската ширина и времето на цъфтежа. Прикрепването на посветителните обреди към пролетта съответства на свещената пролет у римляните, когато неофитите след брак вкупом се отправяли към нови поселения и по този начин били съгласувани началото на техния нов живот с началото на новата година през месец март. Но тъй като българската Нова година започвала с деня на зимното слънцестоене, русалски игри и посветителни обреди се прикрепили и към Коледа, а в контекста на коледуването и коледните песни те получили и своето последователно осмисляне - смяната на една година с друга се описвала като календарен вариант на мита за сътворението, в който централно място заемал двубоят между Змеебореца и Змея на дълбините. Заличаването на границите между световете, когато злите (отвъдните) сили достигали средата на усвоеното пространство, позволявало да се мисли, че посветителните дружини могат да посетят отвъдния свят и да умрат, за да възкръснат. Това вече може да обясни защо свети Георги, християнският възприемник на Змеебореца, освобождава три синджира роби, момци, моми и деца, които самодива е пленила и не им дава сянка и вода (Ил., 63, Шуменско).
След този преглед на предполагаемите следи от посветителни обреди за юноши ще се върнем отново на въпроса за предназначението на девташларите. Според Карел Шкорпил за девташларите се разказва, че камъните са носени от жидове (великани) и са оставени там, където ги заварила заповедта на владетеля в Плиска, защото градежът бил завършен и те са се оказали излишни. По друга легенда те са носени на гръб от девойки-великанки и са подредени от тях, а във вариант на същата легенда девойките са заменени с жени-великанки, които ги оставили, защото чули, че им горят къщите в Плиска и те се втурнали да спасяват децата си. Дикилиташлари означава побити камъни, а в другото име - девташлари, Шкорпил извежда дев от перс. зъл дух, великан или чудовище. Тази етимология осмисля присъствието на жидовете-великани в легендата, но оставя встрани девойките и жените-великанки. Дев в наименованието девташлари може да идва от деви, които в митологията на тюркските народи са жени, подобни на албастите, с дълги гърди, които премятат през рамо (МНМ 1, с. 417). В Средна Азия съществуват вярвания, според които те са строители на крепости и духове-помощници на шамана. Тази им функция кореспондира точно с коледната песен за малка мома, която гради Дивна града Русалия.
Участниците в събранията били ограничени на брой, винаги нечетно число (25, 49, 81) и можем да предполагаме, че девташларите са служили на обредни дружини, в които също се спазва както при русалиите нечетно число. Общо взето, тези дружини били три вида - малки, средни и големи - и ще да са принадлежали на родове от столицата. Ако се доверим на интерпретацията на Иван Венедиков на едно известие за буната срещу Борис при покръстването, в нея е имало 48 рода.13 Карел Шкорпил пояснява, че 16-те групи от западната страна са се съхранили поради това, че са върху поляни. След като са върху необработваема земя, навярно са се запазили всички групи. Твърде вероятно е също така в трите посоки, които се определят с видимото движение на слънцето в неговия денонощен ход, упоменати в песента за малка мома и Дивнаграда, да е имало по равен брой групи от девташлари - тъкмо 48.
Важно указание за разгадаването на предназначението на камъните на девите е ориентацията на страните на квадратите им по посоките на света, т.е. както капищата и жертвениците в момента на обреда те стават център на света и през тях минава световната ос, по която участниците в обреда слизат под земята или се качват на небето.
Отклонението при тази ориентация по световните посокси с 12° на североизток, както и престола на председателя на изток, подсказва, че може би са наблюдавали изгрева на слънцето. Времето, през което може да се вижда изгрев на хоризонта, е най-рано 31 дни след пролетното равноденствие (след 21 април) и също толкова дни до есенното равноденствие, най-късно до 23 август. Става дума за наблюдение на изгрев при идеален хоризонт на морския бряг, а иначе при всяка група въпросът трябва да се решава конкретно, още повече че по първоначалните публикации в Сборника за народни умотворения Карел Шкорпил дава друга ориентация по оста север - юг. Но ако повечето квадрати наистина са с отклонение 12° североизток, това подсказва голямата роля на Гергьовден след покръстването (избора на патрон за българския манастир на Света гора, Чудото на свети Георги с българина) именно като резултат от връзката с посветителните обреди за юноши в столицата Плиска.
В полето извън Плиска, близо до окопа на Външния град, са разположени групи от побити камъни, които местното население нарича девташлари или дикилиташлари. Известни са 33 групи на изток - 8, на юг - 7, на запад - 18. На север няма, ако не се смята групата край село Кладенци, което се намира на половината път от Плиска за Силистра. Камъните представляват неодялани блокове с височина до 1.5 м; върху някои от тях, предимно върху вкопаната в земята част, са изрязани рунически знаци, при разкопки най-често откъм източната им страна са открити кости от кон, готин, овца и дива свиня, звънчета, нож, токи. Камъните са подредени в редове и във всеки ред има по толкова камъни, колкото са редовете (винаги нечетен брой 5, 7, 9), тъй че образуват квадрат, чиито страни (и по изключение ъглите) са ориентирани към посоките на света.
Пръв ги забелязва и проучва Карел Шкорпил (ИРАИК, с. 373) и ето какво представлява по негово описание най-добре съхранената група, която е на изток, на хълма Янак-ери, откъдето се вижда единствено Плиска. Камъните са общо 49 (7х7), побити в квадрат със страни 45 крачки, ориентирани по посоките на света (почти как обикновено, 12°СВ). На източната страна, на 7,7 м от групата, почти на средата, срещу пътеката между третия и четвъртия ред откъм север, е побит самотен камък, уподобен от Карел Шкорпил на престол. Той има жлеб за облегало, място за сядане и стъпало за краката на седналия, а отдясно - квадратен отвор. Под камъните не са открити следи от погребения и Карел Шкорпил предполага, че девташларите са служили за събрания с ограничен кръг участници, а седналият на престола, обърнат към цялата група, е бил председател.
Частичните разкопки, проведени от Ст. Михайлов, не довеждат до изясняване на функциите им. Станчо Ваклинов във Формиране на старобългарската култура1 привежда етнографски паралели от този край, които смята за преживелици (подреждани в редици надгробни паметници на загиналите във войните от началото на века), и изказва предположение, останало в сила и до днес, че девташларите са масовата форма на аристократичната практика да се издигат надписи от името на хана на загинали военачалници, т.е. че са символични гробници на обикновени войници и в крайна сметка са паметници на здравата военна организация. Окончателните резултати от разкопките на Рашо Рашев не са ми известни, но той продължава да ги тълкува като възпоменателни паметници от езическата епоха в Плиска (доколкото по-голямата част от западната група са подредени край пътя от Плиска към западния землен лагер на могилата Кабаюк)2, а във връзка с Големия езически храм вижда тяхното място Павел Георгиев, който ги сравнява с известните балбали при тюркските възпоменателни комплекси.3
Разглеждането на българското езичество като самостойно явление в културно-историческото ни наследство позволи поставянето на проблема за предназначението на девташларите във връзка с русалските игри, русалийските гробища и посветителните обреди за юноши според описанията им в нашия фолклор.
Русалските игри са езическо наследство, срамни игри, за които пръв съобщава още през ХІІІ век охридският епископ Димитър Хоматиан - през седмицата след Петдесетница млади хора обхождали селата на чети, събирали подаръци, танцували, скачали и правели пантомима.4 В народния календар за Русалска се смята неделята преди или след Петдесетница и според вярванията тогава бродят русалии, невидими духове, които наказват за неспазени забрани с отнемане на ръце или крака. По същото време предимно в Северна България чети от мъже, наречени русалии или калушари, обхождат селата и лекуват болни чрез обредни танци и музика. Името Русалия идва от името на античния празник на розите, който бил тясно свързан с култа към мъртвите. Същевременно с русалии твърде отрано се означават игри и участници в тях и в т.нар. Погани дни от Коледа до Ивановден. Сред вестите в староруски писмени паметници, някои от които са с българска подложка, най-разгърнато е описанието в Стоглава от 1531 г. за русалии на Ивановден и навечерието на Рождество и Богоявление, когато мъже, жени и девици извършвали богомерзки дела - ходели на нощни игри, придружени с бесовски песни, а на сутринта с викове се умивали в река и се връщали в домовете си, за да паднат като мъртви. На друго място пък са съпоставени коледуването и русалските игри - нелепо коледовати, ни русалии играти. В края на миналия век Кузман Шапкарев описва русалии в селата между Енидже Вардар и Кукуш - дружина момци, винаги нечетно число, облечени в празнични бели дрехи, с голи мечове в ръка, обхождали селата през дванайсетте погани дни, предвождани от балтаджия, кеседжия и калаузин, придружавали ги двама тъпанари и двама свирци, момците се движели задължително по двойки, в пълно обредно мълчание, при това две дружини не трябвало да се срещнат на път, но ако се случело, започвал бой и убитите били погребвани в особени русалски гробища. За подобен обичай загатват и братя Миладинови за селата от Дебърско, където коледували, като си почерняли лицата и ходели от село на село с песни и хора, носейки червен байрак с бял кръст в средата.
Русалските игри и празникът се осъзнават през Средновековието като езически остатъци (срамни или идолски игри), но смисълът им досега не е разкрит, тъй като се анализират откъснато от средата, която ги е породила, а именно българското езичество. В този им вид, в който ги заварват етнографите през ХІХ век, и празник, и игри били в значителна степен християнизирани. Старинният пласт, който издава езическата им същност, е съхранен донякъде в песни и в топонима Русалски гробища.
В песните Русалска неделя или Русалия се свързва с градене (начало на цикъл) Дива ще си загради градините по време на добри дни - Гергьовден с Полерания, Русаля цяла неделя, Спасовден и Атанасовден (ТВ, № 3873, НПЛов., с. 51), мома е заградила Дивна града Русалия (или зимна града Русалия) и сяда на бял камък в очакване на годежари и жених, сравнен с ясно слънце (СИБ 1, №№ 61, 62; ССБ, 2198). А в песен на коледно хоро от Бяла Черква (ССБ, № 168, вж. и № 167; ТВ, №№ 1212, 1213) с начало Коледо, не колнала се! хубава руса девойка се е разиграла около каменен град, от него изхвръква сокол с пророчество за голямо чудо, според което момците ще бъдат войници, момите - робини, а старците - посечени. Възпяваният град или градина символизира посветителните обреди за момци и моми, при които се осъвместяват край (=смърт) и начало (=раждане) и новопосветените се третират като временно мъртви, за да възкръснат в новия си социален статус. Същата идейна основа има и великденската песен (СбНУ 42, с. 226) за Дивна Юда Самовила, която гради на връх на Стара планина град от душите на моми и момци, а също така и юнашката песен (СбНУ 2, с. 107) за Русалка (Русанта) девойка, която примамва трима юнаци - Марко, Момчил и Реля Крилатина - с чудното си перо, захвърлено в края на клисурата на Аин (Мечка) планина, затваря ги в кале на Великден и ги извежда на Спасовден (т.е. през Русалската неделя, което мотивира и избора на името Русалка), когато бива посечена с измама от Рельо Крилатина.
Известно е, че църквата преследвала сатурналиите, а след това и коледуването заради поразителната прилика на смъртта на ритуално развенчавания техен цар с кръстната смърт на Христос, но без да имаме преки сведения за това, не по-малко основание тя ще да е имала да се обяви против прикрепването на чисто езическите представи за временната смърт на посветените към Великден и към Възнесение. Можем да предположим, че сюжетът на пантомимата, за която съобщава Димитър Хоматиан, ще да е бил илюстрация на тази идея. Свой принос при осмислянето на стария празник на розите и на култа към мъртвите има и българското шаманство - русалиите се коментират от своите хулители като игри, свързани с музика и екстатични състояния, с пиянство (опиянение) и маски. Предпочитанията към вертикалната организация на пространството в шаманската митология стои в основата и на избора на календарното прикрепване на русалските игри към Поганите дни или Русалската неделя, когато според народната вяра небето се отваря (или се прибират душите на мъртвите, разпуснати още на Връбница), т.е., когато шаманът може да лети и да съпровожда душите през небесното отверстие. Изглежда, образът на Рельо Крилатина, победителя на Русалската девойка от цитираната вече юнашка песен, е спомен от някогашната шаманска митология.
Топонимът Русалски гробища е още по-сигурно указание за същността на русалиите като посветителни обреди от езическо време. Те, както джамалските в източните краища и коледарските в западните, са свързани с поверието, че там са погребани убитите при сраженията на две пресрещнали се дружини русалии, джамалари или коледари. Примерите, които имаме на разположение, позволяват сигурна реконструкция на изходната семантика
1. Константин Иречек описва Русалски гробища до село Василица в т.нар. Българска клисура - камъни уж стари около някаква си малка каменна баня.5
2. Петър Мутафчиев привежда свидетелски показания на стари жители на село Церово, на изхода на същата Българска клисура, които помнели, че побити камъни стърчели в седловината Русалски гробища, северно от градището на рида Петруша, и по продължението на стар път, наричан Трояндрум.6
3. Русалийски гробища се намират до Белоградчик, на пътя за Лом, за които се вярва, че там са погребани убитите в битка между две села за една крадена мома.7
4. Пак К. Иречек описва Русалийски гробища в Русалския проход на Стара планина от Ново село за Калофер, до които има и Самодивски кладенец.8
5. На пътя от Трявна за Казанлък на една равнина се намирали Русалски гробища, за които П. Р. Славейков съобщава, че там някога са се сражавали исполини русали и бродници и магьосници ходели да правят своите заклинания. Предполага се, че за едно от двете места се отнася сведението в Цариградски вестник от 1858 г., според което русалските гробища са въздълги камъни, обрасли в земята.9
6. Йордан Заимов отбелязва като местно име Русалските гробища за гол гребен, на 5 км югоизточно от с. Мирково, Пирдопско, с изкуствена могила, което е свързано с предание за голям бой между две русалски дружини.10
7. Местно име Русалски гробища Йордан Заимов отбелязва при село Бъта и до Русалски баир близо до село Долно Левски, Панагюрско.11
8. Русалийски, наричани още Елински или Латински, гробища се намират между връх Градището и връх Васильов над село Шипково, Троянско (по устно сведение от Васил Марков).
9. В близост до стар римски път е местността Русалиите край село Литаково, Ботевградско, на границата между Ржана и Голема планина, а друга една местност със същото име, но на брод на река Каменица до Угърчин, съседства с Латински гробища и Забит камък. Самият камък, дълъг 2,6 м, стърчал на една могила заедно с други камъни и при разкопки били открити погребения, наподобяващи братска могила, с гробен инвентар от ХІV век.12
За Русалийски гробища се пее във варианти на баладите Булин глас от гроба и Лазар и Петкана Лазар говеда пасеше из Русалимски гробища, па се изкачи на камък, със меден кавал засвири, а в края на песента земята се разтваря и майката прибира децата при себе си (СбНУ 16-17, с. 94, от Копривщица); Байо ма Лазар доведе до Русалските гробища, та па си тамо остана... (СбНУ 44, № 115, от с. Батулия, Софийско). И в двата примера Русалските гробища са място, където земята се отваря и поглъща хора.
Топонимът е разпространен и в краища, за които няма етнографски сведения за русалийски игри, следователно в миналото те са били присъщи на цялото етнично землище, а не локално явление (с предпочитание към неговата среда). Местата, които означава, са малки равнини (седловини) във важни планински проходи, по които са минавали пътища още през Античността. В тоя смисъл именуването не е резултат от случайна непредвидена среща между две русалийски дружини, каквато се описва и във вариантите на баладата Жена на разбойник - среснавме се у тесни клисури, тевно беше, та се не видоме, ногу бевме, та се не познавме, срам ни беше, не приказваме си (Шапк. 2, № 306, от Самоковско). Според нас в поверието за произхода на топонима имаме работа с вторична мотивация, тъй като е избледнял споменът за посветителния характер на русалийските игри, при които в определени места участниците временно умирали и възкръсвали, вече като воини. В митопоетичната традиция тази временна смърт на посветените се представяла като поглъщане от обитателя или покровителя на клисурата - Люта Змия троеглава, унаследила античния Змей Василиск, или от мечка-стръвница Марко добър юнак с дружина от тридесет юнаци отива на двубой със Змия Тройоглава, която е запряла цареви друмове и тесни клисури (СбНУ 43, с. 104, а в обредните варианти публикувани в СбНУ 5, с. 6, СбНУ 2, с. 9 и др. трима или двама юнаци се бият с Люта Змия в дервене Василиски и от търбуха й изваждат цяла сватба). В друга юнашка песен (СбНУ 1, с. 62) тридесет юнаци начело с Марко са затворени в тъмница от Арватска девойка, откъдето излизат на Великден.
Сведенията за идолските русалски игри, топонимът Русалски гробища и девташларите около Плиска са сигурно указание, че в ранните векове на българската държава посветителните обреди за юноши все още са били активно действаща институция при формирането на новия набор воини. При отмирането им останали многобройни следи във фолклора, и то най-вече в коледните и хайдушките песни. И ако се съди по тях, времето на посветителните обреди е около Коледа и в периода между Благовец и Петровден, т.е. също тъй раздвоено, както са раздвоени русалските игри по Коледа и около Петдесетница.Честото упоменаване на бране на билки и цветя (перуника, божур, гороцвет) подсказват реликти от римските Розалии, които подобно на християнската Пасха били подвижни и зависели от географската ширина и времето на цъфтежа. Прикрепването на посветителните обреди към пролетта съответства на свещената пролет у римляните, когато неофитите след брак вкупом се отправяли към нови поселения и по този начин били съгласувани началото на техния нов живот с началото на новата година през месец март. Но тъй като българската Нова година започвала с деня на зимното слънцестоене, русалски игри и посветителни обреди се прикрепили и към Коледа, а в контекста на коледуването и коледните песни те получили и своето последователно осмисляне - смяната на една година с друга се описвала като календарен вариант на мита за сътворението, в който централно място заемал двубоят между Змеебореца и Змея на дълбините. Заличаването на границите между световете, когато злите (отвъдните) сили достигали средата на усвоеното пространство, позволявало да се мисли, че посветителните дружини могат да посетят отвъдния свят и да умрат, за да възкръснат. Това вече може да обясни защо свети Георги, християнският възприемник на Змеебореца, освобождава три синджира роби, момци, моми и деца, които самодива е пленила и не им дава сянка и вода (Ил., 63, Шуменско).
След този преглед на предполагаемите следи от посветителни обреди за юноши ще се върнем отново на въпроса за предназначението на девташларите. Според Карел Шкорпил за девташларите се разказва, че камъните са носени от жидове (великани) и са оставени там, където ги заварила заповедта на владетеля в Плиска, защото градежът бил завършен и те са се оказали излишни. По друга легенда те са носени на гръб от девойки-великанки и са подредени от тях, а във вариант на същата легенда девойките са заменени с жени-великанки, които ги оставили, защото чули, че им горят къщите в Плиска и те се втурнали да спасяват децата си. Дикилиташлари означава побити камъни, а в другото име - девташлари, Шкорпил извежда дев от перс. зъл дух, великан или чудовище. Тази етимология осмисля присъствието на жидовете-великани в легендата, но оставя встрани девойките и жените-великанки. Дев в наименованието девташлари може да идва от деви, които в митологията на тюркските народи са жени, подобни на албастите, с дълги гърди, които премятат през рамо (МНМ 1, с. 417). В Средна Азия съществуват вярвания, според които те са строители на крепости и духове-помощници на шамана. Тази им функция кореспондира точно с коледната песен за малка мома, която гради Дивна града Русалия.
Участниците в събранията били ограничени на брой, винаги нечетно число (25, 49, 81) и можем да предполагаме, че девташларите са служили на обредни дружини, в които също се спазва както при русалиите нечетно число. Общо взето, тези дружини били три вида - малки, средни и големи - и ще да са принадлежали на родове от столицата. Ако се доверим на интерпретацията на Иван Венедиков на едно известие за буната срещу Борис при покръстването, в нея е имало 48 рода.13 Карел Шкорпил пояснява, че 16-те групи от западната страна са се съхранили поради това, че са върху поляни. След като са върху необработваема земя, навярно са се запазили всички групи. Твърде вероятно е също така в трите посоки, които се определят с видимото движение на слънцето в неговия денонощен ход, упоменати в песента за малка мома и Дивнаграда, да е имало по равен брой групи от девташлари - тъкмо 48.
Важно указание за разгадаването на предназначението на камъните на девите е ориентацията на страните на квадратите им по посоките на света, т.е. както капищата и жертвениците в момента на обреда те стават център на света и през тях минава световната ос, по която участниците в обреда слизат под земята или се качват на небето.
Отклонението при тази ориентация по световните посокси с 12° на североизток, както и престола на председателя на изток, подсказва, че може би са наблюдавали изгрева на слънцето. Времето, през което може да се вижда изгрев на хоризонта, е най-рано 31 дни след пролетното равноденствие (след 21 април) и също толкова дни до есенното равноденствие, най-късно до 23 август. Става дума за наблюдение на изгрев при идеален хоризонт на морския бряг, а иначе при всяка група въпросът трябва да се решава конкретно, още повече че по първоначалните публикации в Сборника за народни умотворения Карел Шкорпил дава друга ориентация по оста север - юг. Но ако повечето квадрати наистина са с отклонение 12° североизток, това подсказва голямата роля на Гергьовден след покръстването (избора на патрон за българския манастир на Света гора, Чудото на свети Георги с българина) именно като резултат от връзката с посветителните обреди за юноши в столицата Плиска.
ELEXARPEN COMANANU TABITOM
-
EXARP - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 252
- Регистриран на: 18 Сеп 2005, 08:18
- Местоположение: NIBIRU
от EXARP » 13 Яну 2006, 19:07
Духове
Славянски духове тук условно наричаме всички свръхестествени същества, които според славяните са обитавали заобикалящия ги свят . Самите славяни най - често наричат тези същества бес , бесове , което в предхристиянско време обозначава абсолютно всички духове, демони и пр. , без оглед на функциите и характера им (добри или зли) . В западната литература и Интернет , бесовете много погрешно са наричани "божества" , вероятно единствено поради характеристиката им на НЕ-човешки същества с особени способности . Но не всички вълшебни образи в митологията могат да бъдат отъждествявани с богове. Разликата помежду им е много ясна и пределно проста - боговете са с една дума казано "всемогъщи" ; те въплъщават основни характеристики на природата или на човешката същност и обществен живот , и съответно могат да направляват , да моделират всичко по вертикала и хоризонтала на Световното дърво - живот , смърт , любов , брак , раждане , болест , плодородие , мизерия , сила , слабост , дъждове , суши , земетресения , светлина , мрак , топлина , студ и пр. При това от всичките им действия се излъчва някаква условно казано грижа , загриженост за човечеството или природата , независимо как се проявява в конкретния случай - като полза или като вреда . Грижата тук не е задължително в интерес на човека , не е насочена само към неговото добруване , но така или иначе има определена трайна насоченост към поддържането на основен вселенски принцип . Доста по - елементарни , нисши и немощни са всичките демони , духове , души и други свръхестествени създания . Вярно , че те имат едни или други магически възможности , но тия им възможности са в една доста тясна област и се използват за постигане на твърде маловажен ефект , който е повече проекция на моментната прищявка на съответното същество , отколкото проява на целенасочен стремеж към каквото и да било . Най - сетне , свръхестествените същества , посочени по - долу , сами са подчинени на боговете , макар и в по - лека степен от хората . Те не са така жизнено зависими от божественото благоволение , но са принудени са се съобразяват с него , за да не станат обект на "небесно наказание" и именно наказуемостта им ги разграничава от божествените сили , които знаем са като цяло ненаказуеми . И ако боговете са най - вече обект на религиозни вярвания и почит , то останалите свръхестествени същества са обект единствено на митология и суеверия . Поради това и хората само се страхуват от тях , както се страхуват от зверовете и болестите , докато към боговете се отнасят със страхопочитание , с уважение , та дори и с обич .
БАННИК - дух - обитател на банята. С магическите си способности банниците развързвали езиците на къпещите се хора. Често се явявали с вида на близък роднина - възрастен мъж. Тези духове имали важно значение според късните славяни, тъй като в банята, на четири очи, се споделяли най-големи тайни, сключвали се тайни договори, планирали се заговори. И така, ако човек успеел да улови банник и да го принуди да проговори, можел да научи много тайни за околните. Най-лесно банникът се заплашва с огън или слънце, бидейки същество свързано с водата и влагата.
БРЕГИНИ - женски духове, обитаващи бреговете на реки и езера. Вярвало се, че отвличат деца. Най-често са представяни с торс на жена и с крака, опашка и криле на граблива птица.
БЛАТНИК - духове - обитатели на блатата. Ако човек се приближи много до блато, блатниците могат внезапно да изскочат от тинята и да го завлекат на дъното, давейки го.
ВИЛИ, САМОВИЛИ - красиви женски горски духове, родствени на самодивите, с човешки облик и големи криле. Вилите обитават трудно достъпни високопланински гори, където всяка се грижи за горско животно, дърво, цвете, храст или планински поток, като ревниво го защитава, главно от човешки вреди. Тези красавици особено обичат сърните, с които могат да разговарят, но са доста злонамерени към хора. Всячески се стремят да ги отклонят от горите си и в този си стремеж често отравят потоците. Разполагат с големи познания за природата и билките, и ако човек успее да ги подслуша на сборищата им след залез, може да научи как да лекува с определено растение или за местонахождението на скрито съкровище, както и много други тайни за света.
ВОДНИК, ВОДЯНОЙ - духове - господари на реки, потоци и извори. Водникът е повелител на русалките. Често вреди на хората.
ДИВИ ЛЮДЕ, ГОРСКИ ЛЮДЕ - диви жени и диви мъже - човекоподобни демони, целите покрити с тъмна козина, обитаващи гъстите планински гори. Ако човек неволно наближи бърлогите, където са оставени децата им, те се нахвърлят с крясъци върху него и го разкъсват.
ДОМОВИК, ДОМОВОЙ - дух на починал родоначалник или праотец на семейството; той е бил толкова привързан към дома и наследниците си приживе, че след смъртта си е останал на обитава родовата истба, да бди и да се грижи за бъдните поколения. Основна негова грижа е поддържането на семейния огън, поради което обитава огнището или пещта, печката. Славяните особено са почитали домовика; заделяли храна от празнични трапези и са я оставяли край огнището за да се нахрани и той. Преди всяко ново начинание, семейството приготвяло специална "стопанова гостба", канело роднини и дружно отправяли въпроси и молитви за благословия към прадедския дух, след което гуляели. Вярвало се че след като е измолена помощтта на домовика нещата ще потръгнат добре. Когато се местели в нов дом, стопанката взимала живи въглени от старото огнище, занасяла ги в новото жилище и измолвала от домашния дух да се засели там. Домовикът понякога вреди, друг път помага на стопаните, в зависимост дали са почтителни към него или от настроението му. Особено важно е домакинята да си върши добре работата и да не го оставят гладен. Когато иска храна той потропва из стаите през нощта, докато хората спят. Ако не му обърнат внимание домовикът се отвръща от тях и ги постигат болести и нещастия.
ДОМНИЦА, ДОМОВИЦА - женски домашен дух - партньор на домника. Друго име за Кикимора.
ДВОРНИК, ДВОРНИЙ - дух, обитаващ двора на къщата, охраняващ градините, хамбарите, кокошарниците и другите помощни сгради край дома.
ЖАР-ПТИЦА - митологична свръхестествена птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птица обитава короната на Световното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способност да мигрира между света на боговете Прав и света на хората Яв. Също така вълшебната птица охранява плода на живота - златната ябълка, която расте по клоните на Дървото.
ЖИВА-ЮДА - юда, самодива служеща на богинята на живота и съзиданието Жива, откъдето идва и името й. (по Веда Словена)
ЗМЕЙ - огромно огнедишащо чудовище подобно на дракон. Змеят е висша зла сила, пратеник на мрака, който се стреми да разруши установения от божествения закон ред - Правда. Змейовете вършат ужасяващи злини, които често поставят под въпрос оцеляването на цели родове села: предизвикват суши като заприщват реки, пресушават езера, или унищожават реколтата с дъждовни порои и градушки, причинявайки масов глад. Пръв враг на змея е бог Перун - върховният господар. Той преследва змейовете и влиза в единоборство с тях като винаги побеждава след дълга и опасна борба, по време на която се разразяват страховити бури и стихии.
КАРАКОНДЖОЛ - нощни духове, типични за българския фолклор. Явяват се във форма на ниски кривокраки човечета, с голям нос, изпъкнали очи и тяло - покрито с козина, които скитат по пътищата след полунощ. Често седят край кръстовища и заговарят окъснели пътници, като им задават гатанки или ги молят за услуги. Ако човек се отнесе с внимание и добронамереност към тях, караконджулите могат да му помогнат, иначе му причиняват злини. Според някои вярвания те седят по кръстопътищата, защото там обикновено се издигат бесилките, а караконджулите имат за задача да пазят духовете на обесниците да не излизат от мъртвите тела.
КИКИМОРА - домашен женски дух, често отъждествяван с Домовица, която е партньорка на Домника. Съвсем в дуалистичния контрастен дух на славянската вяра, Кикимора едновременно помага и вреди на хората, като по традиция всичко зависи от тях самите. Така, ако домакинята поддържа усърдно дома си, Кикимора по цели нощи ще върши от домакинската работа за другия ден, ще вдъхва доволство и спокоен сън на децата, но ако домакинята е немарлива, мързелива, Кикимора ще стене от здрач до зори, ще дърпа косите на децата, ще ги буди посреднощ и ще ги плаши, нарочно ще пакости, разхвърля и мърси, така че и малкото свършена работа да отиде нахалост.
Вероятно образът на Кикимора първоначално е възникнал като олицетворение на духа на починала по-стара домакиня от същия дом. Тук дом носи не толкова значението на къща, а на сбор от хора - близки родственици - които живеят под един покрив. Добре е да се вземе под внимание, че до края на VІІ век н.е. славяните живеят в строг патриархален строй, в който най-малката обществена единица не е семейството, а целият род, който живее и работи заедно. Родът е обединение на кръвен принцип, в което всички хора са в родствени връзки един с друг и имат общи баща или дядо и майка или баба. И когато се е случело бабата, най-старата домакиня, основателката на рода да умре, наследниците й са предполагали, че духът й остава в дома. Тя е била толкова привързана и закрепостена към него, че и след смъртта си е носела домашните си задължения, продължавала е да бди над порядъка като Кикимора, със стонове и пакости принуждавайки наследничките си да си вършат съвестно работата.
В подкрепа на такова предположение е съставката "-МОРА" в името на Кикимора, с която дума славяните обозначавали душите на умрелите.
КРАВЕСМЪРТ - също Черна Немощ; зъл дух, който сее чума и други зарази сред селските стада. Най-често се явява във вид на черна крава и се смесва с едрия рогат добитък за да върши унищожителното си дело. Нощем Кравесмъртите скитат по пътищата, преобразени в черни котки или сакати кучета, а понякога дори се явяват като скелет на крава. Славяните гонели Кравесмърт с различни обряди, при които колели подозрителните животни сред стадата си или ги горяли живи. "Подозрително" животно се определяло по следния начин: привечер завардват добитъка на цялото село в един обор, пазят го до зори, и призори го извеждат от обора. Селяните започват да разпознават животните си, а онези, които остават неразпознати, биват нарочени за Кравесмърти и ги изгарят.
КРЪЧИНА - (от старобългарското крончина - чума). Зли духове - приносители на чумата и всички смъртоносни болести. Те се явяват като обикновени хора и диханието им сее зараза. Друг път плюят в реки, езера и кладенци и заразяват водата, предизвиквайки масови епидемии и измиране на цели села.
КУРДУШИ - малки демони - фамилиари, помощници на магьосниците и вещерите. При посвещаването на такива хора, посвещаващите им причисляват курдуши - призовани и подчинени на човешката воля духове - които да помагат на магите в техните магически занимания. Курдушите обикновено са онези, които по поръчка на господаря си, събират крила от прилепи, очи от жаби, пръсти от обесници, кичури от девица и всякакви лични вещи, чрез които или над които ще се извъшват магиите.
ЛЕСНИК, ЛЕСИЙ - горският дух, повелител на горите. Като цяло е предразположен към хората, стига да не го предизвикват, да не нарушават реда в гората и да не й вредят. Най-често Лесий ще се появи като старец с дълга зелена брада и ще се опита да завърже непринуден разговор, за да провери дали събеседникът му е достатъчно учтив, добре възпитан, дали е с добри намерения и дали почита духовете и божествата. В хода на разговора той постепенно ще разкрива същността си, превръщайки се в дребно слабовато старче със странен образ и хитър тон, а накрая или ще даде съвет на пътника за благополучното прекосяване на гората, или ще го упъти, ако се е загубил, или сам ще го заблуди, ако не му причини по-голяма вреда, в зависимост от разговора. Понякога Лесий може да посочи погрешен път и като види, че пътникът му се е доверил напълно, следвайки грешната посока, да "изправи" пътищата, така че всички да водят към правилната цел.
ЛЕСНИЦА, ЛЕСОВИЦА - партньорка на Лесий. Споменава се доста рядко и вероятно е имала локален характер, само у някои славянски племена.
ЛЪГОВИК - горски духове, навъртащи се около горските поляни (от старобългарски лонг - горичка, гъсталак, ливада, горска поляна).
МОРА-ЮДА - юда, самодива служеща на богинята на смъртта и зимата Мора, откъдето идва и името й. (по Веда Словена)
МОРИ - нечисти, лоши мъртъвци, неживи; най-общо всички зли духове на умрели хора. Които хора загинат от неестествена смърт - убити, самоубийци, жертви на нещастен случай - или приживе са извършили тежки престъпления и носят големи грехове, душите им не биват допускани до света на мъртвите и остават в Яв (нашия свят). Тук те непрестанно страдат и се превръщат в зли духове - вампири, вълколаци и пр. - които излизат нощем и мъчат, тормозят и убиват хора. Някои мори носят главите си подръка, застават под прозорците и назовават по имена обитателите на къщата; който в просъница отговори на повикването, той скоро ще умре.
МУСАИЛ - най-висшият горски дух - главатар на лесниците и на всички горски твари и духове.
ОВИННИК - дух - обитател на оборите, хамбарите, кокошарниците и другите стопански сгради. Сходен е с дворника. Ако овинникът е благосклонен, той бди над зърното, сламата, складираните храни и те се запазват добре, а домашните животни дават обилно мляко, много яйца. В противен случай складираното бива съсипано от влага, мухъл и вредители, а добитъкът боледува и не носи добър приплод.
ОПОЙЦА - зъл дух - кръвопиец, приемащ физическа форма на пиявица, който се загнездва под кожата на човека и смуче кръвта му. Опоиците докарват бяс, т.е. могат да се вселят в човека, чиято кръв са смукали.
ПОЛЕВИК, ПОЛЕВИЙ - полски духове, които понякога пречат на земеделската работа, а друг път помагат на жетварите. Славяните ги уважават, защото често пищят и свистят, когато усетят да наближава смъртоносният женски дух Полудница, с което предупреждават хората работещи на полето.
ПОЛУДНИЦА - жесток полски дух с вид на красива млада жена в чисто бяла ленена риза. Изцяло бялата дреха сред славяните е била символ на траур, и в този смисъл на смъртта. Полудница идва от "полу" и "ден", което подкрепя поверието, че тя се появява само по пладне, в средата на деня, което време от денонощието се е считало за също толкова опасно и неблагоприятно, колкото и полунощ. Тези два момента от деня и нощта са се наричали "разпътен час" и в него хората си стояли в къщи, за да не ги постигне лоша дума, да не хванат уроки и да не бъдат срещнати от зли сили, които да им навредят, защото точно в разпътния час се активирали всички демони и проклятия. Такъв един особено могъщ демон била и полудницата, заедно с нейната посестрима - полунощницата.
ПОЛУНОЩНИЦА, ПАЛНОЧНИЦА - зъл женски дух с вид на старица в чисто бяла дреха; посестрима на полудницата. Броди по "разпътно време" - от полунощ до зори - когато всички зли сили излизат навън, а пътищата се оплитат и се "разпътват", т.е. водят в грешна посока. Полунощниците често стоят по кръстопътищата, заедно с караконджулите и ако срещнат човек му причиняват всякакво зло.
ПОЛУВЕРИЦА - зъл женски дух. Предполага се, че това са души на жени, които не са вярвали достатъчно на божествата, не са ги почитали и уважавали, работели са по време на празници и не са спазвали домашния религиозен култ. Също и души на жени с нисък семеен морал - неверни съпруги или които са изоставили, или недоглеждали децата си. Такива жени са наказани от боговете като не се разрешава на душите им да влязат в света на мъртвите Нав. Те остават в Яв и както всички други "изгубени души" бродят и вършат злини на живите.
РАРОГ - зъл невидим дух, летящ с ветровете. Когато се извие вихрушка, рарозите пръскат по вятъра зли заклинания, болести, кавги, омраза и болка.
РУСАЛКИ - женски водни духове, седящи по бреговете на реките. Когато късат косите си, предизвикват наводнения. Ако изсъхне кожата им, умират завинаги. Обикновено русалки стават душите на удавени момичета, убити и хвърлени в река или завлечени под водата от Водника. Той е техен господар, но тайно те го мразят и понякога помагат на хора, за да объркат плановете му.
САМОДИВИ - красиви женски горски духове с чисто човешки облик, родствени на вилите. Всяка вечер те се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище, където цяла нощ танцуват боси вълшебно хоро, облечени в чисто бели дълги ленени ризи, вероятно отдавайки почит на боговете. По време на танца си едва докосват земята със стъпала, а стъпканите вълшебни билки разнасят силно лечебно ухание. Поради това болните хора, които съберат достатъчно смелост, отивали да пренощуват край хорището, а към тях самодивите се отнасяли необичайно благосклонно, докато в повечето случаи били твърде зле настроени към хора и при среща им нанасяли множество вреди. Чистоголи самодивите често яздят едри елени със златни рога, които са техни любимци. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. На такива болни никой не можел да помогне, а ако посмеели да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци. Самодивите трудно устоявали на красиви млади мъже, на които помагали както могат - превръщали се в бели коне и ги пренасяли където пожелаят и дори се случвало даим дадат три бели конски косъма. След време, ако изпаднел в беда, мъжът можел да запали един от космите, при което съответната самодива се появявала и го измъквала от ситуацията. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина и поради това на развиделяване всички бързо напускат хорището и се укриват в горските усои, и няма опасност от неприятна среща с тях през деня.
СИМАРГАЛ - грифоноподобно куче с огромни златни криле; във Владимировия руски пантеон, за който знаем е изкуствено уреден в сравнително късен период, Симаргал е едно от шестте върховни божества. Свързан е със соларния култ, с почвата, земеделието и плодородието - охранява обработваемата земя и бди над житата. В ролята си на пазител, Симаргал е възприеман и като блюстител на закона, приносител на възмездието и наказанието. Твърде възможно е да е бил превърнат във въплъщение на друго славянско божество и като такова да е привнесен в пантеона отвън, което иначе би било твърде необосновано действие. Това е един от най-неясните славянски митологични образи, вероятно заимстван от северноиранските сарматски племена, които особено почитали могъщия дух Симургх, помощник на слънцето, пазител на реколтата.
ТАЛАСЪМ - зли духове - обитатели на къщи и изоставени сгради; характерни за българския фолклор. През деня се крият на тавана, в избата или в стопански помещения на двора. Някъде се възприемат като духове на "неживи" - мъртъвци, станали от гроба. Блуждаещите духове търсят покой, убежище и когато намерят подходящ дом, трудно може нещо да ги изгони от там. Дори напротив, таласъмите правят всичко възможно да прогонят хората, в чиято къща са се заселили. Според българските поверия, за да се оттърве от таласъм, стопанинът на дома трябва да го извика на предварително приготвена трапеза и да го излъже, че празнуват сватба. Слад като постои на масата, човекът трябва да стане и да каже, че е време да отидат на сватбеното празненство, след което да отведе таласъма в отдалечена хижа в гората (навремето е имало много такива заслони на ловци, овчари и дървари). Когато стигнат нарочената колиба, човекът отваря вратата, поканва таласъма вътре, оставя му малко храна и оплетена на възли прежда и с думите: "Я, почакай тук, аз ще намеря сватбарите да ги доведа" залоства вратата отвън. Вярва се, че таласъмите са домошари и не могат да търпят недовършени домашна работа и ръкоделие край себе си - всичко разпръснато или огелпено се залавят да го оправят, така че кълбо заплетени конци ще обемат вниманието им задълго. Опасно е обаче скитайки из гората, човек да влиза в чужди колиби, защото ако там е изоставен таласъм, той ще тръгне с него.
ЮДА, ЮДА-САМОВИЛА - зли женски духове, с човешки облик, родствени на вилите и самодивите. Обитават горите и планините и са особено популярни сред българските славяни. Имат големи магически способности, занимават се с билкарство и отровителство. Понякога се явяват на млади мъже и ги омайват с красотата си, придумвайки ги да се оженят за тях. Ако мъж се ожени за юда, тя отвлича душата му в света на мъртвите, а тялото му се разпада. За да се предпазят от юди, мъжете носели пришити към поясите си листа от вратика и босилек, които отблъскват злите духове.
ЮРАТА - женски воден дух, обитаващ морското крайбрежие и крайбрежните плитчини.
ЯВИНА - зъл дух, сроден на вампира; появява се от кръвта на убит човек четиридесет дни след убийството и броди нощем из ония места толкова време, колкото е оставало на убития да живее при нормални обстоятелства. Скитайки, духът крещи, дрънка, трещи, създавайки голяма суматоха, помежду което извиква имена на близки, познати или пък на убийците си. Ако някой чуе името си и отговори на повикването, Явината го убива на място или му нарича зла участ и скорошна смърт. Човек може да се предпази от нея с огън и вода.
Славянски духове тук условно наричаме всички свръхестествени същества, които според славяните са обитавали заобикалящия ги свят . Самите славяни най - често наричат тези същества бес , бесове , което в предхристиянско време обозначава абсолютно всички духове, демони и пр. , без оглед на функциите и характера им (добри или зли) . В западната литература и Интернет , бесовете много погрешно са наричани "божества" , вероятно единствено поради характеристиката им на НЕ-човешки същества с особени способности . Но не всички вълшебни образи в митологията могат да бъдат отъждествявани с богове. Разликата помежду им е много ясна и пределно проста - боговете са с една дума казано "всемогъщи" ; те въплъщават основни характеристики на природата или на човешката същност и обществен живот , и съответно могат да направляват , да моделират всичко по вертикала и хоризонтала на Световното дърво - живот , смърт , любов , брак , раждане , болест , плодородие , мизерия , сила , слабост , дъждове , суши , земетресения , светлина , мрак , топлина , студ и пр. При това от всичките им действия се излъчва някаква условно казано грижа , загриженост за човечеството или природата , независимо как се проявява в конкретния случай - като полза или като вреда . Грижата тук не е задължително в интерес на човека , не е насочена само към неговото добруване , но така или иначе има определена трайна насоченост към поддържането на основен вселенски принцип . Доста по - елементарни , нисши и немощни са всичките демони , духове , души и други свръхестествени създания . Вярно , че те имат едни или други магически възможности , но тия им възможности са в една доста тясна област и се използват за постигане на твърде маловажен ефект , който е повече проекция на моментната прищявка на съответното същество , отколкото проява на целенасочен стремеж към каквото и да било . Най - сетне , свръхестествените същества , посочени по - долу , сами са подчинени на боговете , макар и в по - лека степен от хората . Те не са така жизнено зависими от божественото благоволение , но са принудени са се съобразяват с него , за да не станат обект на "небесно наказание" и именно наказуемостта им ги разграничава от божествените сили , които знаем са като цяло ненаказуеми . И ако боговете са най - вече обект на религиозни вярвания и почит , то останалите свръхестествени същества са обект единствено на митология и суеверия . Поради това и хората само се страхуват от тях , както се страхуват от зверовете и болестите , докато към боговете се отнасят със страхопочитание , с уважение , та дори и с обич .
БАННИК - дух - обитател на банята. С магическите си способности банниците развързвали езиците на къпещите се хора. Често се явявали с вида на близък роднина - възрастен мъж. Тези духове имали важно значение според късните славяни, тъй като в банята, на четири очи, се споделяли най-големи тайни, сключвали се тайни договори, планирали се заговори. И така, ако човек успеел да улови банник и да го принуди да проговори, можел да научи много тайни за околните. Най-лесно банникът се заплашва с огън или слънце, бидейки същество свързано с водата и влагата.
БРЕГИНИ - женски духове, обитаващи бреговете на реки и езера. Вярвало се, че отвличат деца. Най-често са представяни с торс на жена и с крака, опашка и криле на граблива птица.
БЛАТНИК - духове - обитатели на блатата. Ако човек се приближи много до блато, блатниците могат внезапно да изскочат от тинята и да го завлекат на дъното, давейки го.
ВИЛИ, САМОВИЛИ - красиви женски горски духове, родствени на самодивите, с човешки облик и големи криле. Вилите обитават трудно достъпни високопланински гори, където всяка се грижи за горско животно, дърво, цвете, храст или планински поток, като ревниво го защитава, главно от човешки вреди. Тези красавици особено обичат сърните, с които могат да разговарят, но са доста злонамерени към хора. Всячески се стремят да ги отклонят от горите си и в този си стремеж често отравят потоците. Разполагат с големи познания за природата и билките, и ако човек успее да ги подслуша на сборищата им след залез, може да научи как да лекува с определено растение или за местонахождението на скрито съкровище, както и много други тайни за света.
ВОДНИК, ВОДЯНОЙ - духове - господари на реки, потоци и извори. Водникът е повелител на русалките. Често вреди на хората.
ДИВИ ЛЮДЕ, ГОРСКИ ЛЮДЕ - диви жени и диви мъже - човекоподобни демони, целите покрити с тъмна козина, обитаващи гъстите планински гори. Ако човек неволно наближи бърлогите, където са оставени децата им, те се нахвърлят с крясъци върху него и го разкъсват.
ДОМОВИК, ДОМОВОЙ - дух на починал родоначалник или праотец на семейството; той е бил толкова привързан към дома и наследниците си приживе, че след смъртта си е останал на обитава родовата истба, да бди и да се грижи за бъдните поколения. Основна негова грижа е поддържането на семейния огън, поради което обитава огнището или пещта, печката. Славяните особено са почитали домовика; заделяли храна от празнични трапези и са я оставяли край огнището за да се нахрани и той. Преди всяко ново начинание, семейството приготвяло специална "стопанова гостба", канело роднини и дружно отправяли въпроси и молитви за благословия към прадедския дух, след което гуляели. Вярвало се че след като е измолена помощтта на домовика нещата ще потръгнат добре. Когато се местели в нов дом, стопанката взимала живи въглени от старото огнище, занасяла ги в новото жилище и измолвала от домашния дух да се засели там. Домовикът понякога вреди, друг път помага на стопаните, в зависимост дали са почтителни към него или от настроението му. Особено важно е домакинята да си върши добре работата и да не го оставят гладен. Когато иска храна той потропва из стаите през нощта, докато хората спят. Ако не му обърнат внимание домовикът се отвръща от тях и ги постигат болести и нещастия.
ДОМНИЦА, ДОМОВИЦА - женски домашен дух - партньор на домника. Друго име за Кикимора.
ДВОРНИК, ДВОРНИЙ - дух, обитаващ двора на къщата, охраняващ градините, хамбарите, кокошарниците и другите помощни сгради край дома.
ЖАР-ПТИЦА - митологична свръхестествена птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птица обитава короната на Световното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способност да мигрира между света на боговете Прав и света на хората Яв. Също така вълшебната птица охранява плода на живота - златната ябълка, която расте по клоните на Дървото.
ЖИВА-ЮДА - юда, самодива служеща на богинята на живота и съзиданието Жива, откъдето идва и името й. (по Веда Словена)
ЗМЕЙ - огромно огнедишащо чудовище подобно на дракон. Змеят е висша зла сила, пратеник на мрака, който се стреми да разруши установения от божествения закон ред - Правда. Змейовете вършат ужасяващи злини, които често поставят под въпрос оцеляването на цели родове села: предизвикват суши като заприщват реки, пресушават езера, или унищожават реколтата с дъждовни порои и градушки, причинявайки масов глад. Пръв враг на змея е бог Перун - върховният господар. Той преследва змейовете и влиза в единоборство с тях като винаги побеждава след дълга и опасна борба, по време на която се разразяват страховити бури и стихии.
КАРАКОНДЖОЛ - нощни духове, типични за българския фолклор. Явяват се във форма на ниски кривокраки човечета, с голям нос, изпъкнали очи и тяло - покрито с козина, които скитат по пътищата след полунощ. Често седят край кръстовища и заговарят окъснели пътници, като им задават гатанки или ги молят за услуги. Ако човек се отнесе с внимание и добронамереност към тях, караконджулите могат да му помогнат, иначе му причиняват злини. Според някои вярвания те седят по кръстопътищата, защото там обикновено се издигат бесилките, а караконджулите имат за задача да пазят духовете на обесниците да не излизат от мъртвите тела.
КИКИМОРА - домашен женски дух, често отъждествяван с Домовица, която е партньорка на Домника. Съвсем в дуалистичния контрастен дух на славянската вяра, Кикимора едновременно помага и вреди на хората, като по традиция всичко зависи от тях самите. Така, ако домакинята поддържа усърдно дома си, Кикимора по цели нощи ще върши от домакинската работа за другия ден, ще вдъхва доволство и спокоен сън на децата, но ако домакинята е немарлива, мързелива, Кикимора ще стене от здрач до зори, ще дърпа косите на децата, ще ги буди посреднощ и ще ги плаши, нарочно ще пакости, разхвърля и мърси, така че и малкото свършена работа да отиде нахалост.
Вероятно образът на Кикимора първоначално е възникнал като олицетворение на духа на починала по-стара домакиня от същия дом. Тук дом носи не толкова значението на къща, а на сбор от хора - близки родственици - които живеят под един покрив. Добре е да се вземе под внимание, че до края на VІІ век н.е. славяните живеят в строг патриархален строй, в който най-малката обществена единица не е семейството, а целият род, който живее и работи заедно. Родът е обединение на кръвен принцип, в което всички хора са в родствени връзки един с друг и имат общи баща или дядо и майка или баба. И когато се е случело бабата, най-старата домакиня, основателката на рода да умре, наследниците й са предполагали, че духът й остава в дома. Тя е била толкова привързана и закрепостена към него, че и след смъртта си е носела домашните си задължения, продължавала е да бди над порядъка като Кикимора, със стонове и пакости принуждавайки наследничките си да си вършат съвестно работата.
В подкрепа на такова предположение е съставката "-МОРА" в името на Кикимора, с която дума славяните обозначавали душите на умрелите.
КРАВЕСМЪРТ - също Черна Немощ; зъл дух, който сее чума и други зарази сред селските стада. Най-често се явява във вид на черна крава и се смесва с едрия рогат добитък за да върши унищожителното си дело. Нощем Кравесмъртите скитат по пътищата, преобразени в черни котки или сакати кучета, а понякога дори се явяват като скелет на крава. Славяните гонели Кравесмърт с различни обряди, при които колели подозрителните животни сред стадата си или ги горяли живи. "Подозрително" животно се определяло по следния начин: привечер завардват добитъка на цялото село в един обор, пазят го до зори, и призори го извеждат от обора. Селяните започват да разпознават животните си, а онези, които остават неразпознати, биват нарочени за Кравесмърти и ги изгарят.
КРЪЧИНА - (от старобългарското крончина - чума). Зли духове - приносители на чумата и всички смъртоносни болести. Те се явяват като обикновени хора и диханието им сее зараза. Друг път плюят в реки, езера и кладенци и заразяват водата, предизвиквайки масови епидемии и измиране на цели села.
КУРДУШИ - малки демони - фамилиари, помощници на магьосниците и вещерите. При посвещаването на такива хора, посвещаващите им причисляват курдуши - призовани и подчинени на човешката воля духове - които да помагат на магите в техните магически занимания. Курдушите обикновено са онези, които по поръчка на господаря си, събират крила от прилепи, очи от жаби, пръсти от обесници, кичури от девица и всякакви лични вещи, чрез които или над които ще се извъшват магиите.
ЛЕСНИК, ЛЕСИЙ - горският дух, повелител на горите. Като цяло е предразположен към хората, стига да не го предизвикват, да не нарушават реда в гората и да не й вредят. Най-често Лесий ще се появи като старец с дълга зелена брада и ще се опита да завърже непринуден разговор, за да провери дали събеседникът му е достатъчно учтив, добре възпитан, дали е с добри намерения и дали почита духовете и божествата. В хода на разговора той постепенно ще разкрива същността си, превръщайки се в дребно слабовато старче със странен образ и хитър тон, а накрая или ще даде съвет на пътника за благополучното прекосяване на гората, или ще го упъти, ако се е загубил, или сам ще го заблуди, ако не му причини по-голяма вреда, в зависимост от разговора. Понякога Лесий може да посочи погрешен път и като види, че пътникът му се е доверил напълно, следвайки грешната посока, да "изправи" пътищата, така че всички да водят към правилната цел.
ЛЕСНИЦА, ЛЕСОВИЦА - партньорка на Лесий. Споменава се доста рядко и вероятно е имала локален характер, само у някои славянски племена.
ЛЪГОВИК - горски духове, навъртащи се около горските поляни (от старобългарски лонг - горичка, гъсталак, ливада, горска поляна).
МОРА-ЮДА - юда, самодива служеща на богинята на смъртта и зимата Мора, откъдето идва и името й. (по Веда Словена)
МОРИ - нечисти, лоши мъртъвци, неживи; най-общо всички зли духове на умрели хора. Които хора загинат от неестествена смърт - убити, самоубийци, жертви на нещастен случай - или приживе са извършили тежки престъпления и носят големи грехове, душите им не биват допускани до света на мъртвите и остават в Яв (нашия свят). Тук те непрестанно страдат и се превръщат в зли духове - вампири, вълколаци и пр. - които излизат нощем и мъчат, тормозят и убиват хора. Някои мори носят главите си подръка, застават под прозорците и назовават по имена обитателите на къщата; който в просъница отговори на повикването, той скоро ще умре.
МУСАИЛ - най-висшият горски дух - главатар на лесниците и на всички горски твари и духове.
ОВИННИК - дух - обитател на оборите, хамбарите, кокошарниците и другите стопански сгради. Сходен е с дворника. Ако овинникът е благосклонен, той бди над зърното, сламата, складираните храни и те се запазват добре, а домашните животни дават обилно мляко, много яйца. В противен случай складираното бива съсипано от влага, мухъл и вредители, а добитъкът боледува и не носи добър приплод.
ОПОЙЦА - зъл дух - кръвопиец, приемащ физическа форма на пиявица, който се загнездва под кожата на човека и смуче кръвта му. Опоиците докарват бяс, т.е. могат да се вселят в човека, чиято кръв са смукали.
ПОЛЕВИК, ПОЛЕВИЙ - полски духове, които понякога пречат на земеделската работа, а друг път помагат на жетварите. Славяните ги уважават, защото често пищят и свистят, когато усетят да наближава смъртоносният женски дух Полудница, с което предупреждават хората работещи на полето.
ПОЛУДНИЦА - жесток полски дух с вид на красива млада жена в чисто бяла ленена риза. Изцяло бялата дреха сред славяните е била символ на траур, и в този смисъл на смъртта. Полудница идва от "полу" и "ден", което подкрепя поверието, че тя се появява само по пладне, в средата на деня, което време от денонощието се е считало за също толкова опасно и неблагоприятно, колкото и полунощ. Тези два момента от деня и нощта са се наричали "разпътен час" и в него хората си стояли в къщи, за да не ги постигне лоша дума, да не хванат уроки и да не бъдат срещнати от зли сили, които да им навредят, защото точно в разпътния час се активирали всички демони и проклятия. Такъв един особено могъщ демон била и полудницата, заедно с нейната посестрима - полунощницата.
ПОЛУНОЩНИЦА, ПАЛНОЧНИЦА - зъл женски дух с вид на старица в чисто бяла дреха; посестрима на полудницата. Броди по "разпътно време" - от полунощ до зори - когато всички зли сили излизат навън, а пътищата се оплитат и се "разпътват", т.е. водят в грешна посока. Полунощниците често стоят по кръстопътищата, заедно с караконджулите и ако срещнат човек му причиняват всякакво зло.
ПОЛУВЕРИЦА - зъл женски дух. Предполага се, че това са души на жени, които не са вярвали достатъчно на божествата, не са ги почитали и уважавали, работели са по време на празници и не са спазвали домашния религиозен култ. Също и души на жени с нисък семеен морал - неверни съпруги или които са изоставили, или недоглеждали децата си. Такива жени са наказани от боговете като не се разрешава на душите им да влязат в света на мъртвите Нав. Те остават в Яв и както всички други "изгубени души" бродят и вършат злини на живите.
РАРОГ - зъл невидим дух, летящ с ветровете. Когато се извие вихрушка, рарозите пръскат по вятъра зли заклинания, болести, кавги, омраза и болка.
РУСАЛКИ - женски водни духове, седящи по бреговете на реките. Когато късат косите си, предизвикват наводнения. Ако изсъхне кожата им, умират завинаги. Обикновено русалки стават душите на удавени момичета, убити и хвърлени в река или завлечени под водата от Водника. Той е техен господар, но тайно те го мразят и понякога помагат на хора, за да объркат плановете му.
САМОДИВИ - красиви женски горски духове с чисто човешки облик, родствени на вилите. Всяка вечер те се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище, където цяла нощ танцуват боси вълшебно хоро, облечени в чисто бели дълги ленени ризи, вероятно отдавайки почит на боговете. По време на танца си едва докосват земята със стъпала, а стъпканите вълшебни билки разнасят силно лечебно ухание. Поради това болните хора, които съберат достатъчно смелост, отивали да пренощуват край хорището, а към тях самодивите се отнасяли необичайно благосклонно, докато в повечето случаи били твърде зле настроени към хора и при среща им нанасяли множество вреди. Чистоголи самодивите често яздят едри елени със златни рога, които са техни любимци. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. На такива болни никой не можел да помогне, а ако посмеели да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци. Самодивите трудно устоявали на красиви млади мъже, на които помагали както могат - превръщали се в бели коне и ги пренасяли където пожелаят и дори се случвало даим дадат три бели конски косъма. След време, ако изпаднел в беда, мъжът можел да запали един от космите, при което съответната самодива се появявала и го измъквала от ситуацията. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина и поради това на развиделяване всички бързо напускат хорището и се укриват в горските усои, и няма опасност от неприятна среща с тях през деня.
СИМАРГАЛ - грифоноподобно куче с огромни златни криле; във Владимировия руски пантеон, за който знаем е изкуствено уреден в сравнително късен период, Симаргал е едно от шестте върховни божества. Свързан е със соларния култ, с почвата, земеделието и плодородието - охранява обработваемата земя и бди над житата. В ролята си на пазител, Симаргал е възприеман и като блюстител на закона, приносител на възмездието и наказанието. Твърде възможно е да е бил превърнат във въплъщение на друго славянско божество и като такова да е привнесен в пантеона отвън, което иначе би било твърде необосновано действие. Това е един от най-неясните славянски митологични образи, вероятно заимстван от северноиранските сарматски племена, които особено почитали могъщия дух Симургх, помощник на слънцето, пазител на реколтата.
ТАЛАСЪМ - зли духове - обитатели на къщи и изоставени сгради; характерни за българския фолклор. През деня се крият на тавана, в избата или в стопански помещения на двора. Някъде се възприемат като духове на "неживи" - мъртъвци, станали от гроба. Блуждаещите духове търсят покой, убежище и когато намерят подходящ дом, трудно може нещо да ги изгони от там. Дори напротив, таласъмите правят всичко възможно да прогонят хората, в чиято къща са се заселили. Според българските поверия, за да се оттърве от таласъм, стопанинът на дома трябва да го извика на предварително приготвена трапеза и да го излъже, че празнуват сватба. Слад като постои на масата, човекът трябва да стане и да каже, че е време да отидат на сватбеното празненство, след което да отведе таласъма в отдалечена хижа в гората (навремето е имало много такива заслони на ловци, овчари и дървари). Когато стигнат нарочената колиба, човекът отваря вратата, поканва таласъма вътре, оставя му малко храна и оплетена на възли прежда и с думите: "Я, почакай тук, аз ще намеря сватбарите да ги доведа" залоства вратата отвън. Вярва се, че таласъмите са домошари и не могат да търпят недовършени домашна работа и ръкоделие край себе си - всичко разпръснато или огелпено се залавят да го оправят, така че кълбо заплетени конци ще обемат вниманието им задълго. Опасно е обаче скитайки из гората, човек да влиза в чужди колиби, защото ако там е изоставен таласъм, той ще тръгне с него.
ЮДА, ЮДА-САМОВИЛА - зли женски духове, с човешки облик, родствени на вилите и самодивите. Обитават горите и планините и са особено популярни сред българските славяни. Имат големи магически способности, занимават се с билкарство и отровителство. Понякога се явяват на млади мъже и ги омайват с красотата си, придумвайки ги да се оженят за тях. Ако мъж се ожени за юда, тя отвлича душата му в света на мъртвите, а тялото му се разпада. За да се предпазят от юди, мъжете носели пришити към поясите си листа от вратика и босилек, които отблъскват злите духове.
ЮРАТА - женски воден дух, обитаващ морското крайбрежие и крайбрежните плитчини.
ЯВИНА - зъл дух, сроден на вампира; появява се от кръвта на убит човек четиридесет дни след убийството и броди нощем из ония места толкова време, колкото е оставало на убития да живее при нормални обстоятелства. Скитайки, духът крещи, дрънка, трещи, създавайки голяма суматоха, помежду което извиква имена на близки, познати или пък на убийците си. Ако някой чуе името си и отговори на повикването, Явината го убива на място или му нарича зла участ и скорошна смърт. Човек може да се предпази от нея с огън и вода.
ELEXARPEN COMANANU TABITOM
-
EXARP - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 252
- Регистриран на: 18 Сеп 2005, 08:18
- Местоположение: NIBIRU
от EXARP » 13 Яну 2006, 19:10
Дървото
лавяните си представяли вселената като едно гигантско дъбово дърво, наричано днес Световното дърво. В короната му гнездо е свила вълшебната Жар-птица, която е вестителят на боговете, пътуваща между световете на хората и боговете. В корените пък живее огромна митична змия, която свързва света на живите и света на мъртвите.
По вертикалата на Световното дърво са разположени трите вселенски свята - Прав, Яв и Нав.
Прав е короната на Световното дърво; горният свят; небесните селения, обитавани от боговете. Името му е в основата на думите правда, право, правилно, т.е. това е светът на върховната истина, на справедливостта. Там живеят боговете, които се подчиняват на основните космични принципи, на вселенския ред и божествената йерархия, установени от прародителя - бог Род. Всред тези богове пръв е бог Сварог - небесния господар, родител на божествата, когото наричаме Всевишния. Той управлява над Прав, грижи се за поддържането на вселенския огън - един от четирите основни елемента - и не се интересува особено от земния свят Яв.
Светът на видимото, на хората, се нарича Яв и е стволът на Световното дърво. Яв е всичко около нас, материята, сред която живеем, която е ЯВна, т.е. видима. Тук най-силно се усеща типичният за славянския мироглед дуализъм и противопоставяне; тук се сблъскват живот и смърт, добро и зло, щастие и страдание, ден и нощ, светлина и мрак, здраве и болест, топлина и студ. Затова и Яв се възприема като преходна реалност между двете крайни реалности Прав и Нав. Над света на хората властва бог Перун - господар на мълнията и възмездието, онзи когото наричаме Всемогъщия. Той следи дали се спазва божественият закон на земята и ако бъде нарушен, въздава заслушеното на престъпилите го. А на ония, които спазват закона, почитат боговете си, уважават ги и се вслушват в поученията им, Перун донася благополучие.
В корените на Световното дърво е Нав - подземният свят на смъртта и злото. Там обитават духовете на мъртвите хора (нави), змейовете и други злотворни чудовища, а над всички властва богът на злото и мрака - Чернобог, придружаван от своята страховита спътница - богинята на смъртта Мора. Нав е пълният противовес на Прав, но съвсем в дуалистичен дух, насами входа към Нав се намира и вечнозелената, винаги топла и светла градина Рай, където праведниците намират покой след смъртта си. В Рай живее богът на познанието, вълшебствата, богатството, и стадата Велес, край когото често седят праведните души и водят дълги беседи. Точно тия души, които обитават Рай, усвояват големи свръхестествени способности, и когато живите им роднини са в затруднение, могат да помогнат.
Над трите вселенски свята бди бог Троян. Него наричаме Всевиждащия. С трите си глави, той вижда и знае всичко в Прав, Яв и Нав; следи за съблюдаването на световния ред и възможно най-бързо възстановява космичния баланс, ако бъде нарушен. Именно балансът е основна грижа на Троян, не благодеянието, не налагането на светлото, доброто над тъмното, злото, а равновесието между стихиите.
Капища - езически свещени места
Славянските свещени места се делят основно на два вида - светилища и храмове.
Светилищата (на старобългарски свентило) са познати от дълбока древност и биват използвани векове наред, бидейки широко разпространени сред всички славянски племена. Това са места на открито (обикновено в гори, на закътани поляни), където са разположени идоли на почитаните от местните родове божества, олтарни камъни и различни символи. Уредени са съвсем просто с няколко задължителни компонента: 1. Обект на почитане - идоли или фетиши; 2. Жертвеник - висок четвъртит камък или каменна плоча; 3. Жертвени ями - изкопи където се полагат принесените върху жертвеника жертви; 4. Свещени символи или реликви, познати от митологията - рогове, мечове, щитове и т.н.
Идолите в българската славянска традиция се наричат кумирь или капище, (от прабългарското "кэп" - образ, изражение), поради което самите светилища се наричат кумирьница или капищьница. Идолите са дървени или (по-късно) каменни и се подреждат в различни форми спред обстоятелствата и йерархията:
- когато са само един или два идола, те се поставят в центъра на светилището, един до друг. - ако са няколко, статуите се поставят една до друга, като в центъра е тази на най-висшето сред представените божества; от дясно се нареждат мъжките идоли, от ляво женските, или пък съобразно йерархията - от центъра към краищата в низхождение.
- ако са голям брой, идолите могат да се подредят по гореописания начин от центъра към краищата според значението на представените божества, но в две редици; в предния ред са мъжките божества, в задния - женските, шахматно разположени на първите. Така, когато човек застане пред тях, той трябва да може да вижда всяко едно изображение, независимо дали е на преден или заден план. Когато има много статуи, удачно е редиците да се закръглят, така че да оформят полукръг около олтара.
- понякога множеството идоли в светилището се разпределят по групи и се поставят на различни места, най-често според посоките на света, съобразно характеристиките на боговете; например семейство пролетни божества - на изток, семейство летни - на юг, семейство есенни - на запад и семейство зимни - на север.
Има светилища, обаче, в които липсват идоли. Те служат на фетишистките култове и са устроени около обожествяван природен обект на поклонение - на старобългарски блъванъ, т.е. фетиш. Фетиши могат да бъдат свещени извори, свещени дървета, свещени камъни. Всъщност езичеството не почита самите фетиши заради собствената им материя, а заради свръхестествената им сила, която е проявление на божественото присъствие. С други думи, според основния езически принцип на пантеизъм, свещената същност на боговете се намира във всяка материя, а фетишизмът допълва този принцип с вярването, че определени предмети-фетиши концентрират по-голямо количество от божията енергия. Т.е. почитта към фетишите сама по себе си е почит към божествената същност, а оттам - към самите божества. Така, фетишите представят боговете и около тях не са нужни идоли - те взаимно се заместват.
В светилищата винаги се поставят жертвеници, върху които се принасят жертвите към боговете. На старобългарски жертвоприношението се нарича жрьтиiе; езическата жертва се нарича жрьтва (от жрьти - "жертвам, принасям в жертва"), оброк (т.е. нещо обречено) или тряба, откъдето идва и наименованието на жертвения камък требник и на цялото светилище - требище. Жертвеникът е каменен - висок куб или плоска плоча. На него не само се жертват живи животни, но и се оставят всички пожертвования - тестени храни, месо, ястия, пари, напитки... Требникът се поставя или в центъра на светилището - пред идолите, или се полага по един пред всяка група кумири, особено ако са подредени на различни места из светилището.
Реликвите се поставят край идолите - всекиму според легендите. Например бог Даждбог е представян с огромен кръгъл светещ щит, представляващ самото слънце. Поради това, около идола на Даждбог се очаква да има облегнат голям позлатен щит.
Всяко светилище е в землището на определен род, на определена задруга и е посещавано от членовете й по време на езически празници и други случаи. С боговете общуват родоначалниците на задругата, старейшините, така наречените старци, деди. У повечето славяни жреческо съсловие липсва. Това се дължи на родовия характер на религията и на териториалното разпределение на славянските племена - те живеят в малобройни разпръснати родови общности. Жреци и храмове в които да служат се появяват исторически доста късно и само сред някои славяни - там където живеят в по-големи селища или се пази прочут фетиш - обект на поклонение на множество племена.
Жреците в старобългарския са наричани жьрьць, а също влъхвъ (жрец, магьосник, гадател), откъдето идва и влъхвованиiе (езическо служение, гадаене, магьосничество), влъшьба (вълшебство, магия). Видно е че славянските жреци не само са служели на боговете, но и са се занимавали с магия, гадаене и лечителство.
Храмовете на славяните наподобяват по устройство светилищата на открито; в крайна сметка те са просто техни наследници, тяхно идейно доразвитие, поради което са наричани и със същите наименования - капищьница, кумирьница, трябище. Представляват кръгли или правоъгълни дървени постройки оградени с крепостни валове и ровове. Стените им са с богата дърворезба, изобразяваща сцени от славянската митология, божества и герои. Когато стените са измазани с глина (честа практика!) резбите се заменят с многоцветни рисунки. Вътре, в центъра на храма гори крада (стб. огнище, клада, жертвен огън) - вечен огън, символ на безсмъртието на боговете и вечната им сила. В близост до централното огнище често се забива и главният кумир, изобразяващ бога комуто е посветено капището и чието име носи. Около стените са разположени останалите свещени идоли, пред които са разположени каменни жертвеници и жертвени ями, където се хвърлят требите след приношението. В много случаи в жертвените ями също горят огньове. Всичко което вече е било върху требника и в ямите придобива сакрална същност и магическа сила. Ето защо въглените, пепелта, камъните, костите, съдовете и всичко друго, извадено от жертвените ями, се посипва върху оградните валове, в рововете и дори в специални траншеи около храма, с цел той да бъде по-добре защитен чрез свещените свойства на пожертваното. Храмовете най-често са в големи градове или на свещени места, достъпни за всички околни племенни общности, защото биват посещавани от по-голям брой поклонници. В това се проявява и разликата им от откритите светилища, които имат предимно местно, родово значение.
Днес са известни голям брой останки от древни славянски храмове, които накратко ще опишем в следващите редове.
лавяните си представяли вселената като едно гигантско дъбово дърво, наричано днес Световното дърво. В короната му гнездо е свила вълшебната Жар-птица, която е вестителят на боговете, пътуваща между световете на хората и боговете. В корените пък живее огромна митична змия, която свързва света на живите и света на мъртвите.
По вертикалата на Световното дърво са разположени трите вселенски свята - Прав, Яв и Нав.
Прав е короната на Световното дърво; горният свят; небесните селения, обитавани от боговете. Името му е в основата на думите правда, право, правилно, т.е. това е светът на върховната истина, на справедливостта. Там живеят боговете, които се подчиняват на основните космични принципи, на вселенския ред и божествената йерархия, установени от прародителя - бог Род. Всред тези богове пръв е бог Сварог - небесния господар, родител на божествата, когото наричаме Всевишния. Той управлява над Прав, грижи се за поддържането на вселенския огън - един от четирите основни елемента - и не се интересува особено от земния свят Яв.
Светът на видимото, на хората, се нарича Яв и е стволът на Световното дърво. Яв е всичко около нас, материята, сред която живеем, която е ЯВна, т.е. видима. Тук най-силно се усеща типичният за славянския мироглед дуализъм и противопоставяне; тук се сблъскват живот и смърт, добро и зло, щастие и страдание, ден и нощ, светлина и мрак, здраве и болест, топлина и студ. Затова и Яв се възприема като преходна реалност между двете крайни реалности Прав и Нав. Над света на хората властва бог Перун - господар на мълнията и възмездието, онзи когото наричаме Всемогъщия. Той следи дали се спазва божественият закон на земята и ако бъде нарушен, въздава заслушеното на престъпилите го. А на ония, които спазват закона, почитат боговете си, уважават ги и се вслушват в поученията им, Перун донася благополучие.
В корените на Световното дърво е Нав - подземният свят на смъртта и злото. Там обитават духовете на мъртвите хора (нави), змейовете и други злотворни чудовища, а над всички властва богът на злото и мрака - Чернобог, придружаван от своята страховита спътница - богинята на смъртта Мора. Нав е пълният противовес на Прав, но съвсем в дуалистичен дух, насами входа към Нав се намира и вечнозелената, винаги топла и светла градина Рай, където праведниците намират покой след смъртта си. В Рай живее богът на познанието, вълшебствата, богатството, и стадата Велес, край когото често седят праведните души и водят дълги беседи. Точно тия души, които обитават Рай, усвояват големи свръхестествени способности, и когато живите им роднини са в затруднение, могат да помогнат.
Над трите вселенски свята бди бог Троян. Него наричаме Всевиждащия. С трите си глави, той вижда и знае всичко в Прав, Яв и Нав; следи за съблюдаването на световния ред и възможно най-бързо възстановява космичния баланс, ако бъде нарушен. Именно балансът е основна грижа на Троян, не благодеянието, не налагането на светлото, доброто над тъмното, злото, а равновесието между стихиите.
Капища - езически свещени места
Славянските свещени места се делят основно на два вида - светилища и храмове.
Светилищата (на старобългарски свентило) са познати от дълбока древност и биват използвани векове наред, бидейки широко разпространени сред всички славянски племена. Това са места на открито (обикновено в гори, на закътани поляни), където са разположени идоли на почитаните от местните родове божества, олтарни камъни и различни символи. Уредени са съвсем просто с няколко задължителни компонента: 1. Обект на почитане - идоли или фетиши; 2. Жертвеник - висок четвъртит камък или каменна плоча; 3. Жертвени ями - изкопи където се полагат принесените върху жертвеника жертви; 4. Свещени символи или реликви, познати от митологията - рогове, мечове, щитове и т.н.
Идолите в българската славянска традиция се наричат кумирь или капище, (от прабългарското "кэп" - образ, изражение), поради което самите светилища се наричат кумирьница или капищьница. Идолите са дървени или (по-късно) каменни и се подреждат в различни форми спред обстоятелствата и йерархията:
- когато са само един или два идола, те се поставят в центъра на светилището, един до друг. - ако са няколко, статуите се поставят една до друга, като в центъра е тази на най-висшето сред представените божества; от дясно се нареждат мъжките идоли, от ляво женските, или пък съобразно йерархията - от центъра към краищата в низхождение.
- ако са голям брой, идолите могат да се подредят по гореописания начин от центъра към краищата според значението на представените божества, но в две редици; в предния ред са мъжките божества, в задния - женските, шахматно разположени на първите. Така, когато човек застане пред тях, той трябва да може да вижда всяко едно изображение, независимо дали е на преден или заден план. Когато има много статуи, удачно е редиците да се закръглят, така че да оформят полукръг около олтара.
- понякога множеството идоли в светилището се разпределят по групи и се поставят на различни места, най-често според посоките на света, съобразно характеристиките на боговете; например семейство пролетни божества - на изток, семейство летни - на юг, семейство есенни - на запад и семейство зимни - на север.
Има светилища, обаче, в които липсват идоли. Те служат на фетишистките култове и са устроени около обожествяван природен обект на поклонение - на старобългарски блъванъ, т.е. фетиш. Фетиши могат да бъдат свещени извори, свещени дървета, свещени камъни. Всъщност езичеството не почита самите фетиши заради собствената им материя, а заради свръхестествената им сила, която е проявление на божественото присъствие. С други думи, според основния езически принцип на пантеизъм, свещената същност на боговете се намира във всяка материя, а фетишизмът допълва този принцип с вярването, че определени предмети-фетиши концентрират по-голямо количество от божията енергия. Т.е. почитта към фетишите сама по себе си е почит към божествената същност, а оттам - към самите божества. Така, фетишите представят боговете и около тях не са нужни идоли - те взаимно се заместват.
В светилищата винаги се поставят жертвеници, върху които се принасят жертвите към боговете. На старобългарски жертвоприношението се нарича жрьтиiе; езическата жертва се нарича жрьтва (от жрьти - "жертвам, принасям в жертва"), оброк (т.е. нещо обречено) или тряба, откъдето идва и наименованието на жертвения камък требник и на цялото светилище - требище. Жертвеникът е каменен - висок куб или плоска плоча. На него не само се жертват живи животни, но и се оставят всички пожертвования - тестени храни, месо, ястия, пари, напитки... Требникът се поставя или в центъра на светилището - пред идолите, или се полага по един пред всяка група кумири, особено ако са подредени на различни места из светилището.
Реликвите се поставят край идолите - всекиму според легендите. Например бог Даждбог е представян с огромен кръгъл светещ щит, представляващ самото слънце. Поради това, около идола на Даждбог се очаква да има облегнат голям позлатен щит.
Всяко светилище е в землището на определен род, на определена задруга и е посещавано от членовете й по време на езически празници и други случаи. С боговете общуват родоначалниците на задругата, старейшините, така наречените старци, деди. У повечето славяни жреческо съсловие липсва. Това се дължи на родовия характер на религията и на териториалното разпределение на славянските племена - те живеят в малобройни разпръснати родови общности. Жреци и храмове в които да служат се появяват исторически доста късно и само сред някои славяни - там където живеят в по-големи селища или се пази прочут фетиш - обект на поклонение на множество племена.
Жреците в старобългарския са наричани жьрьць, а също влъхвъ (жрец, магьосник, гадател), откъдето идва и влъхвованиiе (езическо служение, гадаене, магьосничество), влъшьба (вълшебство, магия). Видно е че славянските жреци не само са служели на боговете, но и са се занимавали с магия, гадаене и лечителство.
Храмовете на славяните наподобяват по устройство светилищата на открито; в крайна сметка те са просто техни наследници, тяхно идейно доразвитие, поради което са наричани и със същите наименования - капищьница, кумирьница, трябище. Представляват кръгли или правоъгълни дървени постройки оградени с крепостни валове и ровове. Стените им са с богата дърворезба, изобразяваща сцени от славянската митология, божества и герои. Когато стените са измазани с глина (честа практика!) резбите се заменят с многоцветни рисунки. Вътре, в центъра на храма гори крада (стб. огнище, клада, жертвен огън) - вечен огън, символ на безсмъртието на боговете и вечната им сила. В близост до централното огнище често се забива и главният кумир, изобразяващ бога комуто е посветено капището и чието име носи. Около стените са разположени останалите свещени идоли, пред които са разположени каменни жертвеници и жертвени ями, където се хвърлят требите след приношението. В много случаи в жертвените ями също горят огньове. Всичко което вече е било върху требника и в ямите придобива сакрална същност и магическа сила. Ето защо въглените, пепелта, камъните, костите, съдовете и всичко друго, извадено от жертвените ями, се посипва върху оградните валове, в рововете и дори в специални траншеи около храма, с цел той да бъде по-добре защитен чрез свещените свойства на пожертваното. Храмовете най-често са в големи градове или на свещени места, достъпни за всички околни племенни общности, защото биват посещавани от по-голям брой поклонници. В това се проявява и разликата им от откритите светилища, които имат предимно местно, родово значение.
Днес са известни голям брой останки от древни славянски храмове, които накратко ще опишем в следващите редове.
ELEXARPEN COMANANU TABITOM
-
EXARP - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 252
- Регистриран на: 18 Сеп 2005, 08:18
- Местоположение: NIBIRU
от EXARP » 13 Яну 2006, 19:14
Празнични цикли
- есенен празничен цикъл -
КОЛОВОЗ
септември
8-ми коловоз - трапеза в чест на Лада и Ляля
9-ти коловоз - празник на Мати Земля
11-ти коловоз - празник на бог Род и Рождениците
13-ти коловоз - ден на бог Радигост - празник на пътниците, търговците и гостоприемството;
14-ти коловоз - ден на бог Белобог
от 14-ти до 22-коловоз - Бабино лято
21-ви коловоз - ден на бог Сварог
23-ти коловоз - Секновене - есенното равноденствие
ЛИСТОПАД
октомври
14-ти листопад - ден на богиня Макош
25-ти листопад - трапеза в чест на Прародителите
27-ми листопад - Мишляци
ГРУДЕН
ноември
12-ти груден - ден на богиня Мора
30-ти груден - Мечкин ден
КОЛОВОЗ - септември
8-ми коловоз - трапеза в чест на Лада и Ляля
9-ти коловоз - празник на Мати Земля
11-ти коловоз - празник на бог Род и Рождениците
13-ти коловоз - ден на бог Радигост - празник на пътниците, търговците и гостоприемството;
14-ти коловоз - ден на бог Белобог
от 14-ти до 22-коловоз - Бабино лято
21-ви коловоз - ден на бог Сварог
23-ти коловоз - Секновене - есенното равноденствие
ЛИСТОПАД - октомври
14-ти листопад - ден на богиня Макош
25-ти листопад - трапеза в чест на Прародителите
27-ми листопад - Мишляци
ГРУДЕН - ноември
12-ти груден - ден на богиня Мора
30-ти груден -Мечкин ден
ден, ознаменуващ началото на зимния празничен цикъл. За да се развива добре житото в земята, вечерта преди празника в нова съдина се готвят зърнени храни и варива. На сутринта се прави семейна трапеза, като всеки хвърля няколко зърна от сготвеното нагоре в комина, с пожелание посевите да израснат високи. От ястието не се дава на външни хора, за да не излезе плодородието от дома. С него се захранва домашните животни и птици, за да се плодят през годината. На този ден се извършват обряди за предпазване от мечки.
- зимен празничен цикъл -
СТУДЕН
декември
19-ти студен - Пазене квас
20-ти студен - Полазник
22-ри студен - Крачун - зимното слънцестоене
23-ти студен - Божик - ражда се бог Коледа - новото слънце;
от 25-ти студен до 6-ти просинец - Мръсни дни
31-ви студен - Нова година - Ладуване
ПРОСИНЕЦ
януари
1-ви просинец - Сурваки
от 1-ви до 6-ти просинец - Велесови дни
5-ти просинец - Турица - празник на бог Чернобог и култа към свещените черни бикове
6-ти просинец - Мъжки водици
8-ми просинец - Бабинден
20-ти просинец - Петльовден
СЕЧЕН
февруари
1-ви сечен - Зарезан
2-ри и 3-ти сечен - Вълчи дни
10-ти сечен - Кръчина
11-ти сечен - Власовден
19-ти студен - Пазене квас
български обичай изпълняван само от жени: събират се в някоя къща и две от тях (първа и последна на родителите си) замесват тесто, гърбом към нощвите, в което "бабите" слагат вълшебни билки, събирани в уречен ден, в уречен час (най-често Еньовден, когато билките имат най-голяма магическа сила). Замесеното тесто се оставя в един ъгъл на стаята, а край него стои и цяла нощ го пази от зли сили омъжена жена, през което време останалите играят хоро. Това се повтаря 12 нощи, като се сменя къщата. На последната вечер жените разделят помежду си тестото, за което се вярва, че е придобило свръхестествени свойства. С него те ще правят лекове и магии през следващата година.
20-ти студен - Полазник
Обичай при който гадаят за късмета, здравето, изобилието и имането на рода. Гадае се според това какъв човек влиза в дома пръв в този ден. Ако е късметлия, ако му е вървяло през изминалата година, значи носи добри знамения за рода. Домашният полазник - този от семейството, който сутринта пръв излезе от къщи на двора - внася трески от дръвника, хвърля ги в огъня и казва: "Колко искри, толкова агънца, яренца, теленца, кончета". Някъде полазникът сяда върху треските и сламата, които е внесъл, за да мътят добре квачките, а домакините го посипват с пшеница и сушени плодове за плодородие. Жени, които не са раждали, на този ден не вършат работа, за да е леко раждането им. За предпазване от магьосници - житомамници, преди изгрев на този ден жените измитат огнищата и комините, с метлата очертават кръг около къщата и посипват по кръга пепелта и саждите, а метлата изхвърлят навън. С тесто от приготвеното предната вечер (19 студен/декември - Пазене квас) правят кръстни знаци (символ на бог Даждбог и бог Белобог, на светлината и доброто) по гредите на тавана.
<<<назад
22-ри студен - Крачун - зимното слънцестоене
На тази дата нощта е най-дълга - мракът тържествува над светлината; умира бог Хърс - старото слънце.
<<<назад
23-ти студен - Божик, Рождество
ражда се бог Коледа - новото слънце; слънцето отново започва да расте; възражда се надеждата, че пролетта и топлината отново ще дойдат.
<<<назад
от 25-ти студен до 6-ти просинец - Мръсни дни
Време, в което се отварят вратите между света на живите Яв и света на мъртвите Нав. В този период всякакви духове, нави (души на мъртви) и зли демони, като караконджули, могат да преминават между световете и да вредят на хората. За предпазване от злото се спазват определени забрани: не се излиза след залез слънце; не се правят сватби и седянки; не се изработват мъжки дрехи, за да не бъдат изядени мъжете от вълци; възрастните не се къпят, а при къпане на бебе, пускат във водата горящ въглен (свещената защитна сила на огъня!). Ако се роди дете, в следващото денонощие майка му трябва да му изтъче, ушие и облече ризка, за да не се превърне в караконджул. Забрнени са половите контакти, защото заченатите в този период деца стават злодеи, вампири, виждат злите духове и може да ги залюби змей или хала. Огънят намира особено място в защитните обредни действия: запалват се големи клади насред селата, в които всеки трябва да сложи дърво. На края на мръсните дни, в последната сутрин, разравят жарта, за да хвърли искри, при което се изричат заклинания за плодовитост на хората и добитъка. С пепелта се поръсват дворовете против нечисти въздействия. Като предпазно средство се използва чесън, пришит към дрехите.
31-ви студен - Нова година - Ладуване
В ладуването участват само момичета; отдава се почит към богинята на любовта Лада и нейнея брат - близнак бог Ладо и се извършват гадаения за любов и женитба. Названието идва от обръщението повтаряно в обрядните песни: "Ой Ладо, Ладо, момиче младо!" Вечерта срещу празника, момите донасят от извора или от кладенеца "мълчана вода" в нов бял медник (бакърен съд), в който хвърлят пръстени, закачени за китки и овес или ечемик. Покриват с червено було медника и го оставят да пренощува под розов храст или на овощно дръвче, под звездите. На сутринта момиче с живи родители, облечено като булка (т.е. в богато извезана носия с червено було; бялото се е използвало от славяните за траур!) вади китките с пръстените, а останалите пеят "ладанки" - кратки заклинателни песни - припевки, с които предвещават за женитбата и жениха на момичето, над чийто пръстен пеят. Например: "Жълто було трески сбира" (Момичето скоро ще се омъжи); "Зряла дюля и презряла" (Ще се омъжи стара); "Сам си здравчец на камъче" (Ще се омъжи за сирак) и т.н. Всяка мома си взима малко ечемик (овес) от котлето и го слага под възглавницата си. Вярва се, че който момък сънува през нощта, за него ще се омъжи. Ако водата замръзне през нощта, годината ще е здрава и плодородна. Накрая се играе общо хоро. Обрядът може да се извъшва и на Даждбогов ден (6 цветен/ май) и на Къпало (23 липен/ юни).
1-ви просинец - Сурваки
Последният от новогодишните обряди. Има заклинателен характер за здраве и благоденствие. Събират се групички от по няколко деца - предимно момченца - и започват обхождане на домовете на близки и съседи, като тръгват от своята къща. Облечени са в нова риза и носят сурова дрянова пръчка, наречена сурвакница, накичена с китки, сушени плодове, обредни краваи, дребни монети, пискюли вълна и др. Във всеки дом удрят стопаните със сурвакницата, при което наричат за здраве, радост и плодородие. Пъпките от сурвакниците се слагат в полозите на кокошките, за да мътят добре. Вярва се, че ако жените си мият косите във вода с откъснати тайно от сурвакницата пъпки, косите им ще растат дълги и лъскави. На връщане от сурвакане, децата изхвърлят сурвакниците в река или кладенец, за да не "носят бълхи вкъщи".
от 1-ви до 6-ти просинец - Велесови дни
5-ти просинец - Турица - празник на бог Чернобог и култа към свещените черни бикове
6-ти просинец - Мъжки водици
Празник с който приключват Мръсните дни и проходите между световете на живите и мъртвите се затварят. В тази вечер "небето се отваря" и каквото си пожелае човек се сбъдва. Чупят се орехи, по които се гадае за бъдещето. Във водоизточник жрецът хвърля дървен знак кръст в кръг (символ на бог Белобог, на светлината, доброто) и ергени се опитват да го извадят. Който успее ще бъде здрав, щастлив и ще има късмет, а хората от селого го даряват. Ако хвърленият във водата знак замръзне, значи годината ще е здрава и плодовита. Там където знакът е паднал във водата, болни хора се изкъпват за да се излекуват; всеки измива лицето и ръцете си за здраве. На този ден ритуално изкъпване се извършва и от младоженци (до 1 година след брака) и мъжки бебета до 1 година, откъдето идва и името на празника. Девствени момичета отиват с домашните идоли на реката или чешмата и ги измиват.
8-ми просинец - Бабинден
празник на бабите-акушерки, родилките и новородените. Съдържа три основни обредни елемента:
1. къпане на малките деца от бабата, съпроводено с благославяне и намазване с масло и мед;
2. даряване на бабата с дрехи, вълна и обредни кръгли хлябове;
3. гостуване на младите булки в дома на бабата - участват всички млади жени, на които бабата е акуширала през изминалата година.Носят питки, баница, печена кокошка и червено вино. Поливат на бабата да се измие и я даряват на дясното рамо с риза, престилка, кърпа, след което сядат на трапеза в дома й и започват да пеят песни свързани с брака, раждането и семейството. Специфично е редуването - първо пее бабата, след което булките казват: "Добре си ни попяла, бабо!", а тя отговаря: "Добре сте ми послушали, булки!"; тогава в отговор започват да пеят заедно младите жени, и накрая отново се повтаря поздравът: "Добре сте ми попяли, булки!" казва бабата, а те отговарят: "Добре си ни послушала, бабо!". След няколко песни, бабата събира донесените от всяка гостенка хлябове, нарежда ги един върху друг, скрива се зад тях и пита: "Виждате ли ме сега, булки?". "Виждаме те, бабо!" отвръщат неизменно, а акушерката казва: "Е, ха дано другата година да не ме видите!" Този обряд има симпатическа заклинателна цел - за да не се вижда бабата, значи ще има повече хлябове, а те ще бъдат донесени от повече наскоро родили жени, т.е. ще има повече новородени деца; така чрез пожеланието си за повече питки, бабата прави заклинание да се родят повече бебета, да се разрастне кланът/селото.
20-ти просинец - Петльовден
Празник за здравето на мъжете и момчетата. Състои се в обредното колене на черен петел. Жертвата се принася от девствено момче на прага на вратата, така че кръвта да пръсне по нея. С кръв се чертаят кръстни знаци по челата на момчетата в дома, след което изхвърлят петела извън двора и веднага го прибират. Главата му забучват край портите. От месото се сготвя ястие, пекат се обредни краваи, като част от приготвеното се поднася на бог Ладо, а другото се раздава на съседите. В този ден не се върши домакинска работа и не се правят "сватби", за да не жалеят след това починали.
1-ви сечен - Зарезан
Празник на лозарите и градинарите. Сутрин рано стопанката опича обреден хляб, украсен с лозово листо. Сварява и запича кокошка, напълва бъклица с вино и шише с "мълчана" вода, като слага всичко в нова шарена вълнена торба. Стопанинът заедно с останалите мъже от селото, отиват на лозето, където изчакват изгрева и, обърнати към слънцето, отрязват пръчки от по три корена (от средата или ъглите на лозето), поливат прерязаните места с вино и благославя: "Колко капки, толко коля грозде". След това пръскат лозите с мълчаната вода за обилен плод и срещу слани и градушки. Отрязаните пръчки отнасят вкъщи - при домашните идоли. След зарязването се прави обща трапеза на оброчището, където се требва на бог Руе/ Ругьевит и богиня Макош. В някои райони замахват с брадва срещу овощните дървета за изгонване на злите духове от тях и ги заплашват с: "Ако не раждаш, ще те посека!" за плодородие. От празника Зарезан започват Вълчите дни.
2-ри и 3-ти сечен - Вълчи дни
10-ти сечен - Кръчина
11-ти сечен - Власовден
Ден за почит към повелителя на богатството и домашния добитък, бог Влас. Поднасят се треби пред идолите на бога и се произнасят молитви. Рано сутринта жените приготвят двойки обредни хлябове, които наричат на богиня Макош и на бог Влас и ги забучват на рогата на воловете преди мъжете да ги изведат на ритуален водопой. Докато ги поят на реката, натопяват краваите във водата и раздават парчета от "макош"-питата на присъстващите мъже, както и на всички срещнати хора по пътя обратно. Питата "влас" се надробява за храна на животните и към тях замахват с брадва, за да изплашат злите духове "кравесмърти", които може да са ги обладали. В края на обряда от воловете и козите взимат по малко козина, която по-късно използват за изготвяне на лекове срещу болести по добитъка. На този ден жените не предат (вярва се, че може мъх от преждата да влезе в очите им и да ги ослепи); не месят за да не "власява" брашното; мъжете не впрягат воловете, за да не се разпасват през годината; на бог Влас се молят да не се раждат "власати" агнета (с груба вълна) и нивите да не ловят "влас" (да не изсъхва зърното, така че да са празни класовете).
- пролетен празничен цикъл -
ЦВЕТЕН
март
1-ви цветен - Навий ден - ден на мъртвите души
9-ти цветен - Летник
ІІІ седмица на цветен - Сирница - Кукерски игри
20-ти - 21-ви цветен - Масленица - пролетно равноденствие
22-ри цветен - Тризна
24-ти цветен - Комоедица
БРЕЗЕН
април
І неделя на брезен - Кумичене
ІІ седмица на брезен - Перунова седмица
ІІІ седмица на брезен - Светла седмица - Мора-Лишанка, Радуница
22 брезен - Лялин ден - празник на бог Лял и богиня Ляля
последният понеделник на брезен - Сухинден
ТРЕВЕН
май
1-ви тревен - Змийски ден - обряд за предпазване от змии;
6-ти тревен - Даждбогов ден - Предой; Корван;
10-ти тревен - Мати Сира Земля
20-ти - 30-ти тревен - Родова седмица
21-ви тревен - Нестинари
22-ри тревен - Ярилин ден
ІІІ четвъртък на тревен - Спас
ЦВЭТЕН - март
1-ви цветен - Навий ден - ден на мъртвите души
9-ти цветен - Летник
ІІІ седмица на цветен - Сирница
Кукерски игри
специфичен пролетен обряд, ознаменуващ края на зимата и началото на пролетта. Когато славянските племена заселват българските земи, те влизат в културен контакт с автохтонното тракийско население и заимстват редица вярвания и празници, един от които са Кукерските игри. На този фестивал млади неженени мъже (кукери) се обличат в страховити костюми от животински кожи, слагат зловещи дървени маски, окичват се с големи хлопки и се въоръжават. Обединяват се в кукерски дружини, водени от главатар, чийто главен атрибут е огромен дървен фалос, боядисан в червено. Целта на кукерите е да изплашат и прогонят злите сили, бродили по земята цяла зима, и да помогнат на настъпващата пролет да дойде по-бързо. В някой от дните на Сирница, по изгрев кукерските дружини излизат насред селото и по околните пътища, градини и ниви, където играят, викат, дрънкат и извършват символични заклинателни действия за здраве и плодородие; връзват срещнатите мъже и им искат откуп, удрят хората с тояги, овъргаляни в пепел; главатарят демонстрира сексуални фалически действия, наподобява сексуален акт спрямо земята, за да имитира осеменяване и да стимулира плодородие. Извършва се ритуално заораване и засяване непосредствено преди залез слънце от кукерския цар. За цар избират мъж - късметлия, добър стопанин, с първо мъжко дете или с деца - близнаци, за да носи плодовитост. Царят впряга кукери в дървено рало и изорава три бразди в кръг, засява и благославя. останалите кукери играят наоколо и скачат с все сила - колкото по-високо отскочат, толкова по-високи ще са житните класове. След засяването, кукерите нападат и "убиват" царя, но той "възкръсва" и започва бурно веселие.
20-ти - 21-ви цветен - Масленица - пролетно равноденствие
24-ти цветен - Комоедица
БРЭЗЕН - април
І неделя от брезен - Кумичене
последният обичай от цикъла на пролетните момински игри. Отдава се почит и се требва на богиня Ляля и богиня Лада - покровителки на девойките. Участвалите в Лазаруването моми отиват на реката и пускат по течението приготвените от тях цветни венци, към които закачат парченца от специално приготвен обряден хляб- кукла. Чието венче излезе най-напред, тази мома става кумица. Тя повежда моминското хоро към дома си, където се слага обща трапеза. От този момент момите говеят (подчиняват се) на кумицата до края на Лялин ден, когато отиват в нейната къща и всяка носи ритуален хляб и боядисани яйца. Тогава кумицата освобождава момите от говеенето. През целия период се изпълнавят обредни песни за любов, брак, за качествата на момите и бъдещите им съпрузи. Вярва се, че девойка, която е лазарувала и кумичила, не може да бъде похитена от змей. Тя вече може да се моми, да приема сватове и да се омъжи.
ІІ седмица от брезен - Перунова седмица
ІІІ седмица от брезен - Светла седмица - Мора-Лишанка, Радуница
последният понеделник от брезен - Сухинден
ТРЭВЕН - май
1-ви тревен - Змийски ден
обряд за предпазване от змии. Според поверията, при празника Летник (9 ІІІ) времето се затопля и започва смяната на зимата с пролет, при което змиите напускат зимните си леговища и започват да обикалят по земята, а техният цар излиза последен - на 1 V. За да отблъснат змиите, на Змийски ден хората палят големи огньове и ги прескачат; вдигат шум и изричат многобройни заклинания; приготвят обредно "подници" - глинени съдове за печене на хляб. Жените, окичили главите си с лепка (вид трева), копаят пръст, омесват я с плява и я отъпкват добре. Всяка мома се стреми поне малко да "гази калта", като през цялото време пеят песни. От омесената пръст жените си взимат и си правят подници отделно; подницата притежава предпазна магическа сила, а който е газил глината е защитен от ухапвания на змии. Този ден е особено почитан от бременни и неродили жени, за да бъдат запазени те и бъдещите им деца от "ирминясване" - болести при раждането, предизвикани от зли сили.
6-ти тревен - Даждбогов ден
Празник-почетуване на бог Даждбог - покровител на земеделието, плодородието, овцете и овчарите, защитник на хората от зли сили. До 21 тревен (март) Даждбог е в образа си на Ярило и така преследва Змея (символ на първичния хаос и злото) със своя златогрив кон - вихрогон и го убива с магическото си копие, избавяйки людете от злини и страдания. В пролетната нощ преди празника моми и девойки събират по полето цветя и билки, с които се захранват обредно овцете и добитъкът. От цветята се правят три венеца: за овцата, която ще се издои първа (при обряда Предой на същия ден), за агнето, което ще се жертва на Даждбог и за съда с млякото, което също ще е в дар на бога. С пролетна зеленина се окичват домът, кошарите, плевниците и хамбарите, съдовете. Преди изгрев овчарите отделят агнетата и извеждат овцете на кратка ритуална паша, след което се извършва обрядното доене Предой. Приготвят се специфични кръстати хлябове и други обредни храни (кръстът е символ на Даждбог - ако присвиете око срещу жаркото лятно слънце ще го видите) и се откарват на местното светилище, заедно с обреченото на бога агне. На оброчището се прави тряба пред идола на Даждбог - заколва се агнето и се оставя от всяка храна, след което се устройва ритуална обща трапеза край светилището (но не вътре в него!). По време на храненето младите булки стоят прави, за "да стават високи конопите"; после хукват да бягат, а децата ги замерват с трохи хляб за плодородие. Около трапезата се играят хора, водени от бременна жена със зелена клонка в ръка. За здраве хората се люлеят на люлки, а още преди изгрев болните отиват на самодивски хорища и се въргалят в росата. Стопаните отиват на нивите си и ги обикалят, заравят боядисани червени яйца (много характерна практика за древните славяни!), палят от сламата, донесена в дома на Полазник за предпазване от вещици - житомамници. Даждбогов ден е един от празниците, когато чрез магии за обиране може да се отклони плодът на нивите и млякото на добитъка. Със защитна цел стопаните слагат от вътрешната страна на портата бучка сол и женски колан. На другия ден солта се слага в храната на животните. Не се дава на заем сол и квас за мляко през този ден, за да не се правят магии чрез тях.
- Предой - обредното доене на овцете на Даждбогов ден. Ведрото, в което ще доят овцете, е окичено с венец от набрани предната вечер цветя и червени конци. Върху него слагат и прясно опечен хляб с дупка в средата. В така подготвеното ведро издояват първата оагнила се овца. Ако агнето й е мъжко се жертва на бог Даждбог, а ако е женско - се оставя за разплод. В средата на кошарите се изкопава малка яма, едно червено яйце се залива с издоеното мляко и се закопава. Вярва се, че то ще пази стадото от магии и болести. Млада булка търкулва хляба, стоял върху ведрото, през стадото и по това накъде ще завие и падне се гадае за добива на мляко през годината.
- Корван - "Корван" на старобългарски се нарича заколението на жива жертва в дар на боговете. Най-специфичният корван е този в чест на Даждбог. За него се избира първото родено през годината бяло мъжко агне. В светилището, то се коли на жертвеника пред идола на бог Даждбог, който трябва да е в източна посока. С кръвта се прави кръст на челата на децата против уроки, бележат се праговете, вратите и ъглите на жилищата, за защита от магии и болести; част от кръвта се заравя в землището на селото, друга се излива в корените на плодно дърво, а трета - в реката. След празника, костите от жертвата се събират и едни се заравят в мравуняк, за "да се въдят овцете като мравки", а други се хвърлят в реката, за "да тече млякото като вода".
ІІІ четвъртък на тревен - Спас
21-ви тревен - Нестинари
обичай характерен за българското население в Странджа планина и Западна Тракия. Българските славяни го възприемат от заварените тракийски племена. Основен обряден елемент е играта "в огъня", т.е. върху разжарени въглени. В обряда участва цялото село, но в огъня танцуват единствено нестинарите - хора, които са посветени на боговете и по време на церемонията изпадат в транс, при което чуват и виждат боговете, обладава ги, "прихваща" ги божественият дух, и чрез него те виждат в бъдещето, изричат пророчества, съветват, мъмрят. Нестинарите са хора от един род и способностите им се предават по наследство на синове и дъщери. "Столнината" на нестинарите е домашното светилище, оброчище, в къщата на главния нестинар. В столнината се съхраняват идолите на бог Ярило, Мати Земля, бог Даждбог, богиня Макош, червени кърпи с извезано на тях златно слънце, и свещеният тъпан, с който се отмерва ритъмът на празничното шествие и на ритуалния огнен танц. Вярва се, че този тъпан има магическа сила да лекува онези, който го носят, и да отпъжда злите сили с думкането си; не го използват при други случаи, а го пазят само за нестинарството. В деня на празника, след религиозна служба, начело с жреца (старейшината) и главния нестинар, всички се отправят към столнината, където се бие тъпанът и на гайда се изсвирва специална нестинарска мелодия. Някои от нестинарите биват "прихванати" (изпадат в особено религиозно състояние на екстаз) и заиграват с идол в ръце. След това шествието отива на свещен извор, където се прави обща гощавка с принесения корван. След залез насред селото се пали голям церемониален огън, около който младите играят хоро, а когато дървата в огъня изгорят и станат на жарава, започва нестинарският танц. Нестинарите навлизат върху горящата още жар с идолите в ръце и танцуват в състояние на транс, при което не изпитват болка и стъпалата им не се нараняват.
- летен празничен цикъл -
ЛИПЕН
юни
11-ти липен - Върти-ломи
14-ти липен - Лисо
15-ти липен - Видовден
21-ви и 22-ри липен - празник Къпало - лятното слънцестоене
23-ти липен - Еньовден
24-ти липен - Еньова буля
30-ти липен - ден на бог Сварожич
СЪРПЕН
юли
І седмица на сърпен - Русалии (Русалска седмица) - Русалски игри
1-ви сърпен - Врач
5-ти сърпен - Жътвар
20-ти сърпен - ден на бог Перун
27-ми сърпен - Воден пътник
ВЪРШЕН
август
7-ви вършен - Хлебница - празник честващ новия урожай
15-ти, 16-ти и 17-ти вършен - Горещници
21-ви вършен - ден на бог Стрибог
- есенен празничен цикъл -
КОЛОВОЗ
септември
8-ми коловоз - трапеза в чест на Лада и Ляля
9-ти коловоз - празник на Мати Земля
11-ти коловоз - празник на бог Род и Рождениците
13-ти коловоз - ден на бог Радигост - празник на пътниците, търговците и гостоприемството;
14-ти коловоз - ден на бог Белобог
от 14-ти до 22-коловоз - Бабино лято
21-ви коловоз - ден на бог Сварог
23-ти коловоз - Секновене - есенното равноденствие
ЛИСТОПАД
октомври
14-ти листопад - ден на богиня Макош
25-ти листопад - трапеза в чест на Прародителите
27-ми листопад - Мишляци
ГРУДЕН
ноември
12-ти груден - ден на богиня Мора
30-ти груден - Мечкин ден
КОЛОВОЗ - септември
8-ми коловоз - трапеза в чест на Лада и Ляля
9-ти коловоз - празник на Мати Земля
11-ти коловоз - празник на бог Род и Рождениците
13-ти коловоз - ден на бог Радигост - празник на пътниците, търговците и гостоприемството;
14-ти коловоз - ден на бог Белобог
от 14-ти до 22-коловоз - Бабино лято
21-ви коловоз - ден на бог Сварог
23-ти коловоз - Секновене - есенното равноденствие
ЛИСТОПАД - октомври
14-ти листопад - ден на богиня Макош
25-ти листопад - трапеза в чест на Прародителите
27-ми листопад - Мишляци
ГРУДЕН - ноември
12-ти груден - ден на богиня Мора
30-ти груден -Мечкин ден
ден, ознаменуващ началото на зимния празничен цикъл. За да се развива добре житото в земята, вечерта преди празника в нова съдина се готвят зърнени храни и варива. На сутринта се прави семейна трапеза, като всеки хвърля няколко зърна от сготвеното нагоре в комина, с пожелание посевите да израснат високи. От ястието не се дава на външни хора, за да не излезе плодородието от дома. С него се захранва домашните животни и птици, за да се плодят през годината. На този ден се извършват обряди за предпазване от мечки.
- зимен празничен цикъл -
СТУДЕН
декември
19-ти студен - Пазене квас
20-ти студен - Полазник
22-ри студен - Крачун - зимното слънцестоене
23-ти студен - Божик - ражда се бог Коледа - новото слънце;
от 25-ти студен до 6-ти просинец - Мръсни дни
31-ви студен - Нова година - Ладуване
ПРОСИНЕЦ
януари
1-ви просинец - Сурваки
от 1-ви до 6-ти просинец - Велесови дни
5-ти просинец - Турица - празник на бог Чернобог и култа към свещените черни бикове
6-ти просинец - Мъжки водици
8-ми просинец - Бабинден
20-ти просинец - Петльовден
СЕЧЕН
февруари
1-ви сечен - Зарезан
2-ри и 3-ти сечен - Вълчи дни
10-ти сечен - Кръчина
11-ти сечен - Власовден
19-ти студен - Пазене квас
български обичай изпълняван само от жени: събират се в някоя къща и две от тях (първа и последна на родителите си) замесват тесто, гърбом към нощвите, в което "бабите" слагат вълшебни билки, събирани в уречен ден, в уречен час (най-често Еньовден, когато билките имат най-голяма магическа сила). Замесеното тесто се оставя в един ъгъл на стаята, а край него стои и цяла нощ го пази от зли сили омъжена жена, през което време останалите играят хоро. Това се повтаря 12 нощи, като се сменя къщата. На последната вечер жените разделят помежду си тестото, за което се вярва, че е придобило свръхестествени свойства. С него те ще правят лекове и магии през следващата година.
20-ти студен - Полазник
Обичай при който гадаят за късмета, здравето, изобилието и имането на рода. Гадае се според това какъв човек влиза в дома пръв в този ден. Ако е късметлия, ако му е вървяло през изминалата година, значи носи добри знамения за рода. Домашният полазник - този от семейството, който сутринта пръв излезе от къщи на двора - внася трески от дръвника, хвърля ги в огъня и казва: "Колко искри, толкова агънца, яренца, теленца, кончета". Някъде полазникът сяда върху треските и сламата, които е внесъл, за да мътят добре квачките, а домакините го посипват с пшеница и сушени плодове за плодородие. Жени, които не са раждали, на този ден не вършат работа, за да е леко раждането им. За предпазване от магьосници - житомамници, преди изгрев на този ден жените измитат огнищата и комините, с метлата очертават кръг около къщата и посипват по кръга пепелта и саждите, а метлата изхвърлят навън. С тесто от приготвеното предната вечер (19 студен/декември - Пазене квас) правят кръстни знаци (символ на бог Даждбог и бог Белобог, на светлината и доброто) по гредите на тавана.
<<<назад
22-ри студен - Крачун - зимното слънцестоене
На тази дата нощта е най-дълга - мракът тържествува над светлината; умира бог Хърс - старото слънце.
<<<назад
23-ти студен - Божик, Рождество
ражда се бог Коледа - новото слънце; слънцето отново започва да расте; възражда се надеждата, че пролетта и топлината отново ще дойдат.
<<<назад
от 25-ти студен до 6-ти просинец - Мръсни дни
Време, в което се отварят вратите между света на живите Яв и света на мъртвите Нав. В този период всякакви духове, нави (души на мъртви) и зли демони, като караконджули, могат да преминават между световете и да вредят на хората. За предпазване от злото се спазват определени забрани: не се излиза след залез слънце; не се правят сватби и седянки; не се изработват мъжки дрехи, за да не бъдат изядени мъжете от вълци; възрастните не се къпят, а при къпане на бебе, пускат във водата горящ въглен (свещената защитна сила на огъня!). Ако се роди дете, в следващото денонощие майка му трябва да му изтъче, ушие и облече ризка, за да не се превърне в караконджул. Забрнени са половите контакти, защото заченатите в този период деца стават злодеи, вампири, виждат злите духове и може да ги залюби змей или хала. Огънят намира особено място в защитните обредни действия: запалват се големи клади насред селата, в които всеки трябва да сложи дърво. На края на мръсните дни, в последната сутрин, разравят жарта, за да хвърли искри, при което се изричат заклинания за плодовитост на хората и добитъка. С пепелта се поръсват дворовете против нечисти въздействия. Като предпазно средство се използва чесън, пришит към дрехите.
31-ви студен - Нова година - Ладуване
В ладуването участват само момичета; отдава се почит към богинята на любовта Лада и нейнея брат - близнак бог Ладо и се извършват гадаения за любов и женитба. Названието идва от обръщението повтаряно в обрядните песни: "Ой Ладо, Ладо, момиче младо!" Вечерта срещу празника, момите донасят от извора или от кладенеца "мълчана вода" в нов бял медник (бакърен съд), в който хвърлят пръстени, закачени за китки и овес или ечемик. Покриват с червено було медника и го оставят да пренощува под розов храст или на овощно дръвче, под звездите. На сутринта момиче с живи родители, облечено като булка (т.е. в богато извезана носия с червено було; бялото се е използвало от славяните за траур!) вади китките с пръстените, а останалите пеят "ладанки" - кратки заклинателни песни - припевки, с които предвещават за женитбата и жениха на момичето, над чийто пръстен пеят. Например: "Жълто було трески сбира" (Момичето скоро ще се омъжи); "Зряла дюля и презряла" (Ще се омъжи стара); "Сам си здравчец на камъче" (Ще се омъжи за сирак) и т.н. Всяка мома си взима малко ечемик (овес) от котлето и го слага под възглавницата си. Вярва се, че който момък сънува през нощта, за него ще се омъжи. Ако водата замръзне през нощта, годината ще е здрава и плодородна. Накрая се играе общо хоро. Обрядът може да се извъшва и на Даждбогов ден (6 цветен/ май) и на Къпало (23 липен/ юни).
1-ви просинец - Сурваки
Последният от новогодишните обряди. Има заклинателен характер за здраве и благоденствие. Събират се групички от по няколко деца - предимно момченца - и започват обхождане на домовете на близки и съседи, като тръгват от своята къща. Облечени са в нова риза и носят сурова дрянова пръчка, наречена сурвакница, накичена с китки, сушени плодове, обредни краваи, дребни монети, пискюли вълна и др. Във всеки дом удрят стопаните със сурвакницата, при което наричат за здраве, радост и плодородие. Пъпките от сурвакниците се слагат в полозите на кокошките, за да мътят добре. Вярва се, че ако жените си мият косите във вода с откъснати тайно от сурвакницата пъпки, косите им ще растат дълги и лъскави. На връщане от сурвакане, децата изхвърлят сурвакниците в река или кладенец, за да не "носят бълхи вкъщи".
от 1-ви до 6-ти просинец - Велесови дни
5-ти просинец - Турица - празник на бог Чернобог и култа към свещените черни бикове
6-ти просинец - Мъжки водици
Празник с който приключват Мръсните дни и проходите между световете на живите и мъртвите се затварят. В тази вечер "небето се отваря" и каквото си пожелае човек се сбъдва. Чупят се орехи, по които се гадае за бъдещето. Във водоизточник жрецът хвърля дървен знак кръст в кръг (символ на бог Белобог, на светлината, доброто) и ергени се опитват да го извадят. Който успее ще бъде здрав, щастлив и ще има късмет, а хората от селого го даряват. Ако хвърленият във водата знак замръзне, значи годината ще е здрава и плодовита. Там където знакът е паднал във водата, болни хора се изкъпват за да се излекуват; всеки измива лицето и ръцете си за здраве. На този ден ритуално изкъпване се извършва и от младоженци (до 1 година след брака) и мъжки бебета до 1 година, откъдето идва и името на празника. Девствени момичета отиват с домашните идоли на реката или чешмата и ги измиват.
8-ми просинец - Бабинден
празник на бабите-акушерки, родилките и новородените. Съдържа три основни обредни елемента:
1. къпане на малките деца от бабата, съпроводено с благославяне и намазване с масло и мед;
2. даряване на бабата с дрехи, вълна и обредни кръгли хлябове;
3. гостуване на младите булки в дома на бабата - участват всички млади жени, на които бабата е акуширала през изминалата година.Носят питки, баница, печена кокошка и червено вино. Поливат на бабата да се измие и я даряват на дясното рамо с риза, престилка, кърпа, след което сядат на трапеза в дома й и започват да пеят песни свързани с брака, раждането и семейството. Специфично е редуването - първо пее бабата, след което булките казват: "Добре си ни попяла, бабо!", а тя отговаря: "Добре сте ми послушали, булки!"; тогава в отговор започват да пеят заедно младите жени, и накрая отново се повтаря поздравът: "Добре сте ми попяли, булки!" казва бабата, а те отговарят: "Добре си ни послушала, бабо!". След няколко песни, бабата събира донесените от всяка гостенка хлябове, нарежда ги един върху друг, скрива се зад тях и пита: "Виждате ли ме сега, булки?". "Виждаме те, бабо!" отвръщат неизменно, а акушерката казва: "Е, ха дано другата година да не ме видите!" Този обряд има симпатическа заклинателна цел - за да не се вижда бабата, значи ще има повече хлябове, а те ще бъдат донесени от повече наскоро родили жени, т.е. ще има повече новородени деца; така чрез пожеланието си за повече питки, бабата прави заклинание да се родят повече бебета, да се разрастне кланът/селото.
20-ти просинец - Петльовден
Празник за здравето на мъжете и момчетата. Състои се в обредното колене на черен петел. Жертвата се принася от девствено момче на прага на вратата, така че кръвта да пръсне по нея. С кръв се чертаят кръстни знаци по челата на момчетата в дома, след което изхвърлят петела извън двора и веднага го прибират. Главата му забучват край портите. От месото се сготвя ястие, пекат се обредни краваи, като част от приготвеното се поднася на бог Ладо, а другото се раздава на съседите. В този ден не се върши домакинска работа и не се правят "сватби", за да не жалеят след това починали.
1-ви сечен - Зарезан
Празник на лозарите и градинарите. Сутрин рано стопанката опича обреден хляб, украсен с лозово листо. Сварява и запича кокошка, напълва бъклица с вино и шише с "мълчана" вода, като слага всичко в нова шарена вълнена торба. Стопанинът заедно с останалите мъже от селото, отиват на лозето, където изчакват изгрева и, обърнати към слънцето, отрязват пръчки от по три корена (от средата или ъглите на лозето), поливат прерязаните места с вино и благославя: "Колко капки, толко коля грозде". След това пръскат лозите с мълчаната вода за обилен плод и срещу слани и градушки. Отрязаните пръчки отнасят вкъщи - при домашните идоли. След зарязването се прави обща трапеза на оброчището, където се требва на бог Руе/ Ругьевит и богиня Макош. В някои райони замахват с брадва срещу овощните дървета за изгонване на злите духове от тях и ги заплашват с: "Ако не раждаш, ще те посека!" за плодородие. От празника Зарезан започват Вълчите дни.
2-ри и 3-ти сечен - Вълчи дни
10-ти сечен - Кръчина
11-ти сечен - Власовден
Ден за почит към повелителя на богатството и домашния добитък, бог Влас. Поднасят се треби пред идолите на бога и се произнасят молитви. Рано сутринта жените приготвят двойки обредни хлябове, които наричат на богиня Макош и на бог Влас и ги забучват на рогата на воловете преди мъжете да ги изведат на ритуален водопой. Докато ги поят на реката, натопяват краваите във водата и раздават парчета от "макош"-питата на присъстващите мъже, както и на всички срещнати хора по пътя обратно. Питата "влас" се надробява за храна на животните и към тях замахват с брадва, за да изплашат злите духове "кравесмърти", които може да са ги обладали. В края на обряда от воловете и козите взимат по малко козина, която по-късно използват за изготвяне на лекове срещу болести по добитъка. На този ден жените не предат (вярва се, че може мъх от преждата да влезе в очите им и да ги ослепи); не месят за да не "власява" брашното; мъжете не впрягат воловете, за да не се разпасват през годината; на бог Влас се молят да не се раждат "власати" агнета (с груба вълна) и нивите да не ловят "влас" (да не изсъхва зърното, така че да са празни класовете).
- пролетен празничен цикъл -
ЦВЕТЕН
март
1-ви цветен - Навий ден - ден на мъртвите души
9-ти цветен - Летник
ІІІ седмица на цветен - Сирница - Кукерски игри
20-ти - 21-ви цветен - Масленица - пролетно равноденствие
22-ри цветен - Тризна
24-ти цветен - Комоедица
БРЕЗЕН
април
І неделя на брезен - Кумичене
ІІ седмица на брезен - Перунова седмица
ІІІ седмица на брезен - Светла седмица - Мора-Лишанка, Радуница
22 брезен - Лялин ден - празник на бог Лял и богиня Ляля
последният понеделник на брезен - Сухинден
ТРЕВЕН
май
1-ви тревен - Змийски ден - обряд за предпазване от змии;
6-ти тревен - Даждбогов ден - Предой; Корван;
10-ти тревен - Мати Сира Земля
20-ти - 30-ти тревен - Родова седмица
21-ви тревен - Нестинари
22-ри тревен - Ярилин ден
ІІІ четвъртък на тревен - Спас
ЦВЭТЕН - март
1-ви цветен - Навий ден - ден на мъртвите души
9-ти цветен - Летник
ІІІ седмица на цветен - Сирница
Кукерски игри
специфичен пролетен обряд, ознаменуващ края на зимата и началото на пролетта. Когато славянските племена заселват българските земи, те влизат в културен контакт с автохтонното тракийско население и заимстват редица вярвания и празници, един от които са Кукерските игри. На този фестивал млади неженени мъже (кукери) се обличат в страховити костюми от животински кожи, слагат зловещи дървени маски, окичват се с големи хлопки и се въоръжават. Обединяват се в кукерски дружини, водени от главатар, чийто главен атрибут е огромен дървен фалос, боядисан в червено. Целта на кукерите е да изплашат и прогонят злите сили, бродили по земята цяла зима, и да помогнат на настъпващата пролет да дойде по-бързо. В някой от дните на Сирница, по изгрев кукерските дружини излизат насред селото и по околните пътища, градини и ниви, където играят, викат, дрънкат и извършват символични заклинателни действия за здраве и плодородие; връзват срещнатите мъже и им искат откуп, удрят хората с тояги, овъргаляни в пепел; главатарят демонстрира сексуални фалически действия, наподобява сексуален акт спрямо земята, за да имитира осеменяване и да стимулира плодородие. Извършва се ритуално заораване и засяване непосредствено преди залез слънце от кукерския цар. За цар избират мъж - късметлия, добър стопанин, с първо мъжко дете или с деца - близнаци, за да носи плодовитост. Царят впряга кукери в дървено рало и изорава три бразди в кръг, засява и благославя. останалите кукери играят наоколо и скачат с все сила - колкото по-високо отскочат, толкова по-високи ще са житните класове. След засяването, кукерите нападат и "убиват" царя, но той "възкръсва" и започва бурно веселие.
20-ти - 21-ви цветен - Масленица - пролетно равноденствие
24-ти цветен - Комоедица
БРЭЗЕН - април
І неделя от брезен - Кумичене
последният обичай от цикъла на пролетните момински игри. Отдава се почит и се требва на богиня Ляля и богиня Лада - покровителки на девойките. Участвалите в Лазаруването моми отиват на реката и пускат по течението приготвените от тях цветни венци, към които закачат парченца от специално приготвен обряден хляб- кукла. Чието венче излезе най-напред, тази мома става кумица. Тя повежда моминското хоро към дома си, където се слага обща трапеза. От този момент момите говеят (подчиняват се) на кумицата до края на Лялин ден, когато отиват в нейната къща и всяка носи ритуален хляб и боядисани яйца. Тогава кумицата освобождава момите от говеенето. През целия период се изпълнавят обредни песни за любов, брак, за качествата на момите и бъдещите им съпрузи. Вярва се, че девойка, която е лазарувала и кумичила, не може да бъде похитена от змей. Тя вече може да се моми, да приема сватове и да се омъжи.
ІІ седмица от брезен - Перунова седмица
ІІІ седмица от брезен - Светла седмица - Мора-Лишанка, Радуница
последният понеделник от брезен - Сухинден
ТРЭВЕН - май
1-ви тревен - Змийски ден
обряд за предпазване от змии. Според поверията, при празника Летник (9 ІІІ) времето се затопля и започва смяната на зимата с пролет, при което змиите напускат зимните си леговища и започват да обикалят по земята, а техният цар излиза последен - на 1 V. За да отблъснат змиите, на Змийски ден хората палят големи огньове и ги прескачат; вдигат шум и изричат многобройни заклинания; приготвят обредно "подници" - глинени съдове за печене на хляб. Жените, окичили главите си с лепка (вид трева), копаят пръст, омесват я с плява и я отъпкват добре. Всяка мома се стреми поне малко да "гази калта", като през цялото време пеят песни. От омесената пръст жените си взимат и си правят подници отделно; подницата притежава предпазна магическа сила, а който е газил глината е защитен от ухапвания на змии. Този ден е особено почитан от бременни и неродили жени, за да бъдат запазени те и бъдещите им деца от "ирминясване" - болести при раждането, предизвикани от зли сили.
6-ти тревен - Даждбогов ден
Празник-почетуване на бог Даждбог - покровител на земеделието, плодородието, овцете и овчарите, защитник на хората от зли сили. До 21 тревен (март) Даждбог е в образа си на Ярило и така преследва Змея (символ на първичния хаос и злото) със своя златогрив кон - вихрогон и го убива с магическото си копие, избавяйки людете от злини и страдания. В пролетната нощ преди празника моми и девойки събират по полето цветя и билки, с които се захранват обредно овцете и добитъкът. От цветята се правят три венеца: за овцата, която ще се издои първа (при обряда Предой на същия ден), за агнето, което ще се жертва на Даждбог и за съда с млякото, което също ще е в дар на бога. С пролетна зеленина се окичват домът, кошарите, плевниците и хамбарите, съдовете. Преди изгрев овчарите отделят агнетата и извеждат овцете на кратка ритуална паша, след което се извършва обрядното доене Предой. Приготвят се специфични кръстати хлябове и други обредни храни (кръстът е символ на Даждбог - ако присвиете око срещу жаркото лятно слънце ще го видите) и се откарват на местното светилище, заедно с обреченото на бога агне. На оброчището се прави тряба пред идола на Даждбог - заколва се агнето и се оставя от всяка храна, след което се устройва ритуална обща трапеза край светилището (но не вътре в него!). По време на храненето младите булки стоят прави, за "да стават високи конопите"; после хукват да бягат, а децата ги замерват с трохи хляб за плодородие. Около трапезата се играят хора, водени от бременна жена със зелена клонка в ръка. За здраве хората се люлеят на люлки, а още преди изгрев болните отиват на самодивски хорища и се въргалят в росата. Стопаните отиват на нивите си и ги обикалят, заравят боядисани червени яйца (много характерна практика за древните славяни!), палят от сламата, донесена в дома на Полазник за предпазване от вещици - житомамници. Даждбогов ден е един от празниците, когато чрез магии за обиране може да се отклони плодът на нивите и млякото на добитъка. Със защитна цел стопаните слагат от вътрешната страна на портата бучка сол и женски колан. На другия ден солта се слага в храната на животните. Не се дава на заем сол и квас за мляко през този ден, за да не се правят магии чрез тях.
- Предой - обредното доене на овцете на Даждбогов ден. Ведрото, в което ще доят овцете, е окичено с венец от набрани предната вечер цветя и червени конци. Върху него слагат и прясно опечен хляб с дупка в средата. В така подготвеното ведро издояват първата оагнила се овца. Ако агнето й е мъжко се жертва на бог Даждбог, а ако е женско - се оставя за разплод. В средата на кошарите се изкопава малка яма, едно червено яйце се залива с издоеното мляко и се закопава. Вярва се, че то ще пази стадото от магии и болести. Млада булка търкулва хляба, стоял върху ведрото, през стадото и по това накъде ще завие и падне се гадае за добива на мляко през годината.
- Корван - "Корван" на старобългарски се нарича заколението на жива жертва в дар на боговете. Най-специфичният корван е този в чест на Даждбог. За него се избира първото родено през годината бяло мъжко агне. В светилището, то се коли на жертвеника пред идола на бог Даждбог, който трябва да е в източна посока. С кръвта се прави кръст на челата на децата против уроки, бележат се праговете, вратите и ъглите на жилищата, за защита от магии и болести; част от кръвта се заравя в землището на селото, друга се излива в корените на плодно дърво, а трета - в реката. След празника, костите от жертвата се събират и едни се заравят в мравуняк, за "да се въдят овцете като мравки", а други се хвърлят в реката, за "да тече млякото като вода".
ІІІ четвъртък на тревен - Спас
21-ви тревен - Нестинари
обичай характерен за българското население в Странджа планина и Западна Тракия. Българските славяни го възприемат от заварените тракийски племена. Основен обряден елемент е играта "в огъня", т.е. върху разжарени въглени. В обряда участва цялото село, но в огъня танцуват единствено нестинарите - хора, които са посветени на боговете и по време на церемонията изпадат в транс, при което чуват и виждат боговете, обладава ги, "прихваща" ги божественият дух, и чрез него те виждат в бъдещето, изричат пророчества, съветват, мъмрят. Нестинарите са хора от един род и способностите им се предават по наследство на синове и дъщери. "Столнината" на нестинарите е домашното светилище, оброчище, в къщата на главния нестинар. В столнината се съхраняват идолите на бог Ярило, Мати Земля, бог Даждбог, богиня Макош, червени кърпи с извезано на тях златно слънце, и свещеният тъпан, с който се отмерва ритъмът на празничното шествие и на ритуалния огнен танц. Вярва се, че този тъпан има магическа сила да лекува онези, който го носят, и да отпъжда злите сили с думкането си; не го използват при други случаи, а го пазят само за нестинарството. В деня на празника, след религиозна служба, начело с жреца (старейшината) и главния нестинар, всички се отправят към столнината, където се бие тъпанът и на гайда се изсвирва специална нестинарска мелодия. Някои от нестинарите биват "прихванати" (изпадат в особено религиозно състояние на екстаз) и заиграват с идол в ръце. След това шествието отива на свещен извор, където се прави обща гощавка с принесения корван. След залез насред селото се пали голям церемониален огън, около който младите играят хоро, а когато дървата в огъня изгорят и станат на жарава, започва нестинарският танц. Нестинарите навлизат върху горящата още жар с идолите в ръце и танцуват в състояние на транс, при което не изпитват болка и стъпалата им не се нараняват.
- летен празничен цикъл -
ЛИПЕН
юни
11-ти липен - Върти-ломи
14-ти липен - Лисо
15-ти липен - Видовден
21-ви и 22-ри липен - празник Къпало - лятното слънцестоене
23-ти липен - Еньовден
24-ти липен - Еньова буля
30-ти липен - ден на бог Сварожич
СЪРПЕН
юли
І седмица на сърпен - Русалии (Русалска седмица) - Русалски игри
1-ви сърпен - Врач
5-ти сърпен - Жътвар
20-ти сърпен - ден на бог Перун
27-ми сърпен - Воден пътник
ВЪРШЕН
август
7-ви вършен - Хлебница - празник честващ новия урожай
15-ти, 16-ти и 17-ти вършен - Горещници
21-ви вършен - ден на бог Стрибог
ELEXARPEN COMANANU TABITOM
-
EXARP - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 252
- Регистриран на: 18 Сеп 2005, 08:18
- Местоположение: NIBIRU
от EXARP » 13 Яну 2006, 19:17
Ритуални и церемониални
Езическата религия има множество ритуални и церемониални специфики, пряко обусловени от основните вярвания и принципи. На тази страница ще ви посочим основни за езичеството свещенодействия, постоянно съпътстващи древния славянин от раждането до смъртта.
Ритуалите обикновено са обвързани с определена дата или годишно време, с отбелязване на фестивалите от земеделския календар. В тази връзка най-често ритуално средище се явява родовото, племенното или местното светилище. Повечето ритуали са свързани с посещение на требището, благопомазване на идолите, поднасяне на жертва в тяхна чест, извършване на заклинателни действия с религиозна и магическа символика, пеене на химни възхваляващи божествата, произнасяне на молитви и благодарности.
Всичко това се прави по определен начин, при спазване на определено поведение. Неслучайно светилищата винаги са били с оградено землище - защитен вал, ров и дори прости камъни, подредени концентрично, са обозначавали владението на храма, свещеното място, където следва да се съблюдава подобаващо държание. Така например при влизане в границите на светилището, човек не бива да стои напълно изправен - това е неуважение към небесните господари - а трябва да е леко приведен или на колене. В храма не се говори на висок глас или по теми извън обредността. На влизане и излизане се покланя пред всяка група кумири.
Преди ритуала участващите в него предприемат подготвителни действия - за собствена настройка и за постигане на оптимална атмосфера. Най-първо и с най-голямо значение е подбирането и оформянето на подходящо свещено място, където ще се извърши ритуалът. На мястото задължително трябва осезателно да присъстват четирите универсални елемента - земя - въздух, вода - огън, които си взаимодействат две по две и представляват четирите характеристики на всяка волева енергия - божествена и човешка - в абсолютното им равновесие. Земята е върховното пасивно, константно, съзидателно, женско начало - пасивно, защото не се движи; константно, защото не се променя; съзидателно, защото тя зачева и развива живота; женско, защото тя ражда и тя храни. Противовес на земята е въздухът със своето проявление - небето; това е върховното пасивно, константно, съхраняващо, мъжко начало - пасивно, защото не се движи (въздухът съм по себе си! не въздушните течения), константно, защото не се променя, съхраняващо, защото поддържа вече създадения от земята живот; мъжко, защото опложда земята, без сам да зачева и развива живот в себе си. Водата е върховното активно, променливо, съзидателно, женско начало - активно, защото се движи, тече и дори често се превръща в неконтролируема стихия; променливо, защото се изменя - течейки в реката, или движена на вълни в морето, на едно и също място никога не минава една и съща вода, а от друга страна може да се превръща в лед и пара; съзидателно, защото водата поражда живота - тя е негов първоизточник; женско, защото ражда и храни, т.е. пои. Противовес на водата е огънят - върховното активно, променливо, съхраняващо, мъжко начало, защото се движи; мени силата и характера си, ту концентрира, ту освобождава енергия; съхранява живота, пригодявайки за по-ефективна употреба климата и храната. Взети заедно четирите елемента са символ и носител на върховния космичен баланс, на природната хармония. Сами по себе си четири противостоящи си крайности, те се обедняват в абсолютно равновесие, балансирайки се една - друга.
И тъй, на свещеното място трябва да се обединяват земя, въздух, вода и огън. Това изискване обикновено е налице при първоначалното планиране и изграждане на славянските светилища - на гола земя, на открит въздух, до водоизточник и с огнища, където гори вечният огън. Ако не се ползва така разположено свещено място, балансът на елементите може да се постигне и навсякъде другаде по пределно прост начин - край ритуалните идоли се слагат купи с пръст и вода, запалва се огън (като домашен заместител се ползва свещ - важно е да има пламък, макар и съвсем малък), а с него и благоуханни билки или смоли, които с аромата си подчертават присъствието на въздуха. Постигането на подходяща атмосфера, освен за енергийно равновесие, служи и за подобряване на психическата настройка.
Важен подготвителен акт е и ритуалното очистване (стб. очищениiе) - на тялото с вода, на инструментите - с огън. Нито човек, нито предмет не бива да стоят мръсни пред боговете. Телесната чистота е проекция на духовната чистота, защото чрез акта на измиване се отмиват и нечистите мисли и вълнения; постига се по-висока концентрация върху предстоящото свещенодействие, а огънят прогонва от предметите всяко отрицателно енергийно влияние, всяка зла сила. След очистване хората слагат чисти дрехи, които използват само при подобни случаи, а не в ежедневието.
Ритуалът започва с извършване на встъпителни дейности, които нямат толкова голямо самостоятелно значение, колкото целят съсредоточаване, насочване на божествената енергия точно на мястото и в кумирите, при които ще се изкажат молитвите. Енергията на боговете според принципа на пантеизма е навсякъде, но не е винаги и в еднаква степен възбудена, не е в постоянна връзка с божествената воля, а в повечето случаи е пасивно присъстваща. За да се активира именно се преминава през следните встъпителни ритуални моменти идолите се измиват с мълчана вода (при добиването й от извора кладенеца и при пренасянето й, се е пазело мълчание); ушите им се обливат с мляко, според поверието - за да чуват по-добре човешките молитви и песни; устните им се намазват с мед - за проговорят със земен и истинен глас, със слова, понятни на човеците.
Требите - храна, вещи, жертви поднесени на боговете - се принасят върху требниците (жертвениците) и стоят там през време на церемонията, а след нея се полагат в жертвените ями пред кумирите. Там най-често се изгарят и след време се разпръскват около храма. Предметно пожертвованията (особено храна и дрехи) нямат никаква стойност за божествата - глупаво е да се мисли, че те имат нужда да се хранят и обличат. Жертви се правят от онова, което за нас, за хората има голямо значение - именно храна, напитки, облекло, пари - все неща, без които животът би бил суров или въобще не би могъл да съществува. Самият акт на пожертвование, на отказване точно от най-нужното за физиологическото ни оцеляване, това е което по недвусмислен начин изразява почитта и любовта ни към нашите божествени предци и покровители.
Значими езически ритуали
Жертвоприношение
Жертвоприношението е основният стълб на славянския езически култ и съответно е ритуал от първостепенна важност. От старославянския корен жрьти (жертвам) е развито и наименованието на славянските свещеници - жьрьць (жрец), което е недвусмислено свидетелство за мястото и значението на жертвата в езическата религия. Дори думите моля се (стб. молити сен) и молитва, така широко застъпени днес в християнството, са развити от праславянското мадлити (коля, принасям в жертва) и мадлитъва (заколение, жертвоприношение).
Най-честият и предпочитан вид жертва са волове и овни, но принципно можело да бъде принесено всичко пряко свързано с бита и съществуването - храна, дрехи, пари, сечива, оръжия и пр. Приношението няма материална стойност за божеството; трябва да е скъпо, ценно за човека. Видът жертва зависи и от отредената на всяко божество тряба, от повода на поднасяне, от възможностите на молителя - славянските богове не са капризни и ненавистни като юдео-християнския бог, който отхвърлил Каин задето не поднесъл точната жертва. Индивидуалните жертвени обекти, конкретното животно, плод, предмет, се избират по специфични външни белези, нещо което ги различава от всички останали и ги характеризира като определени и особено желани от боговете. Според традицията в жертва се обричат и първите плодове от реколтата, първите родени през годината животни, първата приготвена храна при даден обряд и т.н. Друг чест повод за жертвоприношение е преживяването на опасност за живота или имуществото на хората. Това е така нареченият корван (днес курбан) - като отплата за оказана от бога помощ или закрила в момент на трудност, човекът му поднася жертвени дарове.
Както у всички арийски народи, и у славяните било разпространено човешкото жертвоприношение. То било практикувано при особено важни, решаващи за цялата племенна общност поводи, като предстояща война, дългогодишна суша, глад, масови епидемии, наводнения, земетресения - все събития, които се тълкуват като знак, че небесните повелители са обидени или разгневени на хората. Т.е. човешките жертви имат приобладаващо умилостивявяща и рядко благодарствена роля, макар че русите след битка често избивали запленени местни селяни и ги изгаряли заедно със загиналите в боя руски войни. Специфично човешко жертвоприношение представлява ритуалът вграждане, който сме разгледали по-долу.
Да бъдат принесени в жертва обикновено били избирани военнопленници или престъпници, но според средновековни византийски и арабски хроники, нерядко се хвърлял жребий измежду младежите вътре в племето и комуто се паднело, той бил убиван, без значение на произхода и социалното му положение. Ритуалното убийство се извършвало чрез обесване, удушаване или (вероятно в най-старо време) заколение. С развитието на славянските общества и етизацията на ценностите им, човешките жертви губят своето значение и разпространение, като в периода VІІ-ІХ в. те са почти изцяло изоставени. Християнските писания от онова време често споменават такива жертвоприношения за разобличаване дяволската природа на езичеството, за неговата по-ефективна дискредитация, но подобни сведения са по-скоро остатъчни идейни реминисценции, религиозен спомен от древността, отколкото историческа реалност.
Вграждане
В древността славяните широко практикували човешките жертвоприношения. Хора се принасяли в жертва на боговете по особено важни за оцеляването на рода и народа поводи. С времето тази практика започнала да отмира, но някои нейни прояви се оказали изключително устойчиви. Една от тях е ритуалът наречен вграждане, който бил особено разпространен сред южните славяни и оставил дълбоки следи в българския и сръбския фолклор до най-ново време. Определящо за него е вярването, че големите градежи имат нужда да бъдат заздравени с човешка жертва, защото в противен случай сградата няма да е стабилна и ще се срути в кратък срок; нечисти сили излизали нощем и ако нищо не им било жертвано рушели кавото било построено през деня. За да предотвратят това, когато строели важни сгради - къщи, мостове, крепости, храмове - славяните обричали човек, когото да вградят в основите на строежа, като жертва към боговете. Обричани били само млади хора, предимно жени, които били хвърляни в дълбокия трап под основите на строежа и били затрупвани с камъни. Времето и засилващата се хуманност на обществените нрави смекчили жестокостта на този древен славянски обичай. В резултат пряката човешка жертва била отменена и започнали да вграждат животни - най-вече агнета или петли. По-често, обаче, вграждали сянката на обречения. Строителите тайно измервали с шнур, тръстика или ивица плат сянката на жертвата, завивали мярката в коприва и я полагали в основите на градежа, където бивала зазиждана. Вярва се, че човек със зазидана сянка се поболявал, отслабвал и в разстояние на четиридесет дни от вграждането умирал. Душата му оставала заробена в сградата, където е положена сянката му и се превръщала в зъл дух, наричан явина, сенкя или таласъм. Вечер той бродел около постройката и я пазел, тормозейки всичко живо намиращо се наоколо, а на датата на смъртта си се явявал в плът, викал и плачел. Ако някои чуе такива гласове, това е смъртна поличба.
Сватба
Погребение
Пострижене
Жътва
Заораване
Заораването е типичен за българските славяни ритуал с предпазна роля и се практикува при основаване на ново селище или когато отмине период на несгоди, с цел да се прогонят злите сили. Ритуалното действие е следното двама братя близнаци впрягат два вола от едно телило, излизат на единия край на селището и гърбом един към друг тръгват да орат в кръг. Целта е да се срещнат отново на противоположния край на селото, така че то да остане оградено от една защитна бразда. Тук се разчита на сакралната символична сила на ралото (асоциирано с полов член, т.е. с мъжкия божествен принцип, т.е. с бога - бранител) и на религиозната натовареност на действието оране.
Братчина
Обрядът братчина бил широко разпространен сред южните славяни и се запазил сред българския народ чак до края на ХІХ в. Този обряд между мъжете представлявал своеобразен еквивалент на сватбата между мъжа и жената. Когато един мъж обичал жена той се женел за нея, а когато изпитвал братска обич към свой най-добър приятел, правели братчина, т.е. побратимяване. Чрез тази церемония приятелите ставали кръвни братя и пред обществото те вече били считани за роднини с всички произтичащи от това задължения и права. Побратимяването е ярко проявление на родово-общинния начин на живот, при който колкото по-голямо е едно семейство, толкова по-добри шансове за оцеляване и просперитет има то. Всяка допълнителна мъжка ръка в рода била от особена полза - и в земеделското ежедневие, и по време на война.
Езическата религия има множество ритуални и церемониални специфики, пряко обусловени от основните вярвания и принципи. На тази страница ще ви посочим основни за езичеството свещенодействия, постоянно съпътстващи древния славянин от раждането до смъртта.
Ритуалите обикновено са обвързани с определена дата или годишно време, с отбелязване на фестивалите от земеделския календар. В тази връзка най-често ритуално средище се явява родовото, племенното или местното светилище. Повечето ритуали са свързани с посещение на требището, благопомазване на идолите, поднасяне на жертва в тяхна чест, извършване на заклинателни действия с религиозна и магическа символика, пеене на химни възхваляващи божествата, произнасяне на молитви и благодарности.
Всичко това се прави по определен начин, при спазване на определено поведение. Неслучайно светилищата винаги са били с оградено землище - защитен вал, ров и дори прости камъни, подредени концентрично, са обозначавали владението на храма, свещеното място, където следва да се съблюдава подобаващо държание. Така например при влизане в границите на светилището, човек не бива да стои напълно изправен - това е неуважение към небесните господари - а трябва да е леко приведен или на колене. В храма не се говори на висок глас или по теми извън обредността. На влизане и излизане се покланя пред всяка група кумири.
Преди ритуала участващите в него предприемат подготвителни действия - за собствена настройка и за постигане на оптимална атмосфера. Най-първо и с най-голямо значение е подбирането и оформянето на подходящо свещено място, където ще се извърши ритуалът. На мястото задължително трябва осезателно да присъстват четирите универсални елемента - земя - въздух, вода - огън, които си взаимодействат две по две и представляват четирите характеристики на всяка волева енергия - божествена и човешка - в абсолютното им равновесие. Земята е върховното пасивно, константно, съзидателно, женско начало - пасивно, защото не се движи; константно, защото не се променя; съзидателно, защото тя зачева и развива живота; женско, защото тя ражда и тя храни. Противовес на земята е въздухът със своето проявление - небето; това е върховното пасивно, константно, съхраняващо, мъжко начало - пасивно, защото не се движи (въздухът съм по себе си! не въздушните течения), константно, защото не се променя, съхраняващо, защото поддържа вече създадения от земята живот; мъжко, защото опложда земята, без сам да зачева и развива живот в себе си. Водата е върховното активно, променливо, съзидателно, женско начало - активно, защото се движи, тече и дори често се превръща в неконтролируема стихия; променливо, защото се изменя - течейки в реката, или движена на вълни в морето, на едно и също място никога не минава една и съща вода, а от друга страна може да се превръща в лед и пара; съзидателно, защото водата поражда живота - тя е негов първоизточник; женско, защото ражда и храни, т.е. пои. Противовес на водата е огънят - върховното активно, променливо, съхраняващо, мъжко начало, защото се движи; мени силата и характера си, ту концентрира, ту освобождава енергия; съхранява живота, пригодявайки за по-ефективна употреба климата и храната. Взети заедно четирите елемента са символ и носител на върховния космичен баланс, на природната хармония. Сами по себе си четири противостоящи си крайности, те се обедняват в абсолютно равновесие, балансирайки се една - друга.
И тъй, на свещеното място трябва да се обединяват земя, въздух, вода и огън. Това изискване обикновено е налице при първоначалното планиране и изграждане на славянските светилища - на гола земя, на открит въздух, до водоизточник и с огнища, където гори вечният огън. Ако не се ползва така разположено свещено място, балансът на елементите може да се постигне и навсякъде другаде по пределно прост начин - край ритуалните идоли се слагат купи с пръст и вода, запалва се огън (като домашен заместител се ползва свещ - важно е да има пламък, макар и съвсем малък), а с него и благоуханни билки или смоли, които с аромата си подчертават присъствието на въздуха. Постигането на подходяща атмосфера, освен за енергийно равновесие, служи и за подобряване на психическата настройка.
Важен подготвителен акт е и ритуалното очистване (стб. очищениiе) - на тялото с вода, на инструментите - с огън. Нито човек, нито предмет не бива да стоят мръсни пред боговете. Телесната чистота е проекция на духовната чистота, защото чрез акта на измиване се отмиват и нечистите мисли и вълнения; постига се по-висока концентрация върху предстоящото свещенодействие, а огънят прогонва от предметите всяко отрицателно енергийно влияние, всяка зла сила. След очистване хората слагат чисти дрехи, които използват само при подобни случаи, а не в ежедневието.
Ритуалът започва с извършване на встъпителни дейности, които нямат толкова голямо самостоятелно значение, колкото целят съсредоточаване, насочване на божествената енергия точно на мястото и в кумирите, при които ще се изкажат молитвите. Енергията на боговете според принципа на пантеизма е навсякъде, но не е винаги и в еднаква степен възбудена, не е в постоянна връзка с божествената воля, а в повечето случаи е пасивно присъстваща. За да се активира именно се преминава през следните встъпителни ритуални моменти идолите се измиват с мълчана вода (при добиването й от извора кладенеца и при пренасянето й, се е пазело мълчание); ушите им се обливат с мляко, според поверието - за да чуват по-добре човешките молитви и песни; устните им се намазват с мед - за проговорят със земен и истинен глас, със слова, понятни на човеците.
Требите - храна, вещи, жертви поднесени на боговете - се принасят върху требниците (жертвениците) и стоят там през време на церемонията, а след нея се полагат в жертвените ями пред кумирите. Там най-често се изгарят и след време се разпръскват около храма. Предметно пожертвованията (особено храна и дрехи) нямат никаква стойност за божествата - глупаво е да се мисли, че те имат нужда да се хранят и обличат. Жертви се правят от онова, което за нас, за хората има голямо значение - именно храна, напитки, облекло, пари - все неща, без които животът би бил суров или въобще не би могъл да съществува. Самият акт на пожертвование, на отказване точно от най-нужното за физиологическото ни оцеляване, това е което по недвусмислен начин изразява почитта и любовта ни към нашите божествени предци и покровители.
Значими езически ритуали
Жертвоприношение
Жертвоприношението е основният стълб на славянския езически култ и съответно е ритуал от първостепенна важност. От старославянския корен жрьти (жертвам) е развито и наименованието на славянските свещеници - жьрьць (жрец), което е недвусмислено свидетелство за мястото и значението на жертвата в езическата религия. Дори думите моля се (стб. молити сен) и молитва, така широко застъпени днес в християнството, са развити от праславянското мадлити (коля, принасям в жертва) и мадлитъва (заколение, жертвоприношение).
Най-честият и предпочитан вид жертва са волове и овни, но принципно можело да бъде принесено всичко пряко свързано с бита и съществуването - храна, дрехи, пари, сечива, оръжия и пр. Приношението няма материална стойност за божеството; трябва да е скъпо, ценно за човека. Видът жертва зависи и от отредената на всяко божество тряба, от повода на поднасяне, от възможностите на молителя - славянските богове не са капризни и ненавистни като юдео-християнския бог, който отхвърлил Каин задето не поднесъл точната жертва. Индивидуалните жертвени обекти, конкретното животно, плод, предмет, се избират по специфични външни белези, нещо което ги различава от всички останали и ги характеризира като определени и особено желани от боговете. Според традицията в жертва се обричат и първите плодове от реколтата, първите родени през годината животни, първата приготвена храна при даден обряд и т.н. Друг чест повод за жертвоприношение е преживяването на опасност за живота или имуществото на хората. Това е така нареченият корван (днес курбан) - като отплата за оказана от бога помощ или закрила в момент на трудност, човекът му поднася жертвени дарове.
Както у всички арийски народи, и у славяните било разпространено човешкото жертвоприношение. То било практикувано при особено важни, решаващи за цялата племенна общност поводи, като предстояща война, дългогодишна суша, глад, масови епидемии, наводнения, земетресения - все събития, които се тълкуват като знак, че небесните повелители са обидени или разгневени на хората. Т.е. човешките жертви имат приобладаващо умилостивявяща и рядко благодарствена роля, макар че русите след битка често избивали запленени местни селяни и ги изгаряли заедно със загиналите в боя руски войни. Специфично човешко жертвоприношение представлява ритуалът вграждане, който сме разгледали по-долу.
Да бъдат принесени в жертва обикновено били избирани военнопленници или престъпници, но според средновековни византийски и арабски хроники, нерядко се хвърлял жребий измежду младежите вътре в племето и комуто се паднело, той бил убиван, без значение на произхода и социалното му положение. Ритуалното убийство се извършвало чрез обесване, удушаване или (вероятно в най-старо време) заколение. С развитието на славянските общества и етизацията на ценностите им, човешките жертви губят своето значение и разпространение, като в периода VІІ-ІХ в. те са почти изцяло изоставени. Християнските писания от онова време често споменават такива жертвоприношения за разобличаване дяволската природа на езичеството, за неговата по-ефективна дискредитация, но подобни сведения са по-скоро остатъчни идейни реминисценции, религиозен спомен от древността, отколкото историческа реалност.
Вграждане
В древността славяните широко практикували човешките жертвоприношения. Хора се принасяли в жертва на боговете по особено важни за оцеляването на рода и народа поводи. С времето тази практика започнала да отмира, но някои нейни прояви се оказали изключително устойчиви. Една от тях е ритуалът наречен вграждане, който бил особено разпространен сред южните славяни и оставил дълбоки следи в българския и сръбския фолклор до най-ново време. Определящо за него е вярването, че големите градежи имат нужда да бъдат заздравени с човешка жертва, защото в противен случай сградата няма да е стабилна и ще се срути в кратък срок; нечисти сили излизали нощем и ако нищо не им било жертвано рушели кавото било построено през деня. За да предотвратят това, когато строели важни сгради - къщи, мостове, крепости, храмове - славяните обричали човек, когото да вградят в основите на строежа, като жертва към боговете. Обричани били само млади хора, предимно жени, които били хвърляни в дълбокия трап под основите на строежа и били затрупвани с камъни. Времето и засилващата се хуманност на обществените нрави смекчили жестокостта на този древен славянски обичай. В резултат пряката човешка жертва била отменена и започнали да вграждат животни - най-вече агнета или петли. По-често, обаче, вграждали сянката на обречения. Строителите тайно измервали с шнур, тръстика или ивица плат сянката на жертвата, завивали мярката в коприва и я полагали в основите на градежа, където бивала зазиждана. Вярва се, че човек със зазидана сянка се поболявал, отслабвал и в разстояние на четиридесет дни от вграждането умирал. Душата му оставала заробена в сградата, където е положена сянката му и се превръщала в зъл дух, наричан явина, сенкя или таласъм. Вечер той бродел около постройката и я пазел, тормозейки всичко живо намиращо се наоколо, а на датата на смъртта си се явявал в плът, викал и плачел. Ако някои чуе такива гласове, това е смъртна поличба.
Сватба
Погребение
Пострижене
Жътва
Заораване
Заораването е типичен за българските славяни ритуал с предпазна роля и се практикува при основаване на ново селище или когато отмине период на несгоди, с цел да се прогонят злите сили. Ритуалното действие е следното двама братя близнаци впрягат два вола от едно телило, излизат на единия край на селището и гърбом един към друг тръгват да орат в кръг. Целта е да се срещнат отново на противоположния край на селото, така че то да остане оградено от една защитна бразда. Тук се разчита на сакралната символична сила на ралото (асоциирано с полов член, т.е. с мъжкия божествен принцип, т.е. с бога - бранител) и на религиозната натовареност на действието оране.
Братчина
Обрядът братчина бил широко разпространен сред южните славяни и се запазил сред българския народ чак до края на ХІХ в. Този обряд между мъжете представлявал своеобразен еквивалент на сватбата между мъжа и жената. Когато един мъж обичал жена той се женел за нея, а когато изпитвал братска обич към свой най-добър приятел, правели братчина, т.е. побратимяване. Чрез тази церемония приятелите ставали кръвни братя и пред обществото те вече били считани за роднини с всички произтичащи от това задължения и права. Побратимяването е ярко проявление на родово-общинния начин на живот, при който колкото по-голямо е едно семейство, толкова по-добри шансове за оцеляване и просперитет има то. Всяка допълнителна мъжка ръка в рода била от особена полза - и в земеделското ежедневие, и по време на война.
ELEXARPEN COMANANU TABITOM
-
EXARP - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 252
- Регистриран на: 18 Сеп 2005, 08:18
- Местоположение: NIBIRU
-
EXARP - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 252
- Регистриран на: 18 Сеп 2005, 08:18
- Местоположение: NIBIRU
-
AZA - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 258
- Регистриран на: 10 Фев 2005, 00:40
- Местоположение: Plovdiv
-
weballergy - MagicGateBg Приятел
- Мнения: 115
- Регистриран на: 18 Юли 2006, 15:16
- Местоположение: almost everywhere
13 мнения
• Страница 1 от 1