от nikoj » 30 Сеп 2006, 18:56
АКО ТЕ ИМА
Иля Велчев
Ако те има
теб на този свят,
ще има птици в пустото небе.
Ако те има
теб на този свят,
ще има лодка в тъмното море.
Ако те има
теб на този свят,
ще има огън и в студени дни.
Ако те има теб. . .
Ако те няма теб на този свят,
сърцето ми ще бъде хляб за птиците.
Ако те няма
теб на този свят,
очите ми ще бъдат мъртви за любов.
Ако те няма
теб на този свят,
от своята душа ще те създам завинаги.
Ако те няма, теб. . .
Този свят е нежен за двама,
този свят е тесен за сам.
Верността е солта на живота,
подлостта е черния срам.
ОСЪДЕНИ ДУШИ
Иля Велчев
На Д. Димов
Кой ме смути
със странен глас?
Кой ме гори
във сън студен?
Един монах, една жена,
една любов, една съдба.
Те са пред мен -
две сенки огнени.
Те са във мен -
две болки плачещи.
Под слънцето на време страшно,
един монах, сърце желязно,
една жена, отрекла себе си,
душите си обречени горят!
Кой ме смути
със странен глас?
Кой ме гори
във сън студен?
Един монах, една жена,
една любов - осъдена...
МОЛИТВА КЪМ ЖЕНА МИ
Дамян Дамянов
О, земна благородице, която
Не бог, а мойте три деца роди,
светице над светиците, най-свято
те моля: днес и вечно с мен бъди!
Живота, който даде ми ти вчера,
и днес ми дай и утре, и навек!
И дай ми топлинка, да не треперя
сам сред желязото на тоя век!
Бъди все туй с мен в свят, пълен с чужда хубост
една звездица в хаоса голям.
Води ме мълком, да не се изгубя!
Топли ме с дъх, за да не мръзна сам!
А аз - безсилен - ще ти давам сила,
която взел съм от самата теб.
МЪЧЕН БЕ ЖИВОТЪТ ТИ...
Дамян Дамянов
Мъчен бе животът ти със мене.
Той като на другите не бе.
Бе самоотричане, мъчение,
грапав път под палещо небе.
Та затуй светица, мъченица
беше в моя ад.
"Хвръкни, излез! -
съскаха ти. - Ти си златна птица!
Бягай от железния кафез!"
Викаха ти. Ти не ги послуша.
Предпочете тих, но свой живот.
Предпочете въздуха задушен
пред безоблачния небосвод.
Предпочете ямите по пътя,
воденето на един сакат,
от които се подби кракът ти
и ти вехна дясната ръка.
Мъчен бе животът ти със мене.
Мъчен бе, но беше само твой.
Не живот - мъчително вървене
с не един скат, с не един завой.
Нищо че го плюеха и все го
дращеха те, другите, до кръв.
Просто ти завиждаха за него.
Просто те си нямаха такъв.
Мъчен бе животът ти със мене.
Страшен бе. Но в здравия си ход
ще се спрат те, другите, след време -
шапките пред тебе ще си снемат:
"Ей това се казваше живот!"
ВИК
Дамян Дамянов
Почакай! Спри! Преди да си отидеш,
преди да треснеш като гръм вратата,
изслушай този мой последен вик:
ела при мен във този сетен миг
и ме завий с горещото си тяло!
Защото инак ще умра от студ...
Аз искам от последната раздяла,
от нашата прощална земна ласка
да ми родиш прекрасна дъщеря.
Страхувам се от тази пещера,
в която подир теб ще заживея!
Когато като дънер остарея,
край моя ствол приведен, сух и слаб
ще изтекат реките на годините.
И ще ми трябва руса дъщеря,
която да ме води по света да пея.
Върни се, остави ми само нея -
девойката със твойта красота,
с която пеш ще тръгна по света,
за да изуча всички птичи песни
и на човешки да ги преведа.
Лъжа ли беше първата ни ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?...
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!...
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах...
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска погледа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой...Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.
ДО УТРЕ
Блага Димитрова
Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.
***
Блага Димитрова
След залеза на всяка обич,
настъпва болка и тъга.
След залеза на всяка вечер
остава мрак и тишина.
Когато някои си отива,
ти нямаш сили да го спреш.
Когато видиш че една любов умира,
ти не можеш с нея да умреш.
Разбираш че мечтите са измама,
че си обичала, а обич няма,
че споменът е болка отлетяла,
че си била щастлива, а не си разбрала.
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Пейо Яворов
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи. - музика - лъчи
Не искат и не обещават те ...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...
ОТПЛАТА
Елисавета Багряна
Защо си днес ти блед и мълчалив,
защо не се посмееш, пошегуваш?
Какво, ревнуваш ли? Нима боли,
нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?
Край огъня се грееше и ти,
но мъките ми бяха ли известни?
За тебе плаках и се причестих,
и пях молитвено смирени песни.
Сега - свободен си. Върни се там
и ако можеш - забрави веднага
и мен, и моя сън - горчив и ням,
на който днес самичка се полагам.
Иди при нея, мене прокълни -
аз даже, както трябва, не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни,
и всяка нова песен ме развлича.
ВИК
Елисавета Багряна
Във тази стая - тясна, тъмна, ниска
умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана.
А искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край своя враг беззлобно ще отмина.
И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в пищни празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полилеи.
Че мойта младост, огнено пламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо -
като вихрушка над света ме вдигат.
НОВА АТЛАНТИДА
Елисавета Багряна
На Кемал Ататюрк
Невиждано, странно небе азиатско,
и ти, вечно слънце на Изтока!
Мираж ли са сините облаци, плувнали
в зелено небе над някаква жълта земя?
Мираж - фантастичният залез,
разгънал над мен своя веер паунов?
Не, ето градът - Атлантида възкръснала,
понесла столетия жажда и глад,
отново родена в пустинните пясъци.
Дъщеря и царице на степите, Анкара,
чертаят в нощта твойте хълмове сиви
силует на огромна двугърба камила,
за отдих в пустинята легнала.
Трептят и зоват светлините,
обсипали твойто седло като бисери...
Но мъртви са старите приказки.
Харун-Ал-Рашид е в немилост.
Легендата става живот (да живее животът!),
живот, изкован с млат и чук!
И там, две очи пронизителни
не спят, прожектират в безкрайното бъдеще
лика ти огрян, като фокус събрал
лъчите на Новия Изток -
шест огнени лъча, що сочат,
че слънцето все пак изгрява на изток!
РИСУНКА
Владимир Башев
Искам да те нарисувам
не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с благодарните си устни,
с десет пръстчета възторг...
Ще започна от лицето,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад,
ще се върна на челото,
във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра...
Искам да те нарисувам...
