Преглеждайки диагонално тази книга, попаднах на този абзац и си зададох въпроса - имаме ли нужда от "духовно развитие"? Не идваме ли на този свят с всичко, което ни е необходимо, и не се ли отклоняваме от пътя си, като се оптиваме да "се развиваме духовно"?
Много автори пишат за това, че душите се прераждат в различни условия с цел да се избегне еднопосочното им развитие. Тоест, условията, при които сме се родили, идеално съответстват на целите на душата ни на този етап - имаме ли нужда да се отказваме от "благата на цивилизацията", след като сме се родили тук и сега именно по тази причина - да се възползваме от тях?
След това - какви цели преследваме, стремейки се към духовно развитие? Не са ли отново цели на Егото - да бъдем по-съвършени, да бъдем по-добри, да бъдем по-здрави, да живеем по-дълго, да бъдем по-по-най (всяка аналогия с това хубаво детско предаване не е случайна). Духовното развитие обаче е свързано с отказ от Егото и разчистване на кармичните дългове, а стремежът към съвършенство е точно обратното - той определено е егоистичен стремеж. Тук се сещам за Лазарев и това, което казва той - че най-трудно преодолими са привъзраностите към духовността, идеалите и вярата в Бог, защото вярата в Бог не е Бог, а нещо съвсем различно - нещо, което ни помага в трудни моменти, дава ни сила и в крайна сметка подсилва защитеността на Егото ни.
Например, много хора решават да станат вегетераианци, защото духовните учители казват, че това е правилно. Но при повечето хора това е насилствено наложено решение на разума - така трябва, за да стана по-съвършен, а не е необходимост на душата. Както казва един любим автор - всяка дисхармония между душата и разума създава само излишен потенциал, чието поддържане изисква много енергия и в крайна сметка равновесните сили рано или късно възстановяват хармонията ("вегетарианецът" изпада в депресия и си казва - супер си му, ще изям това кюфте!). Необходимо ли е вегетарианството на душата-не-вегетарианка? Давам точно този пример, защото и аз, и брат ми сме родени вегетарианци - в семейството ни всички ядат месо, на селото ми, където сме прекарали много време в детството, се отглеждаха всякакви животни и докато братовчедите ми си похапваха с апетит, ние с брат ми плачехме заради тези убийства. Не сме имали нужда да се убеждаваме, че вегетарианството ще ни отведе до просветление - душите ни са стигнали до това на някакъв етап от развитието си и то вероятно е станало спонтанно. Не вярвам в това, че душата може насилствено да се убеди, че не й трябва нещо, от което тя има необходимост - това може да стане само в контекста на реални ситуации и опит.
В тази връзка, стигам до извода, че единственият път за духовно развитие е този - да приемем себе си такива, каквито сме. Най-добрият път за развитие е собственият ни. Душата ни ще ни помогоне да минем оттам, откъдето трябва, и така, както е най-добре за нея - стига да се вслушваме в гласа й. Най-добрият критерий за правилен начин на живот е очевидният - здравето и дълголетието.
Имам за пример двама прекрасни възрастни хора, единият от които е дядо ми, а другият - жена, с която животът "случайно" ме срещна. И двамата са на 85 години, казват се Живко и Живка и на тази възраст са най-жизнерадостните хора, които аз познавам. И двамата не вярват в Бог, но вярват в себе си. Не спират да работят - дядо ми все още работи на 3 места. Като ни дойде на гости, първо ни поздравява, след това взима лопатата и слиза долу пред блока да почисти боклуците и да прекопае градинката (защото - какво е това безобразие, как може да не се грижите за тази земя...). Похапва си всичко, и месо, и зеленчуци и плодове, пие само виното, което сам произвежда - и не спира за миг. През живота си не е боледувал, освен няколко травми. Преди няколко години загуби син - поплака и продължи. Не мисли за Бог, не се моли, не медитира, не тренира, не спазва диети, но върши всичко по правилния начин, добродушен е, помага на хората, работи без да очаква резултат - не го интересува, че всички ще го помислят за смахнат, че прекопава чужди градинки - прави го заради любовта си към земята.
Вече си мисля, че всъщност наистина знаем всичко, което ни трябва, имаме всичко, което ни е необходимо - опита и знанията на душата ни. Духовното развитие не се изразява в това да си налагаме непосилни програми за изпълнение (непосилни за нас в този момент), тайната не се крие в аскетичния начин на живот, нито в безспирните молитви и мисли за Бога или дявола, нито в дебелите книги. Тайната е в това да си позволим да живеем живота, който сме получили, предопределен или не, тайната е да го извървим и да направим дребните си избори. Духовно развитие се постига в процеса на преминаването на душата през различни стиуации - но трябва да видим ситуацията от всички страни, за да я разбрем и да направим правилния избор. Грях ли е изневярата? Не, когато е от любов - защото ни показва другата страна на верността. Възвишено ли е въздържанието? Въздържанието е истинска мъка, когато е механично наложено (защото така трябва, защото така казват учителите), но също е и радост, когато е съпроводено с осъзнаването на това колко енергия за творчество (във всеки смисъл на думата) ни предоставя. За да направи правилен избор, човек трябва да види всички страни. Научен урок е този, след който душата вече може без мъка да се откаже от материалната/духовната ценност - защото вече знае, че това не й е нужно. Но преди това тя трябва да го е получила, за да разбере, че няма необходимост от него. Очевидно, насилственото принуждаване на душата (няма да ти дам това, защото учителите казват, че то не е необходимо) не може да доведе до положителен резултат - и този урок ще се връща отново и отново.
Тук ми се ще да добавя, че духовните учители наистина ни дават прекрасен пример за това към какво трябва да се стремим и докъде трябва да стигнем. Но да не забравяме, че те не са стигнали до там от раз - и ние няма да успеем. Целта ни не трябва да бъде Буда, или Исус, или Лао Дзъ, или еди кой си - защото той е твърде отдалечен от нас. От друга страна, животът ни непрекъснато ни среща с хора, от които има какво да научим и на които има какво да дадем - те са нашите истински учители, реалните хора, с които ежедневно общуваме. Трябва да правим малки стъпчици, за да изминем дългия път - и изборът е наш, дали по пътя ще мислим за целта (и пътят ще ни се види дъъллъъъъгггг и трррррууууден) или ще се концентрираме върху отделните стъпки, гледайки в краката си, заобикаляйки препъни-камъчетата и радвайки се на цветенцата и птичките, които ще ни придружават.
Та въпросът ми е: в стремежа си към съвършенство, не се ли отдалечаваме от най-краткия и естествен път към него - собствения ни? Имаме ли нужда от езотеричните науки, за да живеем правилно? Необходимо ли е ни е да знаем астрология, да предвиждаме бъдещето, да преживяваме два пъти живота си? Необходимо ли ни е да развивеаме способности, които не са се проявили спонтанно - като телекинеза например
Шегата настрана, но ако ясновиждането (например) не се е появило спонтанно, дали е полезно да го развиваме насилствено - почти всеки човек може да развие почти всяка способност, но дали може да я понесе психически? Не малко хора, тръгнали по тоиз път, са свършили в психиатрии и по-зле. Стремежът ни към духовно развитие на всяка цена не е ли поредното зацикляне, поредната привързност, от която в един следващ момент ще трябва (мъчително) да се откажем? Да, имаме нужда от духовните учения - безсмислено е да отхвърляме опита и мъдростта, постигнати от хората в продължение на хилядолетия. Но колкото по-ценно е нещо според ценностната ни система, толкова по-голям е рискът от развитие на зависимост. А зависимост е всяко нещо, от което не можем да се откажем. В този смисъл зависимост е и вярата в Бог (в който и да е бог), зависимост е и всяка духовна практика. Зависимост е привързването към стереотипи - пък били те и духовни.
Друго, което усещам за себе си, че винаги знаем верния отговор - душата ни винаги ни подказва кое е правилното решение в дадена ситуация. Грешим само тогава, когато не я слушаме. Защото духовните учения дават общи насоки за правилен живот - но всеки от нас е в собствената си конкретна ситуация, където общите приказки малко могат да ни помогнат. Така например, ако един духовен човек след 3 прераждания в Тибет се роди в Калифорния, кое за него ще е правилно - да се оттегли в Скалистите планини или да се "заземи", изживявайки пълноценно живота си в луксозна къща с басейн, заобиколен от красиви жени? Самият факт, че се е родил в такива условия, сам по себе си не е случаен. И вероятно истината е по-близо до нас, отколкото си мислим.
Мисля, че не ни е необходим никой и нищо, за да светим със собствената си светлина, а когато наистина имаме нужда от помощ, получаваме я по възможно най-неутралния и ненатрапчив начин.
Въпросът е, къде е границата мужду духовното развитие и зациклянето върху духовното развитие?
позволявайки си да кажа, че Venus имаше предвид не дали да се занимаваме с магия или с духовно развитие, а дали не се увличаме прекалено много в тези си занятия. и изобщо дали трябва да им обръщаме такова огромно внимание, при положение, че не обръщаме внимание на "малките неща от живота" ( или изобщо живота). защото този, който се увлече прекалено много сам спира своят растеж. 
нещо такова...
