3
ИЗЛЪЧВАНИЯТА НА ОРЕЛА
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН двамата с дон Хуан излязохме да се разходим по шосето за Оаксака. Беше два часа след обяд и по него нямаше никакво движение.
Както си вървяхме бавно и спокойно, дон Хуан изведнъж заговори. Каза, че разговорът ни за дребните тирани бил просто едно въведение към темата за съзнанието. Аз вметнах, че този разговор ми е открил нов ъгъл на виждане. Той ме помоли да обясня какво имам предвид.
Казах му, че то е свързано с един спор относно индианците яки, който бяхме водили с него преди години. Преподавайки ми своите уроци за дясната страна, дон Хуан се бе опитал да ми обясни, че има известни предимства, които яките могат да извлекат от факта, че са потискани. Тогава разпалено бях отвърнал, че мизерните условия, при които те живеят, не биха могли да имат каквито и да са предимства. Бях му казал още, че не разбирам как е възможно, след като той самият е яки, да не се възпротиви срещу такава явна несправедливост.
Той ме бе изслушал внимателно и когато бях сигурен, че ще започне да защитава своето гледище, той се съгласи, че условията, при които живеят индианците яки, са действително мизерни. Но той посочи, че е безсмислено да разглеждаме само яките, когато условията на живот на човека изобщо са потресаващи.
— Не съжалявай само бедните яки — бе казал той. — Съжалявай цялото човечество. А за индианците яки мога да кажа дори, че те са едни от щастливците, защото, бидейки потискани, някои от тях могат да излязат накрая победители. Докато потисниците, дребните тирани, които ги тъпчат, нямат ни най-малък шанс за това.
Веднага му бях отвърнал с поток от лозунги. Въобще не бях го разбрал. Тогава той отново се опита да ми обясни схващането за дребните тирани, но цялата идея ми убягна. Едва сега всичко си идваше на мястото.
— Още нищо не си е дошло на мястото — рече той, смеейки се на това, което му бях казал. — Утре, когато ще си в нормално състояние на съзнанието, дори няма да си спомняш това, което си осъзнал сега.
Почувствах се безкрайно потиснат, защото знаех, че е прав.
— С теб ще стане същото, което се случи и с мен — продължи той. — Моят благодетел, нагуалът Хулиан, направи така, че в състояние на повишено съзнание да осъзная това, което ти сам осъзна за дребните тирани. И като резултат, в ежедневния си живот аз промених мнението си за много неща, без да знам защо.
— Аз цял живот съм бил потискан и бях натрупал наистина огромна злоба към моите потисници. Представи си колко се изненадах, когато се улових, че търся компанията на дребни тирани. Помислих, че съм превъртял.
Стигнахме до едно място, където встрани от пътя имаше няколко огромни молоза, полузарити от стари срутвания; дон Хуан се запъти към тях и седна на една плоска скала. Направи ми знак да седна срещу него и без повече встъпления започна своите обяснения за владеенето на съзнанието.
Каза, че имало една поредица от истини за съзнанието, които старите и новите ясновидци открили, и че тези истини били подредени в специфична последователност с цел да се улесни възприемането им.
Той обясни, че владеенето на съзнанието се състояло в усвояването на цялата поредица от тези истини. Първата истина била, каза той, че близостта ни със света, който възприемаме, ни принуждава да вярваме, че ни заобикалят предмети, които съществуват самостоятелно като такива точно така, както ги възприемаме, докато всъщност няма свят от предмети, а една вселена от излъчванията на Орела.
След това ми каза, че преди да обясни за излъчванията на Орела, ще трябва първо да ми разкаже за познатото, непознатото и непознаваемото. Повечето от истините за съзнанието били открити от старите ясновидци, каза той. Но подредбата им била дело на новите ясновидци. А без нея тези истини били почти неразбираеми.
Той каза, че голямата грешка на древните ясновидци била, че са пренебрегнали подреждането. Фатална последица от тази грешка била предположението им, че непознатото и непознаваемото са едно и също нещо. От новите ясновидци зависело да поправят тази грешка, Те разграничили понятията и дефинирали непознатото като нещо, което е скрито от човека, вероятно забулено от ужасяващ контекст, но въпреки всичко в обсега на човека. В даден момент непознатото става познато. Непознаваемото, от друга страна, е неописуемо, невъобразимо, неподлежащо на осъзнаване. То е нещо, което ние никога няма да опознаем, но въпреки това го има — поразително и същевременно ужасяващо в своята необятност.
— Как различават ясновидците двете неща? — попитах аз.
— Има едно просто практическо правило — отвърна дон Хуан. — Изправен пред непознатото, човек се държи смело и дръзко. Непознатото има това свойство да ни дава надежда и щастие. Човек се чувства силен, въодушевен. Дори страховете, които поражда, ни изпълват някак с чувство на удовлетворение. Новите ясновидци видели, че човек е в най-доброто си състояние, когато е изправен пред лицето на непознатото.
Дон Хуан каза, че винаги когато нещо, взимано за непознато, се оказва, че принадлежи към непознаваемото, резултатите са катастрофални. Ясновидците се чувстват опустошени, объркани. Завладява ги едно ужасно чувство на потиснатост. Тялото им губи своя тонус, а непознаваемото в никакъв случай не изпълва с енергия. То не е в обсега на човека, следователно човек не бива да му се натрапва било то от глупост или с взети предпазни мерки. Новите ясновидци осъзнали, че трябва да са готови да платят неимоверна цена и за най-слабото съприкосновение с него.
Дон Хуан обясни, че новите ясновидци трябвало да преодолеят огромните бариери на традицията. По времето, когато започнал новият цикъл, никой от тях не знаел със сигурност кои процедури от огромното им наследство са правилни и кои не са. Очевидно древните ясновидци били сбъркали в нещо, но новите ясновидци не знаели в какво. И те тръгнали от предположението, че всичко, което са вършели предшествениците им, е погрешно. Древните ясновидци били майстори на догадките. Предположили например, че тяхната изкусност във виждането е защита. Смятали, че били недосегаеми или поне докато нашествениците не ги смазали и не избили повечето от тях по най-жесток начин. Древните ясновидци нямали на практика никаква защита, въпреки абсолютната им увереност, че са неуязвими.
Новите ясновидци не си губили времето да мислят къде е грешката, а направо започнали да картографират непознатото, за да го отделят от непознаваемото.
— Как са картографирали непознатото, дон Хуан? — попитах аз.
— Чрез контролираната употреба на виждането — отвърна той.
Поясних, че като задавам този въпрос, имам предвид какво ще рече „картографиране на непознатото“.
Той отвърна, че картографиране на непознатото означава да се направи то достъпно за нашето възприятие. Чрез системно практикуване на виждането новите ясновидци открили, че непознатото и познатото са всъщност на равна нога, защото и двете са в обсега на човешкото възприятие. И ясновидците, на практика, могат в даден момент да изоставят познатото и да навлязат в непознатото.
Всичко, което надвишава способностите ни да възприемаме, принадлежи към непознаваемото.
А различаването му от познаваемото е от решаващо значение. Объркването на двете поставя ясновидците в крайно опасно положение при всеки сблъсък с непознаваемото.
— Когато се случило това на древните ясновидци — продължи дон Хуан, — те помислили, че процедурите им нещо са се объркали. Въобще не им минало през ума, че повечето от това, което е там, навън, надвишава способностите ни за разбиране. Това било ужасна грешка от тяхна страна, за която платили скъпо.
— Какво се е случило, след като било осъзнато различието между непознатото и непознаваемото? — попитах аз.
— Започнал новият цикъл — отвърна той. — Това различие е границата, която разделя старите от новите ясновидци. Всичко, направено от новите ясновидци, произлиза от разбирането на това различие.
Дон Хуан каза, че виждането бил решаващия елемент както за разрушаването на света на древните ясновидци, така и за създаването на новото гледище. Именно чрез виждане новите ясновидци открили някои неоспорими факти, които използвали, за да достигнат до определени заключения за естеството на човека и света.
Тези заключения, които положили началото на новия цикъл, били истините за съзнанието, които той се бе заел да ми обяснява.
Дон Хуан ми предложи да го придружа до центъра на града и да се разходим из площада. Докато вървяхме натам, разговаряхме за машини и фини инструменти. Той каза, че инструментите са продължение на сетивата ни, а аз възразих, че има инструменти, които не влизат в тази категория, защото изпълняват функции, които ние физиологически сме неспособни да извършваме.
— Сетивата ни са способни на всичко — заяви той.
— Веднага мога да ти кажа, че има уреди, които улавят радиовълни от космоса — не отстъпвах аз. — Сетивата ни не могат да улавят радиовълни.
— Не съм на същото мнение — рече той. — Смятам, че сетивата ни могат да улавят всичко, което ни заобикаля.
— А какво ще кажеш за ултразвуците? — настоях аз. — Ние нямаме необходимите органи, за да ги чуваме.
— Ясновидците са убедени, че ние сме разработили съвсем малка част от себе си — отвърна той.
За известно време потъна в мисли, като че ли се опитваше да реши какво да каже. После се усмихна.
— Първата истина за съзнанието, както вече ти казах — започна той, — е, че светът всъщност не е това, за което го мислим. Ние смятаме, че той е свят от предмети, а не е.
Той се спря за миг, като че ли да прецени ефекта от думите си. Казах му, че съм съгласен с неговата постановка, защото всичко може да се сведе до това да се разглежда като енергийно поле. Той отвърна, че просто интуитивно налучквам една от истините и че да я открия не означава да потвърждавам валидността й. Не го интересувало дали съм съгласен или не, каза той, а дали ще се опитам да разбера какво означава тази истина.
— Не можеш да видиш енергийните полета — продължи той. — Поне не като обикновен човек. А ако можеше да ги видиш, щеше да си ясновидец и ти щеше да обясняваш истините за съзнанието, а не на теб да ти ги обясняват. Разбираш ли какво искам да кажа?
Той продължи, като каза, че заключенията, достигнати чрез разсъждения, са имали много малко или никакво влияние при променяне курса на живота ни. Оттук и множеството примери на хора, които имат най-ясните убеждения и въпреки това непрестанно действат коренно противоположно на тях, като единственото обяснение, което имат за своето поведение, е схващането, че да се греши е човешко.
— Първата истина е, че светът е такъв, какъвто изглежда, и все пак не е — продължи дон Хуан. — Той не е толкова солиден и реален, колкото нашето възприятие е накарано да вярва, че е, но не е и мираж. Светът не е илюзия, както се твърди; той е реален, от една страна, и нереален, от друга. Обърни внимание на това, защото то трябва да се разбере, а не просто да се приеме. Ние възприемаме. Това е неоспорим факт. Но това, което възприемаме, не е факт от същото естество, защото ние се научаваме какво да възприемаме.
— Нещо там, отвън, въздейства на сетивата ни. Тази е реалната част. Нереалното е това, което нашите сетива ни казват, че е там. Да вземем една планина например. Нашите сетива ни казват, че това е предмет. Той има размери, цвят, форма. Дори различаваме видове планини, в което няма нищо погрешно. Грешката ни е просто, че никога не ни е хрумвало, че сетивата ни играят само повърхностна роля. Сетивата ни възприемат по даден начин, защото една специфична черта на съзнанието ни ги кара да го правят по този начин.
Отново започнах да изразявам съгласието си с него, но не защото го исках, тъй като не бях схванал съвсем идеята му, а по-скоро като реакция на неловкото положение, в което иначе щях да изпадна. Той ме спря.
— Използвах термина „светът“ — продължи дон Хуан, — за да означа всичко, което ни заобикаля. Разполагам и с по-добър термин разбира се, но той ще е твърде непонятен за теб. Ясновидците твърдят, че нашето съзнание е единствения фактор, поради който смятаме, че светът там, отвън, е съставен от предмети. Но това, което в действителност е там, са излъчванията на Орела — флуидни, постоянно в движение и все пак непроменени, вечни.
Той ме спря с ръка точно в мига, когато понечих да го попитам какво представляват излъчванията на Орела. Обясни, че едно от най-драматичните наследства, което старите ясновидци са ни оставили, било тяхното откритие, че всички живи същества съществуват, за да развиват съзнанието си. Дон Хуан го нарече колосално откритие.
С полусериозен тон ме попита дали някога съм чувал по-добър отговор на въпроса, който човечеството си задава от край време, а именно — какъв е смисълът на нашето съществуване. Веднага заех отбранителна позиция и изтъкнах, че този въпрос е безсмислен, тъй като не може да има логически отговор. Казах също, че ако трябва да разискваме по тази тема, ще се наложи да говорим за религиозни убеждения и ще сведем всичко до вярата.
— Старите ясновидци са на друго мнение за вярата — рече той. — Те не са били толкова практични, колкото новите ясновидци, но все пак са били достатъчно практични да знаят какво виждат. Това, което се опитвах да ти покажа чрез този въпрос, дето така те обезпокои, е, че само с разсъждения не може да се стигне до отговора на въпроса за смисъла на нашето съществуване. При всеки опит да се направи това, отговорът се превръща във въпрос на вярвания. Старите ясновидци тръгнали по друг път и действително открили отговор, който включва не само вярата.
Дон Хуан каза, че старите ясновидци, излагайки се на невероятни опасности, действително видели неописуемата сила, която е източникът на всички живи същества. Нарекли я Орелът, защото в няколкото зървания, на които едва могли да издържат, те я видели като нещо наподобяващо черно-бял орел с безгранични размери.
Те видели, че именно Орелът дарява съзнание. Орелът създава живите същества, за да живеят те и обогатяват съзнанието, което той им е дал с живота. Те видели още, че Орелът е този, който поглъща същото това обогатено съзнание, след като накара живите същества да го изоставят в момента на смъртта си.
— За старите ясновидци — продължи дон Хуан — твърдението, че смисълът на нашето съществуване е да развиваме съзнанието си, не е въпрос на вяра или умозаключения. Те са видели, че е така.
— Те видели, че съзнанието на живите същества ги напуска в момента на смъртта им и се понася, подобно на сияйно валмо памук, право към клюна на Орела, за да бъде погълнато. За старите ясновидци това било доказателството, че живите същества живеят само за да обогатяват съзнанието си, което е храната на Орела.
Дон Хуан прекъсна за известно време обясненията си, защото му се налагаше да замине някъде по работа. Нестор го откара до Оаксака. Докато ги изпращах, аз си спомних, че в началото на общуването ми с дон Хуан, всеки път когато станеше дума за пътуване по работа, аз смятах, че той просто използва това като евфемизъм за нещо друго. Накрая обаче разбрах, че не е така. Винаги когато му предстоеше такова пътуване, той обличаше един от многото си безупречно ушити костюми с жилетка и заприличваше на всичко друго, но не и на стария индианец, когото познавах. Бях му споменал веднъж колко съвършена е метаморфозата му.
— Нагуалът е човек достатъчно гъвкав, за да бъде всичко — ми бе отвърнал той. — Да си нагуал, наред с всичко останало, означава да няма какво да защитаваш. Запомни това — ще се връщаме към него не веднъж.
И ние многократно се бяхме връщали към него по всеки възможен начин; той наистина, изглежда, нямаше какво да защитава, но по време на отсъствието му в Оаксака в мен се прокрадна една сянка на съмнение. Изведнъж разбрах, че нагуалът има все пак едно нещо, което да защитава — описанието на Орела и делата му изискваха, според мен, гореща защита.
Опитах се да поставя този въпрос пред някои от другарите на дон Хуан, но те винаги го избягваха. Казаха ми, че съм под карантина за този вид беседи, докато дон Хуан не завърши обясненията си.
Веднага след като той се върна, двамата седнахме да разговаряме и аз го попитах за това.
— Тези истини не са нещо, което да защитаваш горещо — отвърна той. — Ако смяташ, че се опитвам да ги защитавам, грешиш. Тези истини са събрани, за да носят наслада и просветление на воините, а не да събуждат някакви собственически чувства. Когато ти казах, че нагуалът няма какво да защитава, имах предвид, че наред с другите неща, нагуалът не е завладян от нищо.
Казах на дон Хуан, че не мога да следвам уроците му, защото ме е завладяло описанието на Орела и делата му. На няколко пъти отбелязвах страховитостта на подобна идея.
— Това не е просто идея — рече той. — Това е факт. И то доста страшен, ако питаш мен. Новите ясновидци не са си играли просто с идеи.
— Но що за сила е Орелът?
— Не знам как да ти отговоря. Орелът е толкова реален, колкото са гравитацията и времето за теб, и същевременно точно толкова абстрактен и непонятен.
— Чакай малко, дон Хуан. Това наистина са абстрактни понятия, но те се отнасят за действителни явления, които могат да се докажат. Цели науки се занимават с това.
— Орелът и неговите излъчвания са също толкова доказуеми — сопна се дон Хуан. — А науката на новите ясновидци се занимава точно с това.
Помолих го да ми обясни какво представляват излъчванията на Орела.
Той каза, че излъчванията на Орела са едно неотменно, самостойно нещо, което обхваща всичко съществуващо — познаваемото и непознаваемото.
— Няма начин да се опише с думи какво всъщност представляват излъчванията на Орела — продължи дон Хуан. — Ясновидецът трябва да ги види.
— А ти самият виждал ли си ги, дон Хуан?
— Разбира се, че съм ги виждал, но въпреки това не мога да ти кажа какво представляват. Те са едно присъствие, почти като някакъв вид маса, едно налягане, от което се замайваш. Човек може само да ги зърне, също както може само да зърне и самия Орел.
— Би ли казал, дон Хуан, че Орелът е източника на излъчванията?
— От само себе си се разбира, че Орелът е източника на излъчванията.
— Имах предвид дали и визуално е така.
— При Орела няма нищо визуално. Ясновидецът усеща Орела с цялото си тяло. Има нещо във всички нас, което може да направи така, че да наблюдаваме с цялото си тяло. Ясновидците обясняват виждането на Орела съвсем просто: тъй като човек е съставен от излъчванията на Орела, той просто трябва да се върне към съставните си части. Проблемът се поражда от съзнанието му; именно съзнанието на човека е това, което се заплита и обърква. В критичния момент, когато излъчванията трябва просто да признаят и приемат себе си, човешкото съзнание е принудено да интерпретира. В резултат се получава видението на Орела и излъчванията му. Но всъщност няма Орел и няма излъчвания. Има нещо, което никое живо същество не може да схване.
Попитах го дали източникът на излъчванията е бил наречен Орел, защото орлите по принцип имат важни качества.
— Това е просто един случай, когато нещо непознаваемо смътно напомня нещо познато — отвърна той. — Поради това има някои опити да се припишат на орлите качества, които те не притежават. Но това е често явление, когато впечатлителни хора се научат да вършат неща, които изискват огромна трезвост. Ясновидци има всякакви.
— Да не би да искаш да кажеш, че има различни видове ясновидци?
— Не. Искам да кажа, че има множество малоумници, които стават ясновидци. Ясновидците са хора, пълни със слабости, или по-скоро хората, пълни със слабости, са способни да станат ясновидци. Точно както жалки хора стават превъзходни учени.
— Характерно за жалките ясновидци е, че те са склонни да забравят чудото на света. Те се главозамайват от факта, че виждат и започват да вярват, че единствено собствената им гениалност е от значение. Ясновидецът трябва да е образец във всяко едно отношение, за да може да преодолее почти непобедимата небрежност, характерна за хората. По-важно дори от самото виждане е какво правят ясновидците с това, което видят.
— Какво искаш да кажеш, дон Хуан?
— Погледни какво са направили с нас шепа ясновидци. Не можем да се отърсим от тяхното видение на някакъв Орел, който управлява и ни поглъща в момента на нашата смърт.
Дон Хуан каза, че определено имало неточност в тази версия и че лично на него не му допадала идеята за нещо, което ни поглъща. Според него, много по-точно било да се каже, че има една сила, която привлича съзнанието ни, както магнитът привлича металните стружки. В момента на умирането цялото ни същество се разпада под притеглянето на тази огромна сила.
Той смяташе, че да се представя това събитие като Орел, който ни поглъща, е просто гротескно, защото това превръща един неописуем акт в нещо толкова обикновено като яденето.
— Аз съм един съвсем обикновен човек — рекох аз. — Описанието на Орела, който ни поглъща, имаше огромно въздействие върху мен.
— Истинското въздействие не може да се определи, докато сам не го видиш — отвърна той. — Но не трябва да забравяш, че недостатъците ни остават с нас дори след като станем ясновидци. Така че, когато видиш тази сила, може и да се съгласиш с небрежните ясновидци, които са я нарекли Орел, както аз самият направих. А може пък да не се съгласиш. Може да устоиш на изкушението да приписваш-човешки качества на непонятното и действително да му измислиш ново, вероятно по-точно име.
— Ясновидците, които виждат излъчванията на Орела, често ги наричат заповеди — рече дон Хуан. — Аз също бих ги наричал заповеди, ако не бях свикнал да ги наричам излъчвания. А това стана като реакция на предпочитанията на моя благодетел; за него те бяха заповеди. Сметнах, че този термин отговаря повече на неговата силна личност, отколкото на моята. Аз исках да е нещо безлично. „Заповеди“ ми звучеше твърде човешко, но това са те всъщност — заповеди.
Дон Хуан каза, че да виждаш излъчванията на Орела, е все едно да си играеш с огъня. Новите ясновидци скоро разбрали огромните трудности на този процес и едва след големи мъки в опитите си да картографират непознатото и да го разграничат от непознаваемото те осъзнали, че всичко е направено от излъчванията на Орела. Само една малка част от тези излъчвания е в обсега на човешкото съзнание, а и тази малка част е допълнително ограничена и сведена до дребна частица от наслоенията на ежедневния ни живот. Тази дребна частица от излъчванията на Орела е познатото; малката част в потенциалния обсег на човешкото съзнание е непознатото, а неизчислимият остатък е непознаваемото.
Той продължи, като каза, че новите ясновидци, бидейки прагматици, веднага усетили непреодолимата сила на излъчванията. Те осъзнали, че всички живи твари са принудени да използват излъчванията на Орела без някога да разберат какво представляват те. Осъзнали още, че организмите са устроени така, че да улавят известен диапазон от тези излъчвания и че всеки вид си има строго определен диапазон. Излъчванията упражняват огромен натиск върху организмите и чрез този натиск организмите изграждат света, който възприемат.
— В нашия случай — рече дон Хуан — ние, като човешки същества, използваме тези излъчвания и ги интерпретираме като реалност. Но това, което човекът долавя, е такава малка част от излъчванията на Орела, че е просто смешно да придаваме такова голямо значение на възприятията си, и въпреки това за нас е невъзможно да ги пренебрегнем. Новите ясновидци открили това по мъчителен начин — след доста опасна игра с огъня.
Дон Хуан седеше на обичайното си място в широката стая. В нея обикновено нямаше мебели — хората сядаха върху рогозки по пода, но Карол, жената-нагуал, бе съумяла да я обзаведе с много удобни кресла за сеансите, когато с нея двамата се редувахме да му четем произведения на испанскоговорящи поети.
— Искам много да внимаваш в това, което правим — рече дон Хуан, веднага щом седнах. — Беседваме върху владеенето на съзнанието. Истините, които обсъждаме, са принципите на това владеене.
Той добави, че в уроците си за дясната страна е демонстрирал тези принципи на нормалното ми съзнание с помощта на един от своите другари-ясновидци — Хенаро — и че Хенаро си е поиграл със съзнанието ми с всичкия си хумор и непочтителност, характерни за новите ясновидци.
— Хенаро би трябвало да ти обяснява за Орела — рече той, — само дето неговите версии са твърде непочтителни. Той смята, че ясновидците, които са нарекли тази сила Орел, или са били много глупави, или са си направили огромна шега, защото орлите не само снасят яйца, но и серат ****.
Дон Хуан се разсмя и каза, че намира коментарите на Хенаро толкова уместни, че не могъл да се въздържи. После добави, че ако трябвало новите ясновидци да характеризират Орела, описанието положително щяло да бъде направено полу на шега.
Споделих с дон Хуан, че на един етап приех Орела като поетичен образ и като такъв ми хареса, но на друг етап го бях приел буквално и това ме ужаси.
— Една от най-великите сили в живота на воините е страхът — отвърна той. — Той ги пришпорва да учат.
Припомни ми, че описанието на Орела е направено от древните ясновидци. Новите ясновидци приключили с описанията, сравненията и каквито и да било догадки.
Те искали да достигнат направо до източника на нещата и затова се излагали на безгранични опасности, за да се доберат до него. И действително видели излъчванията на Орела, но никога не се месили в описанието на Орела. Чувствали, че виждането на Орела отнема твърде много енергия и че древните ясновидци вече били платили скъпо за своите бегли надзъртания в непознаваемото.
— А за какво им е било на старите ясновидци да описват Орела? — попитах аз.
— Имали са нужда от поне минимален набор от характеристики на непознаваемото за целите на обучението — отвърна той. — Решили са си проблема с едно бегло описание на силата, която управлява всичко съществуващо, но не и на излъчванията й, защото излъчванията въобще не могат да се характеризират с езика на сравненията. Отделни ясновидци могат да изпитват желание да охарактеризират дадени излъчвания, но това ще си останат лични описания. С други думи, няма подходяща версия за излъчванията, както има за Орела.
— Новите ясновидци, изглежда, боравят с доста абстрактни понятия — отбелязах аз. — Приличат на съвременните философи.
— Не. Новите ясновидци са били изключително практични хора — отвърна той. — Те не са се занимавали с разработването на рационални теории.
Дон Хуан каза, че древните ясновидци били тези, които мислели с абстрактни понятия. Те построили монументални здания от абстракции, свойствени за тях и времето им. И точно както съвременните философи, те съвсем не владеели връзките им. Новите ясновидци, от друга страна, пропити с практичност, могли да видят един поток от излъчвания и да видят как човекът и други живи същества ги използват, за да изградят света, който възприемат.
— Как използва човекът тези излъчвания, дон Хуан?
— Толкова е просто, че звучи глупаво. За ясновидеца хората са сияйни яйца. Нашата сияйност се състои от онази част от излъчванията на Орела, която е затворена в яйцевидния ни пашкул. Точно тази част, тази шепа излъчвания, затворени в пашкула, е това, което ни прави хора. Да възприемаш, означава да съчетаваш излъчванията, които са вътре в пашкула, с тези, които са извън него.
— Ясновидците могат да видят например излъчванията във всяка жива твар и да кажат кои от външните излъчвания ще им паснат.
— Приличат ли излъчванията на лъчи светлина? — попитах аз.
— Не. Въобще не приличат. Би било твърде просто. Те са нещо неописуемо. И въпреки това аз лично бих казал, че приличат на нишки светлина. Това, което е непонятно за нормалното съзнание, е, че нишките съзнават. Не мога да ти обясня какво означава това, защото не знам какво казвам. Всичко, което мога да ти кажа като личен коментар, е, че нишките съзнават себе си, те са живи и вибрират, и са толкова много, че не могат да се изразят с цифри, а всяка от тях е сама по себе си една вечност.
