от Wizard » 29 Май 2006, 15:59
[align=center][glow=with]КРАТКА ИСТОРИЯ НА ОРДЕНА НА ТАМПЛИЕРИТЕ[/glow][/align]
1 – Произход.
2 - Вероятното истинско начало на Ордена.
3 – Оцеляването на Ордена след прекратяването му от Папата.
4 – Орденът на Тамплиерите след XVIII век.
5 - Разпръсване на тамплиерите (1945-2000).
1 – Произход
Историята на Ордена датира от 1118, когато Юг дьо Пайн и осем други Рицаря, решават да поемат ролята на защитници на пилигрините, които се отправили към скоро завладения от Кръстоносците Йерусалим, като приемат името на Пауперите Войни на Христос.
Според накои Автори, основно италиански, в действителност Юг дьо Пайн било пофренченото име на Уго или Угоне де’ Пагани, от Ночера.
Царят на Йерусалим Балдуин II (чийто по-голям брат, Гофрид ди Булоне, завладял града деветнадесет години по-рано), радостен от помощта на тези Рицари, които трябвало да подсилят свещеното му дело, след това им дал земя и къща над древния Храм на Соломон, откъдето по-късно е произлязло името на Рицари на Храма.
В последствие, по повод на Съвета в Троа, във Франция, Орденът си издава Устав, едновременно военен и монашески, вдъхновен от Бернардо ди Клерво (Св. Бернардо да Киаравале), който отдавна имал идеята за религиозна и военна кавалерия, която да противодейства на съществуващата светски такава.
Окончателното признание от страна на църковните Власти дават силен тласък на Ордена, който от този момент, започва да получава привилегии, да расте значението му, числено и качествено, под военния профил, както и престижът му и икономическата и финансова сила и следователно и политическата.
Освен това, фактът че Орденът е бил подчинен единствено на властите на Църквата, го прави толкова силен колкото и свободен да действа. Орденът, в действителност, бил освободен от всички видове данъчно облагане и от задължения по отношение на временните власти, както светски така и църковни.
Около два века по-късно, властта и политическото влияние на Ордена станали впечатляващи, въпреки че териториите завладени от Кръстоносците били изгубени и те копнеели за друг кръстоносен поход, който така и не се състоял. Орденът на Храма присъствал в християнска Европа чрез множество манастири и крепости, докато другите религиозни рицарски ордени или намирали нови хоризонти за завоевание, като Рицарите Тевтонци, към все още езическа източна Европа, или се установили в Роди, с този, който по-късно става Ордена на Малта.
Логичните опити да се обединят религиозните рицарски Ордени в един голям Орден, според намеренията на Църквата, намират силна съпротива било от страна на Магистрите на заинтересованите Ордени (поради мотиви за превъзходство на един спрямо друг), било от страна на същите християнски Държави, които се опасявали от формирането на финансова и военна власт (днес бихме казали транснационална) несравнимо по-висшестояща на тази на владетелите на Държавите, които щели я приютяват на тяхна територия.
Кралят на Франция, Филип Хубавият, пасивно поддържан от Папа Климент V, използвайки умело враждебността, която Храмът успял да предизвика със своята финансова власт и политическо влияние, успява с умел удар да арестува масово Тамплиери, по-специално френски, като ги подлага на дълъг затвор, мъчения и накрая изгаря на клада.
Техните имоти били конфискувани и Климент V, с папско писмо Vox in excelso, от 22 март 1312 прекратява съществуването на Ордена в целия свят.
Следователно, историята на Ордена изглежда се съдържа между 1118 и 1314, дата на смъртта на Великия Магистър Жак дьо Моле.
Все пак, в действителност, Орденът изглежда е води началото си още преди 1118 и е продължил да съществува и след 1314.
2 - Вероятното истинско начало на Ордена
В действителност, сведенията относно произхода на Ордена на Тамплиерите са по-скоро несигурни.
Първите достоверни бележки са тези дадени от един франкски историк, Гилиемо ди Тиро, който пише между 1175 и 1185 и, следователно, след като вече Палестина е била в ръцете на Кръстоносците от повече от 70 години и Тамплиерите съществували от половин век.
Гилиемо ди Тиро пишел за неща, които не е видял, като се основавал на вероятно устни сведения може би направо от тампиерски източник, от втора или трета ръка. Всъщност, между 1127 и 1144, не е имало хроникьори в Свещената Земя и никаква писмена документация не съществува за тези решаващи за християнското завоевание години.
Има един официален историк на двора на Царя на Йерусалим, Фулк (или Фуше) дьо Шартр, които пишел по време когато би трябвало да са пристигнали от Запад Тамплиерите (а не 50 години след това, като Гилиелмо ди Тиро): странно все пак, той не говори нито за Юг дьо Пайн, нито за Кавалери Тамплиери, нито за аспекти, които дори и отдалеч свързани с проблемите на живота или на историята на Тамплиерите.
Странно мълчание обгръща, в действителност, произхода на Тамплиерите в Свещената Земя и тяхната първоначална дейност, която вероятно е била толкова амбициозна и ограничена (всъщност, как са можели само деветима мъже да защитават сами пътищата за достъп до Свещената Земя и да защитават пелегримите, който се отправяли натам?).
Когато, девет години по-късно, по-голямата част от Кавалерите се връщат във Франция, били приети триумфално; от 1128 или по-късно, датира трактата на Бернардо ди Клерво "De laude novae militiae" - Във възхвала на новото рицарство -, с който се възхвалява важността на новото религиозно рицарство, което намерило в Съвета в Троа, през февруари същата година, своето посвещение.
Накрая, през 1139, Орденът е окончателно признат от Църквата с Папско писмо на Инокентий III, с което Орденът станал независим от всички власти произлизащи от Принцове и Крале или Епископи, като трябвало да се подчинява само на Папата.
През 1147, със специалено разрешение на папа Евгени II, Орденът приема червения кръст на белите наметала на Кавалерите, който става след това завинаги характерен символ на Тамплиерите, като замества папския кръст (или на Лорена с две хоризонтални рамена, от които едното по-късо от другото), който Кавалерите носели навремето на лявото си рамо с разрешение на Патриарха на Йерусалим.
Някои съвременни историци, в действителност, като се основават на някои елементи, които дори не напълно достоверни все пак отразяват някои факти, твърдят че много е вероятно произходът на Кaвалерите да е по-назад във времето.
Според тази теза същият Гилиелмо ди Тиро намеква за факта че граф Анжо, баща на Готфрид Плантагене, влязъл в Ордена през 1120 (едва 2 години след официалното му създаване), а през 1124, в него влязъл и Графът на Шампань, покровител на един от най-големите владетели в Европа.
Същият Гилиелмо ди Тиро, обаче, твърди че преди 1127 не е имало нови Кавалери, по отношение на дeветимата в началото. Следователно или той греши при определянето на датата на основаване на Ордена или не е вярно че за девет години в него е имало само девет Кавалера.
Ако, както изглежда сигурно, граф Анжо е бил приет през 1120 и за девет години Орденът не е приемал нови членове, тогава истинската дата на основаване на Ордена би трябвало да датира от 1111 или най-късно от 1112.
Това би изглеждало чиста теоретична спекулация, ако не съществуваше едно писмо от 1114 от Епископа на Шартр (починал през следващата година), направо до Графа на Шампань докато той се подготвял да замине за Свещената Земя, в което, в известна степен, Епископът пишел: "...научихме че .... преди да заминете за Йерусалим сте пожелали да влезете в MILICE DU CHRIST (Войните на Христос), че желаете да се включите в евангелската войска". По такъв начин тогава са се наричали Тамплиерите и точно за тях са е отнасяло в частност като се е намеквало за изповядването на обета за целомъдрие, който обаче не е бил изискван от обикновените Кръстоносци.
Освен това се предполага съществуването на Ордена на Сион който дори бил основан от Готфрид ди Булионе през 1090, точно девет години преди завладяването на Йерусалим, чието официално седалище било абатството на Света Богородица в Монте ди Сион, в Йерусалим. Абатството в началото било обитавано от събор на августиански католици и след това, е една неуточнена епоха, станало седалище на Кавалерите на Ордена на Света Богородица от Сион.
Тъй като съществуват документи (от 19 юли 1116 и от 2 май 1125), които носят името и печата на един от Приорите на Ордена на Сион наред с тези на Юг дьо Пайн, пръв Магостър на Храма, е допустимо съмнението, че двата Ордена най-малкото са действали заедно, поне в началото и дори може Кавалерите на Храма да са били въоръженото родство на Ордена на Сион.
След 1314 Орденът продължил да съществува в различни страни, под различно име, открито или тайно, според властта упражнявана от Църквата на съответната територия и в зависимост от относителната отспътчивост пред него на съответните Владетели.
3 – Оцеляването на Ордена след прекратяването му от Папата
3.1 – Що се отнася до познатото оцеляване на Ордена, трябва да се каже, че много от тогавашните европейски Държави не се подчинили на волята на Папата или я интерпретирали по много ограничен начин, въпреки че богатствата притежавани от Тамплиерите (или приписвани им) упражнявали съвсем не второстепенна роля в политиката на различните християнски европейски Държави.
В Испания и Португалия, Тамплиерите продължили да съществуват много години преди да се слеят, с одобрението на Папа Йоан XXII, с Ордените на Монтеза и на Кристо.
Тамплиерите от Кралство Малорка, обаче, продължили съществуването си до изчезването им през 1350.
Тези от Лорена, след известно време, защитавани от Дука, поискали да се слеят с Ордена на Тевтонците и го получили, докато Тамплиерите в Унгария продължили да съществуват, практически необезпокоявани, до средата на 1400.
В Англия, роднината на Филип Хубавият, Едуард II се вдигнал в защита на Ордена, като оспорил решението на Папата; подложен на много силен натиск както от страна на краля на Франция, така и от Папата, след това той приел исканията им, макар и късно, отчасти и без много усърдие. Това позволило на огромна част на Тамплерите пребиваващи в Англия да избягат.
В Португалия, Орденът, подложен на следствия и оправдан по всички обвинения, се трансформира в Орден на Рицарите на Христос и с това име продължава да съществува до XVI век, като се отдава на морска дейност за изграждането на португалската империя.
До Шотландия, която по това време била във война с Англия, Папските Писма никога не стигнали или никога не са станали публично достояние и още по-малко са били изпълнителни. Това позволило на Ордена да приеме много бегълци и да оцелее много вроятно за още четири века.
В Германия, Рицарите въстанали, включително и с оръжие срещу съдиите, които ги оправдават. Когато Орденът бил разпуснат от Папата, много Рицари влезли в този на Хоспиталиерите на Св. Йоан, а други минали в Тевтонския Орден, който през 1522 се върнал към светския си статут, те отказали да се подчинят на Рим и застанали на страната на зараждащото се лутерианство.
3.2 – Що се отнася, обаче, до предполагаемото тайно оцеляване на Ордена, част от традицията на Тамплиерите е идеята че последния Магистър на древния Орден, Жак дьо Моле, е поверил собствената си власт на един Рицар, Жан-Марк Лармениус (или дьо Л’Армени), който трябва да е съставил Харта (така наречената Харта на Лармениус), която е била последователно подписвана от тайните Магистри последвали във времето.
Оттук може би идва историческото легитимиране на оцеляването на Ордена докато, през март 1705, племенникът на Луи XIV, Филип, Дука на Орлеан (по-късно Регент на Кралство Франция и вероятно симпатизант на янсенистите) заявява, че “наследява” Жак-Анри дьо Дюфор като Магистър на Храма и поставя края на “тайното” съществуване на Тамплиерите, като свиква във Версай, на 11 април, Общ Събор, който ще приеме нов Правилник и от който Дукът ще бъде признат за Велик Магистър.
Също така се разпространява Charta Transmissionis на Лармениус, съставена от шифровани букви, която ще потвърди оцеляването на Тамплиерите след 1314.
4 – Орденът на Тамплиерите след XVIII век
4. 1 – Със заемането на обществена позиция на Дука на Орлеан започва съвременното възстановяване на Ордена, който с последователни и често объркани промени, продължава и до днес собствения си живот.
Наследяването на Великите Магистри (Филип Д’Орлеан умира през 1723) за щастие се прекъсва по време на Френската революция. Клод-Матио Радикс дьо Шьовийон, Регент по време на Революцията, отказва да поеме ролята на Велик Магистър и го замества Бернард-Раймонд Фабре-Палапра, последният, който подписва Charta Transmissionis като използва шифровани букви.
Това възстановяване има одобрението на новия Император на Франция, Наполеон Бонапарт, който е дал живот на новата аристокрация. Недоверчив по отношение на антимонархичните франк масонски принципи, вероятно императорът вижда във възстановяването на Ордена на Тамплиерите благоприятна алтернатива за него и за верните му последователи.
След 1804 Орденът развива структурите си и се организира като рицарска асоциация, благотворителна, толерантна, традиционна и универсална. Между 1804 и 1808, всъщност, успехът на присъединяването към новосъздадения Орден е резултат от умножаването на Приоратите и на Командорствата в цялата наполеонова Империя. На кандидатите, които не притежавали необходимите достойнства на благородници, била дадена благородническа титла. За да се разграничи впоследствие от масонския произход, Орденът “проповядва католическата, апостолската и римската вяра”.
Исканията за разследване, подадени от Протестантите били отхвърлени.
4.2 – След като на власт се връщат Борбоните, ЛуиXVIII поставя Тамплиерите под собствената си защита, страхувайки се от възможното политическо влияние на някои групи, опоненти на възстановяването на монархията.
По-късно, френските Тамплиери подкрепят въстаническите движения през 1830 срещу Шарл X, който е заплашен от връщането на абсолютизма, както и белгийското въстание срещу холандското владичество на Оранж-Насау, бунт, който завършва с независимостта на Белгия през 1831.
На 18 февруари 1838 умира Фабре-Палапра. На 29 март същата година Регентството на Ордена е поверено на Граф дьо Мутон, католик, и Общият Събор назаначава нова Изпълнителна Комисия. Тъй като Правилникът от 1705 бил “корумпиран” по времето на Фабре-Палапра, се потвърждава нов документ, който “подновява рицарските традиции и подчинението на католическата Църква”.
На 11 февруари 1841, в Париж, Тампиерите вземат много важно решение: Християните от което и да е изповядване могат да са част от Ордена, чиято официална религия остава, обаче, апостолската, католическа и римска.
Със закон от 28 юли 1848, Учредителното Събрание във Франция забранява дейсността на всички Ордени и всички асоциации но, след като скоро се променя политическия климат, с Втората Империя, Наполеон III, през 1850, дава собственото си признание на Тамплиерите. С декрет от 13 юли 1853 Императорът им разрешава да носят публично знаците на Ордена и през 1857, Регентът на Валерай възстановява използването на патриархалния кръст.
Във Франция, Великото Магистърство се поема през 1892 от поетът и писател декадент Жозеф Еме Пеладан, считан, между другото, за основател на кабалистичния Червения Кръст и на магьосничеството.
На 11 ноември 1894, в Брюксел се сътои Общо Събрание, по време на което се взема решение да се състави на Международен Секретариат на Тамплиерите.
В него не участват английските Тамплиери, които междувременно, на 24 януари същата година, признават за Велик Магистър Едуард VII, Крал на Англия и Император на Индия. Но преместването на седалището на храма в Англия не се харесало на никои от Тамплиерите.
След като, през 1910, умира Едуард VII, като Велик Магистър го замества Вилхелм II, Император на Германия. При избухването на първата световна война Вилхелм II се оттегля, поради случая, от длъжността на Велик Магистър.
4. 3 – През 1915 се съставя Международен Секретариат на Тамплиерите за запазването на солидарността и на връзките между Тамплиерите от целия свят, със седалище в Белгия и пет години по-късно, се пристъпва към избиране на Регентския Съвет:
На 1ви октомври 1933, в Лувен, Великият Приорат на Белгия, виждайки успеха на повторното лансиране на Тамплиерите, решава да въстанови Магистрата на Ордена, в Брюксел, като поверява регентството му на Теодор Ковиас. Десет месеца по-късно, на 8 август 1934, Емил-Исак Вандерберг замества Ковиас като Регент и Пазач на Ордена, като се посвещава на съживяването на Приоратите на Тамплиерите в Европа.
През ноември 1942, от срах от нациоаналсоциалистическа репресия по отношение на традиционните, посвещаващи и рицарски асоциации (следователно и тамплиерски) по време на немската окупация в Белгия, Вандерберг изпраща архивите на Храма в Порто, Португалия, неутрална страна, като се доверява на Граф Антнио Кампело Пинто де Соуса Фонтес, Велик Приор на Португалия.
След края на конфликта, Вандерберг напразно иска възстановяването на архивите от Соуса Фонтес, който твърди, че предаването на архивите е станало едно истинско предаване на властта.
След внезапната смъртта на Вандерберг, де Соуса Фонтес, по собствена инициатива се самоназназначава Регент. Някои Приорати признават неговата власт, но много други я отхвърлят.
5 - Разпръсване на тамплиерите (1945-2000)
5. 1 – През 1947 де Соуса Фонтес разпространява едно свое преразглеждане на Правилника. Не е ясно дали той някога е бил одобрен от Общ Събор. През следващата година, на 20 август 1948, искайки да запази в семейството титлата Регент, де Соуса Фонтес посочва с един свои частен акт, като наследник сина си Фернандо Кампело Пинто Переира де Соуса Фонтес.
На 21 март 1956, Регентът на френския Събор, Герардел, Граф на Рибовил, назначава Принц Дом Габриел Инелас де Клазомене и Родосто (1913-1987) пребиваващ в Бразилия, 49ти Велик Магистър на Supremus Militaris Templi Hierosolymitani Ordo – SMTHO (Суверения и Военен Орден на Тамплиерите в Йерусалим – СВОТЙ). С този акт започва бразилското съблюдаване и главното седалище на тази група се премества в Южна Америка (Бразилия).
През същата година де Соуса Фонтес, поради здравословни причини, се отказва от Регентсвото на СВОТЙ в полза на сина си.
На 19 февруари 1959, след смъртта на баща си Фернандо де Соуса Фонтес, се самопровъзгласява Регент на СВОТЙ, с титлата на Принц регент.
5. 2 – Великите Приори, които отказали да се подчинят на де Соуса Фонтес, се срещат в Париж, през 1970, на Общ Събор, за да преустроят Ордена, разкъсан от португалската узурпация.
Великият Приор на Франция, Маршал Граф Антон Здрожевски (вече Главен Велик Приор за Европа и, както той казва, ръководител на Полската съпротива в окупирана Франция и след 1945 Министър от полското Правителство в изгнание) е провъзгласен за 49ти Велик Магистър на Ордена.
Здрожевски реорганизира подчинението на тамплиерите. На всеки Велик Приорат се признава собствена автономия, така че да може да съответства на дълбоките стремежи на различните националности, които включва Ордена.
Де Соуса Фонтес обявява за нищожен Съборът в Париж и свиква собствен Общ Събор, който се развива на три различни сесии (в Париж, в Чикаго и в Томар), в който ще участва, все пак, по-голямата част от Великите Приорати, все така в търсене на решение, което да не травмира, на проблема с ръководството.
На последвалия Събор в Чикаго (Илинойс) в САЩ, през 1971, се одобряват много бройни и важни Решения: Орденът трябва да бъде християнски, универсален и неограничен по отношение на нито една националност или език, латинският е обявен за официален език и се разрешава търсенето на член с реално родословие, за да поеме ролята на Велик Магистър.
На 25 септември 1983, в Международно Събрание на Ордена, решава приемането на жени в Ордена, в качеството им на Дами Тамплиери.
5. 3 – Разочаровани от португалското лидерство на де Соуса Фонтес, много Велики Приорати се снабдяват с автономни статути. Водени от Великия Приорат на Испания, много от тях, най-вече европейци и южноамериканци, в замъка Сигуенца (Испания), през 1988, се обединяват МФС (Международен Федеративен Съюз). Целта му е да създаде международна организация на тамплиерите, като всеки Велик Приорат запази своята автономност. Ражда се ново съблюдаване МФС.
Де Соуса Фонтес (СВОТЙ), през 1990, приема преразгледания Правилник, който представя на Общия Събор в Сантяго (Тоя), в Испания, през 1993, където той не е нито разгледан нито одобрен.
В Лондон, от 23 до 25 юни 1995, се събира Международен Конклав на Тамплиерите, организиран от СВОТЙ. Съставен е Съвет на Великите Приори със задача да ръководи Ордена, председателстван от Великия Приор на НАТО, Еспозито. Великият Приор на Германия, вон Ринд, е негов Главен Секретар. Правилникът трябва да бъде преразгледан и актуализиран и трябва да бъдат представени адекватни кандидатури за избора на Велик Магистър.
Представителите на МФС показват, че са склонни да влязат в СВОТЙ, ако Принцът Регент се откаже от тази си длъжност.
Решава се да се свика Велик Събор в Залсбург (Австрия), но де Соуса Фонтес отказва да разреши такава среща и като глава на СВОТЙ, обявява за нищожни всички решения взети от Конклава в Лондон.
На 3 – 5 ноември 1995, също в Залсбург, се събира Съветът на Великите Приори, който оттегля всякаква власт от де Соуса Фонтес.
5. 4 – По инициатива на Великия Приорат на САЩ, през 1995, започва атлантическото съблюдаване, с името Ordo Supremus Militaris Templi Hierosolymitani – OSMTH, съставено от някои Велики Приорати и от двата края на Атлантика.
Великият Международен Съвет на Тамплиерите се събира в Париж на 15 – 17 март 1996. Предлага се да се даде на де Соуса Фонтес титлата Заслужил Приц Регент, с цел да се избегне затвърждаването на дълбоко противоречие между Тамплиерите, но предложението се отхвърля от заинтересования.
Тогава, Великият Съвет оттегля всяко признание от де Соуса Фонтес като лидер в света на тамплиерите, решение след това оспорвано от Великия Съвет в Залсбург II (1-5 ноември 1996). Други Велики Приорати се организират под автономна форма или на местна основа (Испания, Португалия, Австрия и Белгия).
От 25 до 27 април 1996 се състои конгреса на МФС в Томар, Португалия. Приема се така наречения Протокол от Томар, с намерението да се ускори създаването на международен съюз на Великите Приорати.
5. 5 – СВОТЙ се събира в Аалборг (Дания), от 29 юли до 1ви август 1997, за да подготви дневника на работата на Съвета на Великите Приорати, който ще се събере в САЩ през есента.
На Конгреса на МФС, в Лисабон, ще участват представители на СВОТЙ. Целта е да се
направят първите стъпки към Конфедерация на всички Велики Приорати. Великите Приори на МФС се събират, след това, в Сигуенца, Испания, където се решава, че трябва да бъде избран Велик Магистър и да се съставят Международен Съвет на Великите Приори и Международен Магистрат. Решава се, също така, че представител на МФС ще участва на следващия Съвет на СВОТЙ в Александрия, Вирджиния (САЩ) на 17 и 18 октомври 1997.
На един по-късно състоял се Съвет на СВОТЙ, в Турку (Финландия), на 1 – 5 юли 1998, се приема, че поне за момета не е възможно сливане с МФС. Установяват се критерии за данъчните вноски, принципа “един Велик Приорат за една страна и един единствен вот за Великия Приорат” и се избира за Магистър регент Генерал Майор Сър Рой Редгрейв.
На следващият Съвет на СВОТЙ в Глазгоу (Швеция) на 17 и 18 април 1999, се решава формалното съставяне на Съвета на Великите Приорати както и да се поиска регистрирането на СВОТЙ в Швейцария и статутът на международна Неправителствена Организация на Обединените Нации. Адмирал Джеймс Кери (САЩ) е назначен за Велик Командор, а Генерал Майор Сър Рой Редгрейв (Великобритания) е избран за временен Велик Магистър.
На 19 август същата година, Сър Рой Редгрейв пише на Главния Секретар на МФА, Луис Карлос де Матос, като се разграничава формално от решението на МФС за пристъпване към избора на един Велик Магистър. Въпреки това, МФС ще избере свой Велик Магистър в Алкала де Хенарес (Испания), в лицето на Велик Приор на Испания, Дон Фернандо де Торо-Гарланд.
През май 2002, СВОТЙ получава в Обединените Нации признанието на социален партньор като международна Неправителствена Организация.
The World is mine!
