"В очите ти се е събрала есен... "
-прошепна древен глас във тишината...
Потънах в нея.
Излетях.
Крилата,
избродих няколко простора вечни.
Извиках вятъра , той среса ми косата
и хукна пак по пътища далечни.
Дъждът ме плисна върху облак черен -
самотен кораб сред небето бурно.
И мачти от светкавиците плетох...
Далечен гръм веслата леко тласна ,
и пак при бурята си се завърна.
А аз-самотен талисман на облак -кораб,
във есенна тъга заплувах бледа.
Душата ми-листо отронено-
погълна бялата небесна бездна...
В очите ти се е събрала есен..."-
и режещ студ сърцето ми обгърна.
Студът на болката, с която осъзнавах
със всяко тласъче на облачния кораб,
че много , много сили ми са нужни
във тялото си земно да се върна...