Размишления...

[puntina]

Започнах да засичам някакви неща напоследък, които хич не ми харесват. Миналата година по това време отново бях в "дупка" ,но пък чак такава никога до сега не бях достигала. За момент след събуждане рано сутрин да осъзнаеш,че си прост "мъгъл" ,е това беше един ужас ,които никога през живота си не искам да преживявам повече. ПРосто излизаш на улицата и гледаш мравките как се трепят по работните си места и усещаш,че ти не си нищо повече от тях ,че и ти ще свършиш като тях без дори да знаеш нещо повече,че в един момент просто ще четеш и няма да виждаш ,да усещаш това,което правиш. Повярвайте ми,няма нищо по-страшно от това един човек навлезнал в занаята да изгуби всичко. И от там имаше едно блъскане ,блъскане на главата в стената. Извъдиха се и 100-на баби да ми гледат какво ми е,какво не ми е,от къде ми дошло и какво било. Мъчна беше последната седмица ,когато трябваше да се доосъзнавам и да търся оправията на цялата ситуация. И чак днес,когато 2-3-ма познати ми съобщиха за същият проблем,осъзнах че явно нещо не е наред.
Забелязвам ,че границата на световете ни започва да изтънява като че ли, някои неща се рушат,други -не. Може би вече повечето от вас са усетили този "трус" . Е аз чакам вашите мнения по въпроса, какво мислите?!

[Nemezius]

Пунтина, всеки преминава през подобен етап в развитието си, така че просто престани да си блъскаш главата в стената- поне за мен това е лай-лесния начин да преминеш през това- не се съпротивлявай на този поток, дори напротив- използвай го, виж какво е да си в него и излез от потока тогава, когато си готова да продължиш.
Успех

[uvella]

Пътят, който сме избрали, за всекиго е различен. Единствено посоката е една за всички. Това, което е общовалидно за пътя на всеки един е, че той не е права линия, а по-скоро - амплитуда.

Забелязвам ,че границата на световете ни започва да изтънява като че ли...

Граници?
Няма такива.
Границите ги поставят собствените ни ограничения.

[bellastella]

Пунтина, аз съм в това състояние вече половин година, ако не и повече /така съм се "сдухала", че и "летоброенето" ми не го бива вече / Не, че това може да ти подейства като успокоение. Опитвам се да разбера защо е необходимо да го преживявам. Определено има скрит смисъл, който в момента ми убягва. Всяка сутрин се събуждам и си повтарям като мантра: "Търпение! Търпение! Търпение!"
Почти всеки ден си спомням за едно странно пътуване към крайните точки на южното черноморие през ранната есен на 2005 година.
Всичко беше прекрасно, обещаващо и приказно, докато не решихме да минем с колата по някакъв обходен маршрут и напълно непознат при това.... С километри пътувахме по тесен път през гъста гора - никакво движение, никакви хора, никакви други автомобили, никакви табели, никакви градове, села, селища и посторйки с километри....нищо. Пълна неизвестност - направо плашеща. Дори радиостанциите се губеха, както и сигнала на мобилните телефони...и за ужас започна дори да притъмнява. Направо ми се плачеше в един момент, защото мястото беше такова, че нямаше възможност дори да обърнем автомобила и да се върнем обратно - ПРОСТО ТРЯБВАШЕ ДА ПРОДЪЛЖИМ!
Накрая стигнахме до някакъв разклон за Синеморец, доколкото си спомням, въпреки че Синеморец се оказа много-много по-далече от тази табела. За първи път от два-три часа видях мънички светлинки в далечината и разбрах, че този ужасен път е свършил. Толкова се радвах на тези мъждукащи проблясъци в тъмнината и бях истински щастлива от нещо толкова елементарно. Разказано сега, на такова място, след толкова време със сигурност звучи смешно и маловажно....но незнайно защо от известно време правя съзнателни и несъзнателни асоциации именно с тази ситуация и се успокоявам, че най-после и този пътще свърши и ще се окажа на правилното място, дори със закъснение.... Този факт не е за пренебрегване!

Разбери, че всяки период, в който изпитваме отчаяние, злоба, неизвестност, унижение, срам, тъга....и т.н. си има своя дълбок смисъл, който обаче разбираме едва след много време - неприлично много време в "човешки план". Какво да се направи - такъв е "софтуера"

[puntina]

О не,аз се оправих ,то беше временно ,но осъзнавам ,че физическият свят като че ли започва да се руши,вече се получава онова,което искаме ,примерно си мислим :"Тоя човек ни харесва,не може без нас" и то наистина така става. Много е странно. А все повече и повече приятели губят способностите си временно,после се оправят. Всеки има разни притеснения относно това дали ще се върнат,а когато се върнат са поне с 1-2 нива нагоре (при всеки различно). Интересно е какво се случва в астрала,какви са промените към които се опитва да ни нагоди. Да не би матрицата да се разпада?!