Май бях забравила да живея...
Май бях умряла просто така - без време ...
Май да...
Колко се радвам , че умрях....
Нелепо .. След всички онези сълзи и болки , след цялата кал , в която лежах месеци наред..
Но аз се радвам , радвам се на цялата болка и не съжалявам за една дори моя сълзичка. И никога няма да съжаля.
Ще благославям небето и земята за тази болка.
Тя ме научи да живея . Както някога живеях . Тя обърна светът ми... и ако любовта е най-добрата учителка , то болката е най-добрата майка.
И ако се вслушаш в мъдрите й съвети , в шепотът от дълбинните кътчета на себе си ,ще чуеш най-великите уроци в света. Уроци по човещина и мъдрост. Лесно е бидейки щастливи да бъдем добри . Ала най-трудното е да запазим човечността си , когато искаме да разкъсваме като вълци. Да дерем и убиваме.
Трудно е в една оскъдица на емоции. В една празнота , която от време на време се зпълва с ненавист към целият този скверен свят , който не разбира нито една твоя сълза , ти да възродиш емоции те си. От пъкала . От нищото отново да вднигнеш главата си и да повярваш , че Ти заслужаваш и друго.
А аз бях празна.... но не...не точно празна. Бях преливаща от болка. От мъка , такава мъка едва ли често се изпитва в живота .
И тях все още ги има в мен. Все още тихичко но само нощем си спомням за цялата тази тъга.
Но тя преобърна светът ми. Смири малката дивачка която бях и ме направи някак олегнала и все още дива но по един женствен и грациозен начин.
Разбрах , че колкото и да се бориш срещу светът , първо трябва да се прбориш със себе си. И да приемеш , че борбата ти може да бъде обречена на неуспех. И тогава каквото и да се случи по пътят ти , ще знаеш че си извоювал най-великата победа. Тази над себе си. Над мечтите си. Над сънищата и бляновете си.
Докато те боли , забравяш всичко което си научил. И пълзиш като новородено затънало в тиня... Ала после , излизайки от тая тъма си припомняш . И ти става хубаво и леко... че ти си напрвил нещо велико.
Величието на човекът носи небивали параметри. Без граници и абсолют.
Абсолютни са само възможностите му.
И си горд , че в момент в който дори вълците са бягали от тебе , усещайки бесът и гневът ти , си запазил човещината у себе си.
С гордост и чести си понесал цялата болка. Без зад колисни игри , без показаност на личната ти драма....
Просто тихичко в някой ъгъл си оплаквал и погребвал една по една всяка твоя мечта. И това не те е сломило.
Направило те едно човешко същество достойно за уважение.
Направило те е онова , което само една болка би могла да направи.