Понякога е трудно да заплачеш , след като месеци си бил щастлив... Уажасно трудно. Ала заплачеш ли веднъж... няма нищо по-трудно от това да спреш сълзите си. Да вдигнеш глава за момент и да оцениш всичко красиво около себе си... всичко което би те накарало да се усмихнеш от сърце. Да се почувстваш истински щастлив.
Слънцето отново да засвети в твоят храм на пустота... Усмивката да не бъде някаква пресилена лъжа.
А очите... онези вековни очи , отново да заискрят с пламъкът на хиляди свещи. Спомнили си онова безмерно и безумно щастие което ни бе обхванало. КОето бе обзело сетивата и мислите ни ...
Защото днес аз си спомних ! Днес... поне за 1 минута аз си припомних цялата красота и великолепие на изминалите моменти. Цялото очарование на всичко което мислихме , че ще дойде... Ала не дойде...
Рожденният ти ден наближава... и за това аз искам да ти подаря един живот....
Един нов... живот , който се възроди от изгнилите спомени и от черните пепелища , в който изгоряхме и двамата...
Този живот не е моя...Не е дори твоят...
Той е на нещо , което двамата сами спасихме.... Нещо което е живо заради нас... и докато то живее , аз ще зная дълбоко в себе си , че онзи пламм и онази страст все още ги има... все още са нейде из необятните и пусти вълни на онова безкрайно мътно море което ни залива...
Беше слънчев ден.. също като днешният.... Летях от радост защото ти ми бе подарил една думичка... една едничка думичка , която въплащаваше в себе си целият свят...
Глупаво нали ? Не се питам глупаво ли бе... и тогава не се питах... тогава бях просто щастлива....
И сега съм... заради споменът за щастието... Интересно нали ? Как един спомен за щастие би могъл да дноесе ново такова...
И така... онова мъничко прогнило цветенце... бе ми заръчано да изхвърля на буклука...
Но как да захвърля един гаснещ живот.. без да опитам да го спася ? Как да зарежа нещо имащо шанс да бъде...
Така стана и с нас ... Повярвах , и вярвам , че шанса който си дадохме бе едно от най-невероятните неща в моят живот. И той като онова мъничко цветенце изглеждаше не възможедн за живот. Сюреалистична картина , извадена сякаш от старите прашни шкафове на някой позабравен художник...
Но аз.. глупавото малко дете не повярвах. И го взех в топлите си бели ръчички....помилвах го ... и отрязах онези стари прогнили корени , разяждащи го от вътре... Сякаш прерязвах всички спомени от преди тебе.. сякаш всичко започваше на ново....
Потопих го в чашка вода... и зачаках.... всеки ден му дарявах усмивки и ласки... давах му частица любов.... Заради тебе... Оная любов я имаше заради тебе... И тя гореше и пламтеше с могъществото на хилияди слънца и разбунтували се огньове....
И заминах....заминах ... ала не стигнах там където бях тръгнала.... не...
А по-далеч ли стигнах ? Нещо по-добро ли намерих....Трябваше ли да напоя морето с моите сълзи... Ах , та толкова девойки бяха плакали на тези негови брегове , че то бе достатъчно солено и чисто...
Ала и аз не останах по-назад . Дадох своят дан на онази любов... Дадох... и взех...
Много си дадохме и много си взехме... Сякаш беше война... Така ли трябваше да бъде... война в името на любовта...
И днес... след толкова време...сякаш са минали векове.. ала си го спомням все едно бе вчера...
Пеехме заедно....И онзи стих ...на руски... ЕХ онзи руска поезия... харесваше ни нали ...
А днес... цветето.. онова прогнилото с мъртвите листа... ме усмихна. Така истински и неподправено... толкова живо и цветно. Светът отново засия в багрите на великолепието...
Нашият живот е ! Той е и съществува... Ето този живот искам днеска да ти подаря...
Него ти давам от сърце... Онова малко цвете , умиращо , чиято съдба аз не приех. Онзи любов без бъдеще , в което настояще аз се кълнях...
И го засадих... ръцете ми почувстваха топлотата на земята... на пръстта..под ноктите ми остана чернилка...
Но това бе най-святат мърсотия по мене... Най- чистата ...
И сега това цвете... е ново. Някак възродено... старите листа - спаружени и унили са нови. Чисти , зелени и искрящи....
Стой на прозореца ми... и аз го гледам... зареяла поглед в него и в нашите спомени...
Тях никой никога няма да ни отнеме ! Няма да умърси или вземе... Те са мой , те са твой... Те са наши !
И дори онази нощ никога вече да не повтори.... ДОри никога отново да не видя онези бездънни очи...А в мойте заивинаги да се настани пустотата... и бездиханното желание за въздух.. То ще живее... И ще бъде...
Онзи живот който двамата създадохме... Даваше ми съвети... показа ми как да пусна коренчета на цветето... и то пусна...
Както онзи любов се вкорени в сърцето и душата ми... и никой и нищо не биха могли да я изтръгнат от там...
Приеми моят дар... дори да бъде последен...
Приеми този живот... защото той е твой... той е и мой...
Както ми подари "нас".... сега нека аз ти подаря.... нас....