RedStag написа:Ето и още едно което скоро написах (дано и то ви хареса)
Поглед
Отворих сутринта очи и в тях личеше мисълта за нея
Отново се попитах смисълът какъв е да живея
Защо обречен е човек до края да обича,
Каква ли е причината след някого да тича
И болка да изпитва,тихомълком да кълне
И всеки ден преди да легне да се моли да умре?
Твърдят,че раните зарастват,време като изтече
И почва пак човек да вижда слънце в своето небе
А искам аз да знам наистина ли е така
Дали живота сам си ипределяш или всичко е съдба?
Че лесно би било до пожелая аз да те забравя
Но вътре нещо ми не дава мисълта да изоставя
Но знай,ти,че за всекиго завет е отреден
Не позволявай болката да те превърне във кретен
И вместо на тъга,на вяра и любов към любовта се научи…
И сякаш оттогава минаха безброй години
Отворих сутринта очи и те отново бяха просто сини
ПИшеш много задълбочено.Хареса ми,напомни ми за едно , което сзм писала аъ отдавна...
Познай къде съм- гмурнах се в съня ти...
По дъното му- камъни подводни,
отронени от неспокойната ти съвест...
Опиташ ли се да вървиш по дъното,
във със острите им ръбове се спъваш...
И аз съм там- удавник в съвестта ти...
Лицето ми от раните е сиво ,
очите ми отворени се взират ,
ала не са ни зрящи, нито живи...
Така ли ме запази в съвестта си ?
Защо съм ти такава- да те мъча ?
Хвърли останките ми и върви нататък
тъй както да напредвам аз се уча!
Повярвай ми, не съм ти нужна там-
не ме мисли- така е справедливо.
А казваш, жал ти е за любовта?
Поглеждаш в съвестта си колебливо...
На мен не ми е жал- не бе любов това!
Дори с болезнена наслада гледам как,
привела раменцата криви
една заблуда си отива...
Не се измъчвай сам...И остави ме
да си лекувам раните сама...
В сърцето си затрупай мойто име
със нови,по- любими имена...