Здравейте на всички,
както всеки друг човек и аз идвам тук със своите си проблеми,ще бъда благодарна,ако някои все пак си даде мнението.
Става въпрос за това,че аз съм влюбена..не се изразих правилн-всъщност аз обичам и мисля,че съм обичана..Всичко до тук изглежда превъзходно,като имаме предвид какъв е животът сега и как хората започват да забравят какво е това чудо "любов".
Историята е следната:запознах се е един човек преди година и половина,още в момента,в които го видях цялото ми същество крещеше,че аз съм щастлива(нещо,което не се е случва често с мен).Всичко беше повече от чудесно,но дойде един момент,в които започнаха да назряват в мен съмнения и опасения.Той е с 21 години по-голям от мен,не че това е проблем,но но за всички мои близки е точно такъв,въпреки че те не знаят за него.
Крием се,страхуваме се,не изживяваме любовта пълноценно.
Той ме научи на страшно много неща,промени целият ми свят.В много голяма степен той се е отказал от материалнюят свят в полза на духовният.Той е моят учител,показва ми видимото и невидимото в цялата им същност.Той е всичко..
След голяма "морална" злополука през 99 година той се отказва от всичко,което притежава-от парите си,от имотите си,от себе си дори и от хората.В продължение на няколко години той учи...Опитва се да открива мистериите в животът си,да ги вижда през собствената си призма и да ги изживява.Невероятен човек.След това започва да помага на хората.
Но както казах той е доста по-възрастен от мен,според всички останали.А аз знам,че това е ТОЙ и знам,че искам да прекарам животът си с него,защото сам сигурна,4е можем да си даваме невероятно щастие..Аз обаче нямам сили да застана срещу семейството си,защото малка ми е набивано в главата,4е аз трябва да имам отговорност към родителите си и да не ги изоставям.И в крайна сметка аз се чувствам виновна заради това,че обичам и че искам да съм щастлива-все пак това е мое право,нали.
ПОстоянно отлагам..казвам си"ще мине една или две години и тогава вче ще мога да застана срещу всички,за да бъда с него"..Но защо трябва да заставам срещу тях?!Любовта не предполага борба.Но все пак аз съм подтисната,страхувам се и постоянно отлагам.А всъщност цялото ми същество крещи,че искам да имам животът си с него.Не знам дали някога ще се усмеля да си взема това,което ми се полага.
В крайна сметка,когато помисля и си направя ретроспекция на животът ми до момента,аз разбирам,че той е всичко,което имам..
чувствам се обсебена от него-той е в цялото ми тяло и във всичките ми мисли.Приятелка ми казва,че ми е направил магия..Но аз знам,че всшатност това е любовта,защото го познавам отдавна...Познавам го от хиляди животи.И сега аз трябва да направя избор,трябва да реша.Не искам да жертвам всичко това,за да бъдат доволни родителите ми.Не искам...но явно сам слаба..Явно в един определен момент те са ме пречупили..Той е най-достойният човек за мен,но за майка ми не е -защо?Защото няма пари..И за баща ми не е-защо?Защото е много по-стар.
КОга ще се освободя от тази проклета фалшива отговорност и страх и каога ще мога да заявя на целият свят,че аз го обичам,без значение дали това се харесва на околните или не..
Не съм искала това писмо да звучи патетично и идиличнo,но ще съм безкрайно благодарна ако някои просто поговори с мен..Прекалено мн дълго време мълчах-от страх..А сега ми се говори...искам да крещя..
Благодаря на всички,които имаха нервите да го прочетат и..лек ден.
Нека бъдат мечтите ви!(както той обича да казва)..