живота и смъртта стават едно
живея ли, или съм мъртва вече?
Не знам!
Търся бряг, но не го откривам
търся стихия или някакъв знак,
който да показва моето съществувание.
Няма болка, няма любов, няма трепет
всичко е тъй еднакво,
а в същото време различно.
А може би съм луда, а аз още неосъзнала,
или само плътта на моето същество е останало
за да напомня за съществуванието ми.
Не съм от хората, които обичат да ги критикуват, но смятам, че точно от критиките взимаме поука и преценяваме по-реално нещата. Не бих казала, че това е стих, който е издържан, просто на момента реших да напиша нещичком което мисля, но като задълбоча сама не мога да се разбера. По скоро има скрит подтекст по неявен от неявния. Ще се радвам да чуя вашите коментари (критики). Благодаря ви
